Феминизъм в театъра, случайно ли е?

По това време в силно театралните страни правят рекапитулация на изминалото полугодие и набелязват бъдещите сценични планове. Ние трябва да се радваме, че сме живи – а другото, както дойде. Но през последните месеци в театъра ни се забелязва едно движение, което не бива да отмине незабелязано. То е атаката на младите режисьорки за място в сценичния пейзаж.

Ще изредя имената им (моля пропуснатите да ми пишат): Александра Петрова, Ана Батева, Анна Валерия Гостанян, Анастасия Събева, Василена Радева, Дина Маркова, Елена Панайотова, Здрава Каменова, Касиел Ноа Ашер, Максима Боева, Маргарита Мачева, Неда Соколовска, Тея Сугарева. Общото в работата на тези жени е събирането им с приятели и единомишленици в колективни административни сдружения, които поемат роля в търсенето на автори и пиеси, на сцени и на режим при наемането им.

Трябва да се признае, че националните награди веднага усетиха новата енергия и не се поколебаха да възнаградят впечатляващите резултати. Александра Петрова заслужи „Икар“ за постановката си „Хамелин“; Максима Боева отнесе „Икар“ за дебют със спектакъла си „Войната не е с лице на жена“; след като спечели номинация за „Аскеер“ за най-добро представление с „Майките“, Неда Соколовска взе „Икар“ за текст с „Яце форкаш“ и номинация за „Икар“ за техническо изпълнение с „Але хоп – по високо опъната тел“, за да увенчае тази поредица с награда на Министерството на културата за постижения в българската култура; „Кралят елен“ на Анастасия Събева донесе актьорски награди – „Аскеер“ за изгряваща звезда на Веселин Петров и номинация за поддържащ „Икар“ на Боян Арсов; Здрава Каменова, автор на пиеси, режисьор и актриса, спечели номинация за „Икар“ в категорията „най-добра актриса“ в спектакъл по нейната пиеса „Дом за овце и сънища“; Маргарита Мачева в ролята на директор на театъра в Благоевград получи наградата „Личност на годината“ заради своята храброст срещу пандемията, противопоставяйки сценичното изкуство на отчаянието и резигнацията на хората; Василена Радева спечели номинация за „Икар“ в категория „най-добра режисура“ за спектакъла си „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“; македонската режисьорка Ана Батева, завършила НАТФИЗ, стратегически се посвети на балканските сцени и спечели куп награди – за режисьор на „Буре барут“ в Скопие, за най-добро представление с „Кокошка“ на Николай Коляда в Гостивар, Македония, и за режисура на същия спектакъл в Скопие (руският драматург Коляда, прочут алтернативец, е толкова развълнуван отпредставлението на Батева, че придружава екипа в София и се среща с медиите), за най-добри режисура и представление в Прищина (Косово), Гран при за най-добър спектакъл и „Златна маска“ на публиката за „Всичко на масата“ по Буковски в Сърбия, още две награди за същия спектакъл на Международни фестивали в Печ, Косово, и Тирана, Турция; през декември 2021-а представлението „Театър, любов моя“ се изигра за 100-тен път на сцената на Театър „199“. То донесе сума награди на актрисите. Касиел (и режисьор на представлението), Стефка Янорова, Лилия Маравиля и Красимира Кузманова спечелиха „Икар“ за поддържаща женска роля, наградата за женска роля на Националния фестивал на малките театрални форми – Враца, и същата награда на Международния фестивал Друмеви театрални празници „Нова българска драма“ – Шумен…

Василена Радева. Снимка: Личен архив

Още мога да изброявам и не знам дали ще прехвърля скептицизма на дежурните завистливци, които ще кажат, че няма нищо извънредно в появата и работата на тези млади жени, че далеч преди тях име и награди направиха Юлия Огнянова, Маргарита Младенова, Бина Харалампиева. Случайно е, ще кажат, просто в НАТФИЗ през тези години са влезли повече момичета. Двете явления обаче нямат общо. Режисьорките в нашия театър вървяха по общия за тази професия път с всички пороци, предимства и тактика за оцеляване на българската театрална система и направиха кариера благодарение на собствените си качества. Младите режисьорки, за които пиша, не намериха горещ прием на субсидираните сцени и гастролират тук-там, когато някой театър ги покани, според интересите в своя репертоар. Тогава те потърсиха алтернативните сцени, издирвайки най-неочаквани и непредвидими места за показване на спектаклите си. Разработиха пространство в Клуб „Ялта“, използват бекстейджа на театър „Азарян“ и приличната на европейски недържавен театър зала „Ъндърграунд“ на „Сфумато“. Нямат нищо против да влязат в „Сити Марк арт център“ или в Червената къща. Аз гледах представление на Ана Батева в малко салонче, вероятно част от апартамент, на първия етаж в кооперация срещу НАТФИЗ. Най-обикновени столове, малка сцена и подредба с голямо въображение, за да изглежда като театър.

Верни на избрания принцип да избягват рутината и да са оригинални в изкуство, което все още разделя финансовите си проблеми от художествените си резултати, младите режисьорки афишираха сдруженията си с ексцентрични имена, като „Паник Бутон Театър“ на Василена, показала възможностите му в престижния салон на Театър „Азарян“. Ана Батева създаде „Spam Studios“ заедно с композитора Стефан Здравески. Екзотичното име „36 маймуни“ прилепна на Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура на Здрава Каменова и съдружницата ѝ, режисьорката и автор Гергана Димитрова (един от пътищата за легитимирането му е конкурсът за пиеса, който тече сега през януари).

