Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Фенове на родината

Из „Културата като дистанция“, есета по културна антропология (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“)

Карикатура: Чавдар Николов - Фенове на родината

Карикатура: Чавдар Николов

През 1842 г. в окупираното от австрийците Милано Верди поставя операта „Набуко“, която пресъздава страданията на покорените и прогонени от родината си евреи във времето на вавилонския цар Навуходоносор II. Според легендата, когато дошла музикалната кулминация на творбата – хорът на робите „Oh mia patria si bella e perduta…“* – изпълнителите се изправили застрашително срещу седящите на първия ред австрийски военни, а от задните редове се изправила още по-застрашително вече пеещата заедно с тях публика. И тъй – кресчендо, докато чужденците натрапници не били принудени да се изнижат позорно от залата. С това музикално обявяване на война, казват, започва италианското „Рисорчименто“, а мелодичното самоокайване на робите ще съпътства битките за национално обединение из площадите в продължение на десетилетия.

Век и половина по-късно, през 1996 г., в Загреб се случва друго емблематично национално музикално събитие. В града изнася концерт популярната по-рано във Федерацията босненско-сръбска група „Забранено пушенье“, но ето че изведнъж хърватски патриоти се нахвърлят върху музикантите. Избликът на ярост е кулминацията на нагнетяваната години наред нетърпимост между хърватския поп, повлиян от централноевропейските шлагери, и сръбския музикален стил „народняк“ (турбофолк, неофолк), който черпи вдъхновение от по-източни, та дори ориенталски мотиви. Разделението вече няколко години се инструментализира от съответните национализми и дори е теоретизирано от Съюза на хърватските композитори (Baker 2010: 184–185). Хърватската преса пише, че тия източни, гастарбайтерски напеви нямат място в европеизиращата се Хърватска република. Разделена от оръжието, Югославия е вече разполовена и с музикални средства.

Подобни изблици на патриотична страст, която все повече се отдалечава от политическа идеология и се приближава до вид „фенство“, в последните десетилетия приемат всевъзможни форми. Най-често става дума за някаква обида на национално-сакралното. Така през 2007 г. блокът, в който живее майката на българската студентка в Берлин Мартина Балева, е изподраскан със смъртни заплахи и обиди в типичния за софийските графитери стил. Изкуствоведката е дръзнала да постави под съмнение величието на Баташкото клане чрез изкуствоведски размишления върху една картина. Милиони мюсюлмани се обиждат от карикатурите на Мохамед, напечатани в неизвестния за повечето от тях датски вестник „Юландс постен“, вследствие на което са изпотрошени множество западни магазини и посолства. Сръбските футболни фенове организират безредици в защита на Косово, български рокери тръгват да въздават ред сред циганите, гръцките нацисти „охраняват“ населението от емигранти.

Америка за България

Своеобразен връх на тенденцията е футболният национализъм – чиста форма, без стабилизирана от традицията сакралност, нещо като l’art pour l’art за националното фенство. Което не го прави по-безобиден – като се започне от периодичното заколване на някой фен (например двама англичани падат в Истанбул през 2009 г.) и се стигне до същинската футболна война между Ел Салвадор и Хондурас през 1969 г. Според някои истинското начало на войната в Югославия е мачът между „Динамо Загреб“ и „Цървена звезда“ през май 1990 г., когато яростната сръбска агитка на „Яките“ („Делие“), водени от бъдещия военнопрестъпник Аркан, се сблъсква с „Лошите сини момчета“, привърженици на домакините. От битката с ножове и запалени пластмасови седалки, която трае повече от час, остава легендарният „шут без топка“ на хърватския футболист Бобан, повалил полицай, който в този момент налагал негов фен; героят не само не е подведен под отговорност, но самият пострадал блюстител на реда по-късно казва, че разбира и уважава постъпката на звездата (Podnar 2005).

Как да разграничим първия тип национализъм от втория? И в двата случая става дума за емоции, за предрационално разпределяне на света между наши и ваши, за масови мобилизации. И заедно с това национализмът от XIX в. ни изглежда възвишен, нормативен (тъй както музиката на Верди), докато примерите от последните няколко десетилетия звучат просташки и глупаво. Именно предубеждение изговаря словосъчетанието „субкултурен национализъм“ – нещо несериозно, некултурно. И все пак какви основания имаме да противопоставяме единия на другия?

Артур Кьостлер, унгарски емигрант в Обединеното кралство и критик на комунистическия режим в бившата си родина, освен интелектуалец бил страстен запалянко. Веднъж унгарският футболен отбор пристигнал в Лондон за важен мач; попитали писателя за кого е.

