Филмът е български и е много хубав

„Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов - кино, каквото ни липсва от много години

Историята в „Снимка с Юки“ е обрамчена от една мечта - една жена копнее да има дете. И в битката по постигането ѝ, трудното зачеване на едно ново човешко същество е съпоставено с нелепата и ужасяващо лесна смърт на друго.  - Филмът е български и е много хубав

Историята в „Снимка с Юки“ е обрамчена от една мечта - една жена копнее да има дете. И в битката по постигането ѝ, трудното зачеване на едно ново човешко същество е съпоставено с нелепата и ужасяващо лесна смърт на друго.

Филмът български ли е, или е хубав? Едно време се питахме така, за да се ориентираме в качеството на една кинопродукция. Днес този въпрос е несъстоятелен. Не и след като в рамките на малко повече от година бяха представени филми като „Възвишение“ (реж. Виктор Божинов), „Ага“ (реж. Милко Лазаров) и „Снимка с Юки“ (дебют на режисьора Лъчезар Аврамов).

Честно казано, когато изгледах „Възвишение“ и въпреки принципната си подозрителност към кинореализации по книги, го харесах много, приех това като щастливо изключение от правилото, че съвременното българско кино е в нещо като преждевременна и клета старост. Разбира се, не мога с ръка на сърцето да генерализирам, защото именно през тези години се появиха и заглавия като „Лора от сутрин до вечер“, „Кецове“, „Източни пиеси“ и др., които биха могли със самочувствие да застанат до световни ленти с далеч по-високи претенции. Ама нали си знаем как е с родното кино?! Така и така постоянно няма пари за него, та когато се намери финансиране за един филм и камерата се завърти, авторите гледат да набутат вътре всичко, което някога са си мечтали да правят на кино. Към тази бъбривост да прибавим леко насилените диалози, липсата на лекота в разказа, преиграването, лошото осветление и престъпно непрофесионалния звук – и ето ти го пак онова „хубав ли е филмът, или е български“.

Само в последния месец обаче изгледах две чудесни български ленти! „Ага“ ме остави безмълвна, защото от години не ми се беше случвало да реагирам физически по време на прожекция, като неусетно сменя за два часа целия си обичаен ритъм на съществуване и спонтанно намаля оборотите. Върна съзерцателността ми, загубена някъде в шарения образ на света, в който пребивавам, влезе ми под кожата като усещане за самота, но и за безпределна любов. Много дълго го мислих този филм и пред очите ми все още се повяват кадри от него като някакви малки включвания от един друг свят, където си попаднал случайно и изненадващо си се видял наново, чист някак, раним, самичък. И ти се е приискало само да си обичан и чакан от някого, просто да си обичан и чакан.

Вижте още: ТОВА Е ЛЮБОВТА

Америка за България

След вълнението с „Ага“, не очаквах да преживея нещо подобно и със „Снимка с Юки“. Българското съмнение, нали знаете – не може пък и трети наш филм да ми хареса – и изобщо „много хубаво не е на хубаво“!

„Снимка с Юки“ обаче не просто ми хареса. Не и в онзи смисъл, в който с тази една дума покриваме твърде широк набор от нюанси – от това „абе, гледа се“ до „страхотен“. Този филм ме впечатли на много нива – като история (по разказ на Мирослав Пенков), като актьорска игра, като операторска работа (Торстен Липщок), като сценарий и диалози (Димитър Стоянович), и, разбира се, като режисьорска организация на всичко това.

Първото особено забележимо качество на „Снимка с Юки“ е, че има динамика. Няма претенциозни проточвания на киновремето, в които натрапчиво да се бутат под носовете ни семпли метафори, приемащи се като супер оригинални откровения. Няма дълги кадри и подробно разработени действия. Киноразказът те води естествено, логично и нищо не е претупано или съшито с бели конци.

Историята всъщност е обрамчена от една мечта – една жена копнее да има дете. И в битката по постигането ѝ, трудното зачеване на едно ново човешко същество е съпоставено с нелепата и ужасяващо лесна смърт на друго. Раждането и краят на живота, когато все още е твърде млад, за да е напластен от вини и отговорности, от решения и грешки. Животът в най-невинния му стадий – детския.