Ана Батева. Снимка: Личен архив

В работното събиране на няколко млади жени се проявиха много психологически жестове, избягвани в разнополова компания. Някои от младите режисьорки създадоха семейства, родиха дори по две деца и семейните задължения се приемаха като спектакъл в проблемното време на животозастрашаваща болест и объркващи табута на властите (гледаме това на стените на дамите в мрежата). Режисьорките привлякоха – точно както в извънтеатралния живот – свои колежки и прятелки от НАТФИЗ, за да обсъждат, иронизират или преодоляват проблеми на женския бит, всекидневна философия, любовни ситуации, контакти с децата и т.н. Максима събра 7 актриси, за да представи в постановката „Косвени щети“ военновременния сблъсък на жената със смъртта, убийствата, служебните отговорности, безсмислената жестокост. С четири актриси Неда показа болезнените питания на раждащата жена в „Майките“. Толкова са актрисите в „Тяло, хвърлено към хоризонта“ на Василена. Те демонстрират мрачната атмосфера, но и емпатията към жени, болни от рак.

Жените в спектаклите на българските режисьорки напомнят актрисите в холивудския бум на женски филми и сериали като „Сексът и градът“, „Отчаяни съпруги“, „Дръзки момичета“, „Изгубената дъщеря“, „Паралелни майки“… Защото, макар и разбутан заради преследването на расови лозунги и морални престъпления, Холивуд никога не забравя да поглежда към парите си. И решава да ни показва съществуването на жените в актуалния свят. Женските роли не само измъкват от сянката повече или по-малко красивите актриси, за да направят сцената по-цветна, но и доказват неоткрития им талант. Женските реакции на обида и оплаквания заради изневярата на съпруга, на неуморно търсене на полезните занимания в себеосъществяването в махалата или градчето, на драматико-комично общуване с децата, на сърдечно поражение при отблъснат в началото мъж, на ударени в конкурентната бизнес борба и прочие, са напоени с чар и чувствени изненади. Жената се оказва по-силна от партньора си в критичните заплахи срещу здравето или кариерата ѝ. Как да не ѝ стискаш палци да успява!

Има някаква мистична връзка в устрема на жените към изкуството на сцената и екрана там, където досега са доминирали мъжете. Случайно или по някакви неоткривани досега социални закони, инвазията на жените в изкуството на второто десетилетие на века го облагородява, разширява вида на жестовете и реакциите, внася онзи дух, който се популяризира като призив за взаимосвързаност, милосърдие, доброта и любов. Защо точно в тези години жените филмови режисьорки изравняват половината от журито на фестивала „Берлинале“? Възможно ли е намесата на жените на сцените да е ръководено от ирационално противодействие на болестите? Защото режисьорките не се задоволяват да успяват на сцената, а търсят лична роля в инициативи на модерния живот, които често са достойни за възхищение и поздравления.

Най-неочаквана е Елена Панайотова. Преди няколко години тя създава ежегодна „Лятна театрална академия за деца в риск“ в родопското село Широка лъка, известно със запазените автентични родопски къщи. Но това не ѝ стига и тя инициира и ръководи проект „Performance Art for Youth Africa“ (PAYA) в Кения и Танзания, който е сред деветте най-интересни проекти в света от 1800 подкрепени от ЮНЕСКО за промотиране на културата сред млади хора. Елена пуска снимки във Фейсбук от пребиваването си в Африка. Заобиколена от чернокожи деца, всички широко усмихнати, тя предлага всяка година фестивал с маскаради и игри, очакван с нетърпение от малките ѝ партньори.

Неда Соколовска пък задълбава в специфичната театрална техника, наречена вербатим, и режисира спектакли на създаденото от нея Студио за документален театър „Vox Populi“. Репликите в тези представления са взети от актьорите, интервюиращи реални хора – старци от родопски села, угасващи в обезлюдяване, инвалиди с проблеми на съществуването си в града, тийнейджъри, объркани в дилемата за бягство от страната, проститутки, гангстери, политици и пр. На публиката се поднасят истории от живота на тези хора и зрителите трябва да се ориентират в тезите на театралите. Всъщност Неда Соколовска прави социален анализ на скрити или забравени общности, без да предлага път за решаване на техните проблеми. Вербатим театърът няма роля в стратегията на проблематиката, която осветява пред очите на зрителите. Но той изважда тази проблематика от анонимност, забвение, от умишлено подценяване и укриване.

Режисьорката Неда Соколовска. Снимка: Личен архив

А Здрава Каменова, която е най-близо до класическата драматургична структура, предлага напоено с хумор представяне на мислите и чувствата на жените в критични периоди от живота им.

Красиво е да сме зрители на този феномен, навлизането на българските режисьорки в театрите с целия колорит на техните цели, интереси и постижения. Те се присъединяват, макар и като идея, към базисно явление в изкуството на нашето време, преодолявайки завещаното от писателя Джоузеф Конрад:

„Да бъдеш жена е ужасно тежка задача, защото тя се състои главно в това да си имаш работа с мъже“.