„Сега съм лоялен британски гражданин – казал Кьостлер – и би трябвало да съм за англичаните. Но патриотизмът е едно, а футболният патриотизъм – друго.“

Разликата изглежда толкова явна, че Кьостлер не намира за нужно да я обясни. Подобна вътрешна двойственост става все по-видима днес, във времето на глобалните смешения, когато алжирски знамена се веят в Париж заради Зидан, а българи стават фенове на „Манчестър Юнайтед“ заради Бербатов. Някак трудно е да си представим подобно раздвоение при класическия национализъм: например някой от пеещата „Набуко“ италианската публика да каже: „Аз пък съм фен на Моцарт“. Новият тип страсти позволява разчленяване и действа на части. Може да си готов да умреш на футболния стадион, за да натриеш носа на немците, а въпреки това да прекарваш вечерите под звуците на „Рамщайн“.

Как се осъществява тази фрагментация на идентичностите? Една от причините е невероятното разширение на репрезентативното поле по технически, идеологически и комерсиални причини. Вероятно също толкова сбивания с общностен привкус са ставали и във времето на Верди, но те не са се превърнали в култура – не са продавани на бъдещи кандидати за сбиване под формата на шалчета и фланелки, не са изследвани от антрополози. Ако припомним прочутата теза на Бенедикт Андерсън, че нациите са рожба на комуникациите, може да кажем, че фрагментирането на националното е ефект на все по-голямото разширяване и таргетиране на комуникативното поле от необвързани с институции оператори.

Когато кажем „националистическа субкултура“, си представяме отделна, най-често маргинална част от общността. Това, че сръбските футболни фенове или българските рокери са такава част, не означава, че мнозинството от сърбите не са против автономията на Косово, нито че мнозинството от българите не са против „твърде големите“ права на ромското население. Обикновеният гражданин изказва тези мисли в определени моменти на маса, субкултурният пламенно им се посвещава, довежда ги до степен на трансгресивност, защото именно прекрачването на нормите му позволява да преживява идентичността си. Фенът винаги прави нещо повече (Sandvoss 2005); всички обичаме „Бийтълс“, но фенът знае имената на третите им братовчеди. По същия начин на фона на нормалната обич към родината феновете добавят фантасмагорични теории и езотерични ритуали към желанието за законност – расистка нетърпимост. Ако просто правиш това, което са те учили в училище или което повеляват националните институции, няма как да се откроиш; трябва да отидеш много по-далеч, атакувайки съществуващия ред. Оттук и парадоксът: националният фен всъщност върви против институционалния ред на собствената си национална държава, той я обича, мразейки я.

Как се решава тази шизофренична ситуация? Излизането извън институционално предписаните рамки в предишни епохи е било просто акт на отвъдкултурна, физиологическа простотия. Днес популярната култура е направила възможно алтернативният регистър, на който превключваш, да бъде цялостен културен свят, със свои герои и история, музика и мода, ритуали и трансгресии. Фентъзи играта, историческата възстановка, футболният шампионат, конкурсът „Евровизия“** са такива други светове, в които фенът може да се пренесе и да изживее любовта си към родината едновременно с омразата си към всички нейни конкретни проявления тук и сега.

В една такава перспектива на заден план остава възрастовият профил на фена. Обикновено фенството е свързано не с практическа полза, а с търсене на собственото аз (Колева, Георгиева, Нейкова 2012) – нещо, което най-интензивно се случва в определена възраст. Наистина, ако сведем националистическите субкултури до скинарството, ще ограничим силно възрастовия периметър около 20-те. Само че споменатите по-горе рокери патриоти, които въдворяват ред из българските земи, са по-скоро към 50-те. Що се отнася до футболните запалянковци, те най-често са в жанра „баща и син“, където не е ясно кой от двамата е по-откаченият. В историческите възстановки пък като че ли водеща роля имат татковците, които с любов дегизират децата като хайдути или други герои.

Интуицията за това, че от субкултурния национализъм нищо не излиза, разбира се, е идеологическа. Само ретроспективно, след обединението на Германия в обща държава през XIX в., можем да кажем, че немските студентски съюзи или гимнастически дружества са имали смисъл, а сбирщините от бирариите в Мюнхен породиха чудовищната, прекрасно организирана машина на Националсоциалистическата партия. И все пак има нещо в самата структура на следвоенния субкултурен национализъм, което го обрича на периферност: в желанието си да бъде на гребена на медийната вълна, той произвежда все нови и нови врагове, рои се на все нови и нови „проекти“. Масите от първата модерност са заменени от индивиди, които потребяват медийни преживявания – повече, по-вълнуващи.