Доза Щастие

В „Снимка с Юки“ има и още послания, като нито едно от тях не е декларативно, натрапено. В тази история става дума още за различията, за готовността ни да приемем онзи, който не е като нас, защото очите му са дръпнати, кожата му е по-тъмна или живее по друг начин. В крайна сметка става дума за човечността – онова качество, с което претендираме, че се отличаваме от животните. Става дума обаче и за човещинката – малките уродливости на характерите ни, заради които в крайна сметка всеки един от нас си остава самотник.

Нали разбирате, че с подобни нравствени послания рискът да превърнеш една история в нещо като киновариант на „Малката булка“ и неусетно да забиеш в сърцераздирателна драматизация, е огромен? И е въпрос на много вкус, професионализъм и усет към детайлите и границите, за да удържиш. Лъчезар Аврамов го е направил.

„Снимка с Юки“ е европейски филм. Казвам го не само заради хубавата му история, която поставя много и адекватни, световни въпроси, и най-после излиза извън така любимата ни национално-битова тематика. Казвам го и заради актьорите, които наистина правят превъзходни роли (Рушен Видинлиев и Кики Сугино са толкова органични, че на моменти са като персонажи в документално кино).

Всъщност, едно от най-големите достойнства на филма е работата с актьори, които не се занимават професионално с кино (някога ги наричаха „натуршчици“). В този смисъл изключителна е ролята, която изгражда Серафим Тодоров, известният ни шампион по бокс от недалечното минало, който играе циганин, баща на нелепо починало дете от ромската махала на едно българско село. Героят му Георги е деликатен и утихнал, суров и събран в мъката си мъж с непоклатими принципи – такива, каквито имат само първичните, действени хора. С някаква си негова правда, която интелектът често определя като духовна нищета, но само до момента, в който осъзнава, че животът му зависи именно от нея.

Красимира Иванова, която играе циганката, майката на мъртвото момче Асенчо, е другата непрофесионална актриса, която непременно си заслужава да помним. Има огромни, прозрачни сини очи, които направо се забиват от екрана в душата ти. Бялото ѝ, провиснало от мъка по загубеното дете лице, е обрамчено от черен воал като на някаква тъжна, циганска Мадона. И безсмислието на всичко след подобна безмерна тъга усещаш само от присъствието ѝ, от ненатрапчивото ѝ съпоставяне с порцелановата, бяла и чиста, но и бездетна японка Юки.

Има един момент, в който двете са заедно в кадър, а „диалогът“ между тях тече на абсолютно неразбираеми и за двете езици. Въпреки това обаче, в тази Вавилонска кула на неразбиране се случва най-искрената среща – на разбирането и прошката. На това да изречеш искрено вината си пред този, който в същия момент преживява най-огромната скръб на света. Защото скръбта не ражда само отмъщение – ражда и съчувствие.

„Снимка с Юки“ е кино, каквото от години ни липсва. Умозрително, но не непоносимо претенциозно, увличащо с разказа си, а не насилено, с шокираща, но разбираема история, разказана просто, като „аз на теб“.

Сред достойнствата му трябва да спомена още прелестната музика на Стефан Димитров, професионалното присъствие на актьорите във второстепенни роли (Димитър Маринов, Рашко Младенов, Весела Бабинова, Мариана Димитрова, Радосвета Василева)и… перфектният звук! Знаете защо го споменавам – запазена марка на българските филми е звукът да е толкова лош, че често изобщо да не разбираме какво казват героите от екрана. Така че поздравления на екипа и за това постижение, важно е!

Тази седмица по големите екрани тръгва и още един български филм, който ще гледам с интерес – „Лошо момиче“, режисьорски дебют на актьора Мариан Вълев. Трейлърите му определено предизвикват кинаджийското ми любопитство, а и малкото, което видях на екрана, ми дава основание да се надявам, че най-после ще имаме своя истински психологически трилър от ново време.

Хубавото в цялата тази нова кино вълна обаче е видно за всички. И то е, че най-после отиваме да гледаме българско кино без онова „хубав ли е филмът, или е български“. Както и да го погледнем, това си е една много, ама много добра културна новина!

Вижте още: ЕДИН БЪЛГАРСКИ ФИЛМ В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНОТО ДОВЕРИЕ

ДС