Фейсбук – идеална какавида за насекомото на Кафка

Разказът за мъжа, събудил се, за да открие, че се е превърнал в гигантско насекомо, все още шокира и радва цял век след написването си. Мнозина го смятат за най-значимия къс разказ в световната литература. Елиас Канети твърди, че Кафка никога няма да успее да надмине това произведение, защото няма начин „Метаморфозата“ да бъде надмината. Надали има по-възторжен отзив за него.

„Метаморфозата“ е публикувана, следователно „завършена“ през 1915-а. Кафка не довършва много от текстовете си. Кафка създава първата й версия още през есента на 1912-а, но много обстоятелства – от спорове с издателите до началото на Първата световна война – забавят публикуването.

Защо разказът и днес все още привлича читателите? От една страна, това е нещо като разказ на ужасите. Основната идея, че човек се буди в тялото на насекомо, упражнява зловещо очарование, което не намираме дори в най-завършените къси разкази на Чехов, Джойс или Алис Мънро.

Но освен това, въпреки зловещата ситуация, Грегор Замза отначало се притеснява не толкова от факта, че има шест крака и хитинова обвивка, а че страда от болки в гърлото. Какво да прави човек, освен да се смее?

Има и още. Докато Грегор се опитва да се претърколи от леглото си, служител от компанията звъни в апартамента му. Тази смразяваща бързина при проверката защо закъснява Замза за работа има всички съставки на страшен кошмар, както отбелязва Владимир Набоков. Но това се превръща във фарс, когато голям брой шокирани хора пристигат да видят Замза с очите си.

„Метаморфозата“ е най-добрият пример за света на Кафка – разпознаваем, но не точно действителен, пълен с детайли, а все пак подобен на сън. Наричаме този свят „кафкиански“, макар че Итало Калвино се оплаква, че чуваме думата непрекъснато и обикновено без основание.

През 1915-а драматургът Карл Щернхайм получава престижна награда и отстъпва сумата от наградния фонд на Кафка в знак на почит към таланта му. Но Кафка няма по-голям почитател от приятеля си от университетските години Макс Брод, който го смята за гений и спасява много от текстовете му от унищожение. Той отказва да изгори дневниците и черновите на Кафка, макар че това е предсмъртното желание на писателя.

Франц Кафка настоява приятелят му Макс Брод да изгори всички негови творби след смъртта му, която настъпва през 1924 г. Желанието му обаче не е спазено.

Грегор Замза е търговски пътник, който работи много, за да издържа семейството си. Сетне заспива и се събужда в абсурдното състояние на огромно насекомо. Ужасът, хуморът, капаните на работния ден, сюрреализмът на сънищата – всичко това присъства в разказа от първото изречение.

Но в какво по-точно се превръща Грегор Замза? Немската дума Ungeziefer не издава много. Замза е огромен, пълзящ, многокрак и неприятен на вид. Най-често преводачите се спират на „гигантска хлебарка“.

С дедуктивна наблюдателност, достойна за Шерлок Холмс, Набоков отбелязва, че щом съществото може да си служи със силните си мандибули, за да превърти ключ в ключалка, стоейки на задните си крачета, то значи дължината на тялото му трябва да е около метър. Но това са само личните изводи на Набоков, все пак.

Кафка няма нищо против читателите му да си представят неговия Замза като насекомо, но отхвърля предложението на корицата на първото издание, включващо разказа, да има бръмбар.

Кафка донякъде се самоидентифицира с героя си. Защото „Метаморфозата“ е разказ за това как един човек пострадва от ужасяващо и необяснимо нещастие, доведен е до чудовищно състояние, сетне страда от поведението на най-близките си, които ясно му показват, че биха се чувствали по-добре без него. И приема това. Неслучайно Заул Фрийдлендер озаглавява изследването си от 2013 г.: „Кафка: поет на срама и вината“.

Кафка донякъде се самоидентифицира с героя си.

Самият Кафка е невротичен до степен, достигана от малцина писатели. И смята, че това е в реда на нещата. Бедният Кафка! Той знае, че писането е всичко, но не е достатъчно (наистина е така). Смята, че е сключил фаустовска сделка с Дявола и никога не си позволява истинска близост с друго човешко същество.

Интересно е, че „Метаморфозата“ и още няколко от най-вдъхновените произведения на Кафка, са започнати в тези месеци на 1912-а, в които без съмнение е замесена и жена. Макар и разкъсван между писането и обикновената си работа като застрахователен агент, Кафка си позволява да бъде привлечен от 24-годишната Фелис Бауер. Затрупва я със страстни и невротични писма. Впрочем, той си пише с още няколко жени. Дори в този вид ухажване, отдалечено от плътта, той поддържа нещо като промискуитет от думи. Ханиф Курейши отбелязва, че Кафка е много добър в това да провокира, омаловажава, изнервя и подлудява обектите на своя интерес. Никоя жена, свързана с него, не е щастлива. Самата Фелис по-скоро е здравомислеща и жизнерадостна. Не е привлечена особено от писането на Кафка, но все пак оказва освежаващо въздействие върху продуктивността му.

Кафка и Фелис се сгодяват през април 1914-а, но късат през юли. Бракът е привлекателен за Кафка само на теория, а и той прекалено много се гордее със странностите и недостатъците си. Когато войната започва, Кафка е освободен от мобилизация като ценен специалист. Брат му обаче отива в окопите и може би неговите разкази за живота под телените мрежи вдъхновяват „Наказателна колония“.

Кафка напуска работа през  1916-а, а през юли 1917-а отново се сгодява с Фелис. В четири сутринта на 11 август 1917-а писателят внезапно се буди и започва да кашля кръв. На 4 септември лекарите диагностицират туберкулоза. Кафка смята, че това е волята на съдбата и приема състоянието си по-скоро спокойно. Не спира да пише.

През декември къса с Фелис за последен път. Тя го преодолява и година по-късно се омъжва за друг човек.

Болестта и самотата биха могли да прекършат мнозина писатели, но в края на краищата Кафка не пише по обикновени причини: за собствено удоволствие, за пари или за да впечатлява жените. В прочутото писмо до баща си, написано в планинското селце Шелезен през ноември 1919-а, но така и неизпратено, той посвещава всичките си усилия на своя родител.

Старият Херман Кафка, както често става, не приема добре факта, че синът му е писател. Според Ханиф Курейши бащата е най-добрият литературен персонаж на писателя. В писмото до баща си Кафка изрежда дълъг списък от бащини влияния, с които се е борил.

Не само Кафка, но и Грегор от „Метаморфозата“ е склонен към самосъжаление.

Семейство Замза се адаптира доста странно към Грегор. Режисьорът Дейвид Кроненберг отбелязва, че така и не им хрумва, че гигантското насекомо може и да е изяло сина им. Те просто нямат въображение. Като истински буржоа, те виждат състоянието на Грегор като неприятност, с която някак си трябва да се справят. Все пак, сестрата на Грегор твърди, че нечовешкото създание не може да е брат й. Той обаче чува тези думи, което е достатъчно, за да реагира на тях и с това да доведе разказа до развръзка.

Някои читатели твърдят, че Грегор Замза е страдалец и светец, а семейството му – колекционери на чудовища. Набоков казва на студентите си с морализаторски патос, че Грегор е човек, предрешен като насекомо, но семейството му се състои от насекоми, предрешени като хора.

Днес социалните медии биха паснали на Кафка като ръкавица, кожа – или като хитиновата обвивка на хлебарка. Отстранеността и загадъчността му биха го направили изключително маркетингов автор, колкото и невероятно да звучи.

Можем ли да си представим, че най-добрият разказвач за последния век е завършен самотник, неадаптивно привързан към дома на родителите си, хванат в капана на скучна работа и препъващ се из вечно незавършени литературни начинания? Не изглежда нито приятно, нито очароващо. Но това, повече или по-малко, е историята на Кафка и е част от причините да ценим неговия изключителен разказ.

Бел. ред. – публикуваме текста със съкращения. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Метаморфозата“ на Кафка: сто години по-късно“.