Промяната е в самата култура – със или без суб-. Във времето на класическия национализъм тя е комплекс от нормативни изисквания. От патриота се очаква да прави усилия, да научи факти, да овладее ритуали, да се прекланя пред посочените му светини. Преработена от индустрията, културата на националното се превръща в продукт, който потребителят е свободен да вземе или да остави. Вече не тя иска нещо от него, той смята, че има право на едни или други национални неща. Остоковяването на културата от индустрията на популярното, усилена и глобализирана днес от дигиталната революция, освобождава човека от морална зависимост. Пазарът е това, предава инициативата в ръцете на купувача. И ето го парадоксът: фенът на нацията си доставя сладостни преживявания на достойнство, чест, победи и тъй нататък, без това да изисква от него подчинение, партийна дисциплина, камо ли саможертва на бойното поле.

Паралелът със спорта заслужава още малко внимание. Популярната култура, която ражда фенския национализъм, възниква като градски, а после става глобален феномен. Говорим за хора без изначални различия, които правят сходни неща, оглеждайки се един в друг (например левскарят не е по дефиниция по-беден или по-необразован от цесекаря или обратно). Оттук императивът на непрекъснатото съревнование. Ако социалните различия между нас не са определящи, то единственото, което очарова, може да е само победата. Спорт има и в древността, но неговият характер е ритуален; гръцките атлети се събират на олимпийски игри, за да утвърдят единството си, а не за да се мразят и обругават както става днес; в играта на топка с хълбок маите удържат целостта на света. Преминаването на националното в субкултурен ключ свежда състезанието до едно чисто иманентно сравняване с другия – този ще скочи по-далеч, онзи ще вкара повече кошове.

И ако в спорта става дума за сантиметри, секунди, килограми, при субнационализма състезанието е за това кой е по-древен, по-велик, по-достоен. В определен смисъл подобно сравнение е абсурдно: то предполага, че аз, българинът, можех да бъда и друг, например сърбин. Популярната култура с нейните централни институции – класацията, рейтингът, топлистата – сякаш ме правят свободен от мястото, което съдбата ми е отредила, правят възможно да бях бил друг. И ето че започвам да тичам в коридора и да се доказвам. Другото име на тази състезателна имитация е кич.

Накрая, една от най-разпространените прояви на националното фенство – това е аматьорската наука. Историята, геополитиката, расовата теория, генетиката***, народопсихологията, конспиративните теории – няколко любими области за изява на самоукия патриот. Невероятно много време и сили отделят феновете на подобни дейности; дигиталният обрат прави възможно лесното им свързване в мрежи на обмен, но също така и на битки онлайн с други дигитални специалисти по националното, които преминават от платформа в платформа, от текст в образ, от строга аргументация в живописни псувни. В този смисъл аматьорската експертиза носи едновременно две наслади: от споделените екзалтации с нашите и от героичните битки с чуждите.

Компетентността сама по себе си носи емоции. Всяко фенство предполага определени познания, които позволяват да бъдат отсявани „своите“. За да ви допуснат във фенската общност, трябва да сте наясно, да речем, с кой крак е ритнал топката Кантона в еди-коя си година. Националното предлага безкрайно поле за развитие на такива компетентности – и не просто познаване на научните теории по въпроса, а нещо повече, по-крайно, което се предава от фен на фен (за това, че държавата на прабългарите е била най-голяма в света или пък за дупката в стратосферата над Рилските езера, която позволява на тази територия да има директен контакт с космоса).

Деинституционализираната, разпадната вселена на интернет е неизчерпаем източник на всичко, което човек може да си пожелае. Тази компетентност няма особена връзка с реалния живот на аматьора, не повече отколкото магиите при Толкин с живота на неговите фенове. Но тя позволява страстно вживяване в другата сцена на националния разказ и участие в „научни“ войни из YouTube и „Уикипедия“, онлайн игри или пък полувоенни ритуали.

Тук, струва ми се, стигаме до основната разлика между традиционния политически национализъм и новото му субкултурно превъплъщение. Преди единството на нацията се е гарантирало не само от институциите и от преподаваната в училище висока култура, но и от местни интелектуалци, специалисти по националното – поети, учители, мислители, археолози. Новата ситуация на деиституционализиран обществен живот (която наричаме още глобализация) е подкопала вярата в подобни посредници. Ето защо националният фен се бие не само с предалите го институции – той е загубил вяра в интелектуалните лидери на нацията и узурпира смело ролята на експерт по националното.


* О, моя родино, така красива и така загубена!

** Политическите реакции на конкурса „Евровизия“ винаги са удивителни, но тези от 2016 г. като че ли надминаха всички очаквания. Руският външен министър обвини организаторите, че са наградили кримска татарка, за да уязвят Русия; крайнодясната „Алтернатива за Германия“ обвини правителството си за слабото представяне на немската певица, а опонентите им отговориха, че те са виновни, защото били създали фашистки образ на страната…

*** За аматьорската генетика вж. Дичев 2012.

ДС