За късмет, метеороличните прогнози „спасиха“ концерта на Юлиан Рахлин, който трябваше да бъде финал на мини фестивала в парка на двореца Врана, и той (слава Богу!), се състоя в зала „България“. Известно е, че само в нея, единствената в България голяма зала, се слуша/чува истинският звук на всяко изпълнение. А и това беше финалът на 90-ия юбилеен сезон на Софийската филхармония.
Юлиан Рахлин е сред първенците на своята генерация и вече с над двайсетгодишна кариера, в която много е свирил и то в големите музикални центрове и фестивали по света, респективно – на подиума се е срещал с мнозина от най-известните диригенти и оркестри. Очевидно обича и камерното музициране, защото има концерти с музиканти от класата на Марта Аргерич, Денис Мацуев, Миша Майски, Максим Венгеров.
Роден във Вилнюс (1974), но израснал във Виена (семейството му емигрира през 1978 г.), където учи цигулка във Виенската консерватория при Борис Кушнир (руснак, възпитаник на Московската консерватория, емигрирал във Виена през 1981-а). Т.е. Рахлин е обучен в методиката на голямата руска школа, но и под влиянието на немско-американската, понеже е работил и с Пинкас Цукерман. На 14 години дебютира с Виенската филхармония под диригентството на Рикардо Мути. Нему посвещават творби прочутите композитори Пендерецки и Гия Канчели. Свири и на виола, което нерядко се случва с цигулари – привлича го дълбокият ѝ, мек звук, защото, както споделя в интервю, „му напомня за обожаваното виолончело“. Отдавна е изкушен (при цигуларите и това не е рядкост) и от дирижирането. Същевременно е обществено ангажирана личност: доброволен посланик на ЮНЕСКО, посветил се е на благородната кауза да възпитава у децата любов към класическата музика; член на благотворителни организации; от години е педагог във Виенската консерватория.
За София Юлиан Рахлин бе избрал Втория концерт на Прокофиев, сол минор, оп. 53, създаден през 1935 г. и за пръв път изпълнен в Мадрид. Това е произведение от периода на зрелия Прокофиев, отвоювал си популярност с изпълнения на негови опуси – опери, балети, инструментална и симфонична музика и в Европа, и в Америка; време, когато решава да се завърне в родинатаи, да продължи живота си не само в радост и успехи, но и с много страдания, неразбиране (дори отричане на някои негови творби) и критики „по нареждане“. Прекрасна и бих я нарекла романтична музика, интонационно и емоционално обвързана с най-популярното произведение на Прокофиев – балетът „Ромео и Жулиета“, композиран в епохата. Много театрална, богата на образи, на музикални идеи и прокофиевски идиоми творба. И над всичко властва и се запомня богатото мелодично въображение на твореца в емоционални, красиви, разпети и с „божествени дължини“ теми в лиричните моменти. И още други ценни качества, които през изминалите десетилетия не само отредиха на Прокофиев място в световния цигулков репертоар, но и признанието на талантливо и съвременно продължение на традициите на великите концерти за цигулка от XIX век.
Запомних Юлиан Рахлин с прекрасното изпълнение точно на лиричните епизоди, в които неговият Страдивариус излъчваше обаянието и на инструмента, и на цигуларя, който реализира толкова чист звук, многоцветност в образност и в емоция. Ведно с това Рахлин демонстрира майсторски градации и във формиране на музикална линия и фраза, ярки контрасти, блестяща техника и лично отношение в градежа на структурите на частите, написани с много капризни и внезапни хрумвания, които трябва да се впишат неусетно в цялото, без преходи, без „бели конци“.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония
Харизмата на Рахлин повлия на публиката, сред която едва ли имаше много привърженици на музиката на Прокофиев (имам предвид не особено благоприятните нагласи все още у нас към музиката на XX век). Впрочем, в този концерт Прокофиев отделя много внимание на солиста, дава му възможност не само да демонстрира различни техники, умения, но и да доминира над оркестър, който е от вида, използван по времето на Хайдн и Моцарт (без барабаните). И Рахлин пълноценно използва възможността. А на бис великолепно ни изсвири много тих, вглъбен и пречистващ Бах.
Филхармониците и диригентът Максим Ешкенази следваха и музицираха със солиста, който очевидно умее да обединява и с темперамента си да ги увлече.
„Италианска“ симфония на Менделсон ми прозвуча – уви! – точно като за градински концерт: без особено старание и индивидуално отношение към партитурата (оркестърът си свири, диригентът си дирижира – май можеха и без него?), която протече в музикалното време еднопланово, равно (имам предвид без цветните си образи и толкова италиански емоции). Едно дежурно изпълнение. Но, дори и така, силата и красотата на музиката стига до хората, публиката си я обича и аплодира Менделсон. Но пък срещата ни с Юлиан Рахлин, който – мисля – за пръв път гостува у нас, ни даде възможност и да чуем какво сега се цени по света и да обогатим критериите си.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение