POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Фицджералд в роман на Джон Гришам (откъс)

В „Остров Камино“ почти няма адвокати, казва писателят

Оригиналите на петте романа на Франсис Скот Фицджералд са в основата на сюжета на новата книга на Джон Гришам. - Фицджералд в роман на Джон Гришам (откъс)

Оригиналите на петте романа на Франсис Скот Фицджералд са в основата на сюжета на новата книга на Джон Гришам.

Когато ни кажат Джон Гришам, обикновено си представяме орди адвокати, корпоративни измами, тежки юридически казуси, примесени с малко екшън. Не и този път. За новия си роман писателят обещава: почти никакви адвокати. Темата обаче буди интерес – „Остров Камино“ разказва за Франсис Скот Фицджералд… или поне за неговото писмено наследство.

Летния си трилър Гришам посвещава на книжарите и читателите. В центъра на сюжета са оригиналните ръкописи на петте романа на Фицджералд, оценявани от застрахователите на 25 милиона долара. Съхранявани (и охранявани с особено внимание) в Принстънския университет, те изчезват при дързък обир, а със случая се заема ФБР. Искане за откуп не идва, а залавянето на един от членовете на бандата не довежда до нищо.

Под погледа на федералните власти е търговецът на книги Брус Кейбъл – собственик на идилична книжарница на остров Камино край Флорида, където често отсядат прочути писатели. Никой обаче не знае откъде идват парите за толкова бляскави вечери и литературни партита.

В историята се намесва и Мърсър Ман, която има зад гърба си един успешен роман, но така и не може да завърши втория. Университетът, в който преподава, прекратява договора ѝ. Банката я притиска за неизплатения студентски заем. И точно в този момент мистериозна дама предлага 100 000 долара на младата писателка, ако се съгласи да прекара лятото в семейната вила на остров Камино. А докато се опитва да пише, тя трябва да се сприятели с Брус Кейбъл, да спечели доверието му и да се добере до тайната му колекция.

Предлагаме ви откъс от „Остров Камино“ на Джон Гришам (изд. „Обсидиан“, пр.: Надежда Розова).

Първа глава
Обирът

1

Крадецът използва името на Невил Манчин, действителен преподавател по американска литература в Портландския университет, който скоро щеше да стане докторант в Станфорд. На безукорно сгънатата оригинална бланка любезният господин Манчин заявяваше, че отдавна изследва делото на Скот Фицджералд и много би желал да прегледа „ръкописите и книжата“ на великия писател по време на предстоящото си пътуване до Източното крайбрежие. Писмото беше адресирано до д-р Джефри Браун, директор на отдел „Ръкописи“ в служба „Редки книги и специални колекции“ на библиотека „Файърстоун“ в Принстънския университет. То при­стигна заедно с още няколко други, беше грижливо разпределено и придвижено и накрая се озова на бюрото на Ед Фолк, младши библиотекар, чиито монотонни задължения включваха и проверка на самоличността на подателя.

Ед получаваше по няколко такива писма седмично: всички почти еднакви, всички от самозвани изследователи и почитатели на Фицджералд, а понякога дори от истински учени. През предходната календарна година Ед беше одобрил и допуснал в библиотеката сто и деветдесет души. Пристигаха от цял свят, с широко отворени очи, изпълнени със смирение като поклонници в храм. През трийсет и четирите си години служба Ед беше обработил всички подобни писма. А те не секваха. Скот Фицджералд продължаваше да привлича почитатели. Кореспонденцията днес беше оживена, както и преди три десетилетия. Ед се питаше останало ли е нещо от наследството на големия писател, което да не е прегледано и проучено най-подробно и за което да не е писано. Неотдавна един истински изследовател му бе казал, че вече има повече от сто книги и над десет хиляди научни статии за Фицджералд като човек и като писател, за творбите и за лудата му съпруга.

А  той така се беше пропил, че беше умрял на четирийсет и четири години! Ами ако беше доживял до старини и беше продължил да пише? Тогава Ед щеше да се нуждае от помощник, дори от двама помощници, може би от цял отдел. Ед обаче знаеше, че нерядко нечия ранна кончина е основната причина за бурния възторг към него впоследствие (и за високите суми за авторски права).

Няколко дни по-късно Ед най-накрая се зае с молбата и на професор Манчин. Бърз преглед на библиотечния регистър показа, че това е нова личност и нова молба. Някои ветерани бяха посещавали Принстън толкова много пъти, че просто му се обаждаха по телефона: „Здрасти, Ед, ще дойда следващия вторник“. И той нямаше нищо против. Не и в случая на Манчин обаче. Ед прегледа уебсайта на Портландския университет и го откри. Бакалавър по американска литература от Орегонския университет, маги­стър от Калифорнийския, хоноруван преподавател вече три години. На снимката се виждаше млад мъж към трийсет и пет години, доста обикновен на вид, с наченки на брада и тесни очила без рамки.

В  писмото си г-н Манчин молеше за отговор по имейл и даваше личния си електронен адрес в „Джимейл“. Пишеше, че рядко проверява университетската си поща. Защото си незначителен хоноруван преподавател и сигурно дори нямаш кабинет, помисли си Ед. Често му хрумваха подобни неща, но, разбира се, беше достатъчно сериозен професионалист, за да ги изкаже пред някого. От предпазливост следващия ден изпрати отговор през сървъра на Портландския университет. Благодари на г-н Манчин за писмото и го покани в кампуса на Принстън. Попита най-общо кога планира посещението си и го запозна с някои основни правила за работа с материалите за Фицджералд. Всъщност правилата бяха много и Ед предложи на Манчин да се запознае с тях на уебсайта на библиотеката.

Пристигна автоматичен отговор, който осведоми Ед, че Манчин ще отсъства няколко дни. Съучастник на Манчин беше проникнал в директорията на Портландския университет и оттам в сървъра на английската ка­тедра – детска игра за всеки сръчен хакер. Двамата моментално разбраха, че Ед е отговорил.

Ама че досада, помисли си Ед. На следващия ден изпрати същото съобщение на личния имейл адрес на професор Манчин. Той отговори след по-малко от час, въодушевено и признателно – нямал търпение да посети библиотеката и така нататък. Възторжено обясни, че е проучил сайта на библиотеката и е прекарал часове в дигиталния архив на Фицджералд, че от години притежава многотомно издание на факсимилетата на ръкописните първи версии на творбите на великия писател и проявява интерес по-конкретно към отзивите на критиката за първия му роман, „Отсам рая“.

Страхотно, каза си Ед. Не му се случваше за пръв път. Човекът се опитваше да го впечатли още преди пристигането си, в което нямаше нищо необичайно.

2

Франсис Скот Фицджералд се записва да следва в Принстън през есента на 1913 г. На шестнайсет вече мечтае да напише най-великия американски роман и започва работа над ранна версия на „Отсам рая“. Прекъсва следването си четири години по-късно, за да се запише в армията, но войната приключва, преди Фицджералд да отпътува за фронта. Класическото му произведение „Великият Гетсби“ е издадено през 1925 г., но става популярно едва след смъртта му. Финансовото му положение винаги е нестабилно и в края на 30-те години на ХХ в. той започва работа в Холивуд. Бълва лоши сценарии и се срива физически и творчески. На 21 декември 1940 г. умира от сърдечен удар след години тежък алкохолизъм.

През 1950-а Скоти, негова дъщеря и единствено дете, предоставя ръкописите, бележките и писмата на баща си – неговите „документи“ – на библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Петте му романа са написани на евтина хартия и не са в добро състояние. От библиотеката бързо си дават сметка, че би било неразумно да предоставят физически достъп на изследователите до документите, затова правят качествени копия, а оригиналите пазят в охранявано подземие с контролирана температура, светлина и въздух. През годините ръкописите са вадени от там само няколко пъти.

3

Мъжът, който се представяше за Невил Манчин, пристигна в Принстън в един хубав есенен ден в началото на октомври. Насочиха го към служба „Редки книги и специални колекции“, където се срещна с Ед Фолк, а той го насочи към друг помощник-библиотекар, който провери орегонската му шофьорска книжка и направи копие. Разбира се, документът беше фалшификат, но изработен безупречно. Майсторът, който беше и хакерът, бе­ше обучен в ЦРУ и имаше дълга кариера в сенчестия свят на частния шпионаж. Преодоляването на сигурност­та в един университетски кампус не представляваше сериозно предизвикателство за него.

Снимаха новодошлия и му връчиха пропуск, който трябваше да бъде видим непрекъснато. Той последва помощник-библиотекаря до голяма зала на втория етаж с дълги маси и стоманени чекмеджета покрай стените, до едно заключени. Манчин забеляза поне четири охранителни камери, високо в ъглите, открито на показ. Той подозираше, че има и други, добре скрити. Опита се да поговори с помощник-библиотекаря, но служителят отговаряше лаконично. Попита шеговито дали може да види оригиналния ръкопис на „Отсам рая“, но човекът се усмихна самодоволно и отговори, че няма да е възможно.

– Вие виждали ли сте оригиналите? – попита Манчин.

– Само веднъж.

Настана мълчание. Манчин изчака дали няма да последва още нещо, после попита:

– По какъв повод?

– Някакъв известен учен настоя да ги види. Придружихме го до хранилището и му ги показахме. Не докосна ръкописите. Само главният библиотекар има право на това, и то със специални ръкавици.

– Разбира се. Е, да се залавяме за работа. Помощникът отвори две от широките чекмеджета с етикет „Отсам рая“ и извади дебели и големи папки.

– Тук са критичните отзиви за книгата веднага след първото издание. Имаме още много, по-късни.

– Идеално – усмихна се широко Манчин.

Той отвори куфарчето си и извади бележник с вид на човек, готов да се нахвърли на всичко върху масата. Половин час по-късно вече беше изцяло погълнат от работата си. Помощник-библиотекарят се извини и излезе. Заради камерите Манчин нито веднъж не погледна нагоре. Накрая се наложи да отиде до тоалетната и той излезе. Пообърка се, няколко пъти зави не накъдето трябва и обиколи помещенията, като избягваше всякакви контакти. Навсякъде имаше охранителни камери. Едва ли в момента някой преглеждаше записите, но със сигурност щяха да ги извадят при нужда. Намери асансьора, но не се качи в него, а заслиза по стълбите. Първият етаж приличаше на приземния. Под него стълбите стигаха до С1 (Сутерен 1), където имаше дебела врата с надпис с големи букви „Само по спешност“. До вратата имаше монтиран панел с копчета. Друг надпис предупреждаваше, че ще се задейства аларма, ако вратата бъде отворена от „неупълномощено лице“. Две охранителни камери наблюдаваха вратата и зоната около нея.

Манчин се отдръпна и се върна по обратния път. Помощник-библиотекарят го очакваше в залата.

– Всичко наред ли е? – попита той.

– О, да. Стомахът ми нещо… Дано да не е заразно. Помощник-библиотекарят веднага излезе, а Манчин остана в залата през целия ден. Преглеждаше материалите в стоманените чекмеджета и четеше стари рецензии, от които не се интересуваше. Няколко пъти излезе, оглеждаше, измерваше мислено, запомняше.

4

Невил Манчин се върна три седмици по-късно. Вече не се представяше като университетски преподавател. Беше гладко избръснат, косата му беше боядисана в пясъчнорусо, носеше очила с червени рамки и обикновени стъкла и фалшива студентска карта със снимка. Ако някой попиташе, макар той да не очакваше подобно нещо, щеше да се представи като докторант от Айова. Истинското му име беше Марк, а работата му, ако изобщо можеше да се нарече така, бяха професионалните кражби. Скъпоструващи и сложно планирани обири предимно на артефакти и редки предмети, които можеха да се препродават на отчаяните жертви срещу откуп. Бандата беше петчленна и бе предвождана от Дени, бивш рейнджър, станал престъпник­, след като го бяха изхвърлили от армията. Засега Дени не беше арестуван и нямаше криминално досие. Марк също. Други двама обаче имаха. Трей беше с две присъди и две бягства – последното миналата година от федералния затвор в Охайо. Там се беше запо­знал с Джери, дребен крадец на предмети на изкуството, в момента освободен под гаранция. Друг крадец, някогашен съкилийник на Джери, който излежаваше дълга присъда, му беше споменал за ръкописите на Фицджералд.

Положението беше идеално. Имаше само пет оригинала – всичките ръкописи и всичките на едно място. Безценни за Принстън.

Петият член на екипа предпочиташе да работи от вкъщи. Ахмед беше хакер, фалшификатор, майстор на всякакви фокуси, но нямаше нерви за оръжия и подобни неща. Работеше в мазето си в Бъфало и никога не беше залавян или арестуван. Не оставяше следи. Вземаше пет процента от печалбата, а другите четирима си поделяха останалото поравно.

В  девет часа във вторник през нощта Дени, Марк и Джери се намираха в библиотека „Файърстоун“ и непрекъснато поглеждаха към часовника. Фалшивите им карти на докторанти бяха свършили идеална работа – никой не се усъмни дори за секунда. Дени си намери скривалище в женската тоалетна на третия етаж. Вдигна панела на тавана на кабинката, метна вътре студентската си раница и се настани за няколкочасово чакане на тясно и горещо. Марк си отвори с шперц сервизното помещение на първото ниво на сутерена и зачака да чуе алармата. Не я чу. Не я чу и Ахмед, който с лекота беше хакнал университетската охранителна система. Марк се зае да демонтира горивните инжектори на резервния генератор на библиотеката. Джери си откри местенце в помещение-то за самостоятелна подготовка сред редиците рафтове, отрупани с книги, които никой не беше докосвал от десетилетия.

Библиотеката затваряше в полунощ. Четиримата членове на бандата и Ахмед в своето мазе в Бъфало поддържаха непрекъснато радиовръзка. Водачът им Дени съобщи в дванайсет и петнайсет, че всичко върви по план. В дванайсет и двайсет Трей, облечен като студент и помъкнал обемиста раница, влезе в сградата Маккарън Хол в сърцето на кампуса. Видя същите охранителни камери, които беше забелязал предишната седмица. Качи се по ненаблюдаваното стълбище до втория етаж, пъхна се в тоалетната и се заключи в една кабинка. В дванайсет и четирийсет бръкна в раницата си и извади консервна кутия с големината на половинлитрова бутилка безалкохолно. Нагласи закъснителя и скри кутията зад тоалетната чиния. Излезе от тоалетната, шмугна се в третата врата и постави втора бомба в празната душкабина. В един без петнайсет намери пуст коридор на втория етаж на спалното и небрежно подхвърли в коридора десетина навързани фойерверки. Докато слизаше тичешком по стълбите, във въздуха отекнаха експлозии. Секунди по-късно избухнаха и двете димни бомби и коридорите се изпълниха с воняща мъгла. На излизане от сградата първата вълна от обзети от паника гласове заля Трей. Той се скри зад някакви храсти пред пансиона, извади предплатен телефон от джоба си, набра 911 и съобщи ужасяващата новина: „На втория етаж на Маккарън Хол има въоръжен човек. Стреля“.

От прозорец на втория етаж излизаше пушек. От своята тъмна стаичка в библиотеката Джери проведе подобен разговор по предплатения си мобилен телефон. След малко обажданията заваляха неудържимо, а паниката завладя кампуса.

Всички американски колежи имат сложен план за овладяване на подобни критични ситуации, но никой няма желание да го прилага. Служителката се ошашави за няколко секунди, преди да натисне съответните копчета, но след като го направи, сирените завиха. Всички врати бяха затворени и заключени. Всички сгради бяха обезопасени.

Джери отново се обади на спешния номер и съобщи, че са простреляни двама студенти. От Маккарън Хол се носеше пушек. Трей пусна още три димки в кофите за смет. Неколцина студенти притичваха между сградите, защото не бяха сигурни къде е безопасно. Охраната на кампуса и полицията на Принстън се юрнаха към местопроизшествието, придружавани от половин дузина камиони на пожарната. После и от линейки. Пристигна и първата от многобройните патрулки на полицията от Ню Джързи.

Трей остави раницата си на входа на една административна сграда и после звънна на 911, за да съобщи за подозрителен предмет. Таймерът беше нагласен за десет минути по-късно, точно когато специалистите по експлозиви щяха да гледат отдалече.

В  един и пет Трей съобщи на останалите по радиото:

– Тук цари чудна паника. Навсякъде има пушек. Гъмжи от полиция. Действайте.

– Прекъсни осветлението – изкомандва Дени. Ахмед, който пиеше силен чай в Бъфало и чакаше в готовност, бързо прегледа системата за сигурност на колежа, проникна в електрическата инсталация и прекъсна електроснабдяването не само в библиотека „Файърстоун“, но и в пет-шест околни сгради. За всеки случай Марк, вече надянал очила за нощно виждане, дръпна и главния прекъсвач в машинното. Той изчака, затаил дъх, после въздъхна облекчено, когато резервният генератор не се включи.

Спирането на тока задейства алармите в централната контролна зала на охранителния комплекс в кампуса, но никой не обърна внимание. Вилнееше въоръжен без­умец. Сега не беше време да се тревожат за други неща.

През последната седмица Джери беше прекарал две нощи в библиотека „Файърстоун“ и беше сигурен, че когато е затворено, в сградата няма пазачи. Униформен охранител обикаляше един-два пъти нощем, осветяваше с  фенерчето си вратите и отминаваше. Полицейска патрулка също обикаляше, но се занимаваше най-вече с пияните студенти. Като цяло университетският кампус приличаше на всеки друг – мъртвило между един през нощта и осем сутринта.

Тази нощ обаче в Принстън цареше паника, защото някой стреляше по най-отбраната младеж на Америка. Трей докладва, че на мястото цари пълен безпорядък, навсякъде щъкат ченгета, момчетата от спецчастите навличат екипите си, вият сирени, пращят радиостанции и просветват сини и червени лампи. Пушек обгръщаше дърветата като мъгла. Някъде наблизо се чуваше как кръжи хеликоптер. Страшна суматоха.

Дени, Джери и Марк хукнаха в тъмното и слязоха по стълбите в сутерена под специалните колекции. Всички бяха с очила за нощно виждане и челници. Всички носеха тежки раници, а Джери мъкнеше малък военен брезентов чувал, който беше скрил в библиотеката две вечери преди това. На третото ниво, най-ниското, тримата спряха пред тежка метална врата, закриха охранителните камери и изчакаха Ахмед да направи фокуса си. Той спокойно преодоля сигналната система на библиотеката и деактивира четирите сензора на вратата. Чу се силно прищракване. Дени натисна бравата и отвори вратата. Вътре се озоваха в тясно квадратно пространство с още две метални врати. С помощта на фенерче Марк огледа тавана и откри охранителната камера.

– Ето там – посочи той. – Само една е.

Джери, който бе висок близо метър и деветдесет и се извисяваше над останалите, извади спрей с черна боя и пръсна обектива на камерата.

Дени огледа двете врати и попита:

– Ще хвърляме ли ези-тура?

– Какво виждате? – попита Ахмед от Бъфало.

– Две метални врати. Еднакви – отговори Дени.

– При мен няма нищо – отговори Ахмед. – Според системата след първата врата няма друго. Започвайте да режете.

От брезентовия чувал Джери измъкна две петдесетсантиметрови бутилки: едната с кислород, другата с ацетилен. Дени се разположи пред лявата врата, запали една горелка и се зае да нагрява мястото на петнайсетина сантиметра над ключалката. След секунди се разхвърчаха искри.

Междувременно Трей се беше отдалечил от хаоса в Маккарън Хол и се криеше в тъмните сенки на улицата срещу библиотеката. Разнесе се вой на сирени, пристигнаха линейки. Хеликоптери шумно пърпореха във въздуха над кампуса, но Трей не ги виждаше. Дори уличните лампи наоколо не светеха. Край библиотеката нямаше жива душа. Всички бяха нужни другаде.

– Пред библиотеката всичко е спокойно – докладва той. – Някакъв напредък?

– В момента режем – отговори лаконично Марк.

И  петимата членове на бандата знаеха, че говоренето трябва да се сведе до минимум. Дени методично и сръчно проряза метала с върха на горелката, от който струеше четиристотинградусова жар, обогатена с кислород. Няколко минути разтопеният метал капеше по пода и от вратата летяха червени и жълти искри. По едно време Дени отбеляза:

– Дебела е около два сантиметра и половина.

Той приключи с горния ръб на квадрата и започна да реже вертикално. Работата вървеше бавно, минутите се влачеха протяжно и напрежението растеше, но никой не губеше самообладание. Джери и Марк приклекнаха зад Дени и наблюдаваха всяко негово действие. Когато приключи с долната линия на прореза, Дени разклати ключалката и тя се отдели, но нещо увисна.

– Има резе – отбеляза той. – Ще го срежа.

Пет минути по-късно вратата се отвори. Взрян в компютъра си, Ахмед не забелязваше нищо необичайно в охранителната система на библиотеката.

– Нищо от мен – обади се той.

Дени, Марк и Джери влязоха в стаята. Беше ужасяващо малка. Пред тях имаше тясна маса с широчина най-много шейсетина сантиметра и дължина три метра. От едната страна имаше четири големи дървени чекмеджета, от другата – още четири. Марк, който отговаряше за ключалките, вдигна очилата си за нощно виждане, намести челника и огледа първата. Поклати глава и каза:

– Няма изненади. Ключалки с комбинации, вероятно компютризиран код, който се сменя ежедневно. Няма как да ги отворим. Трябва да пробиваме.

– Давай – каза Дени. – Започни да пробиваш, а аз ще прорежа другата врата.

Джери извади портативна бормашина с мотор, две помощни ръкохватки отстрани и 200-милиметрово свредло. Нагласи го върху ключалката и двамата с Марк натиснаха с всичка сила. Свредлото нададе вой и се плъзна по метала, който отначало изглеждаше непробиваем. Отдели се обаче стружка, после още една и накрая, когато мъжете натиснаха помощните ръкохватки, острието проникна навътре в ключалката. Тя поддаде, но чекмеджето все още не се отваряше. Марк успя да подпъхне тънък лост в пролуката над ключалката и натисна силно. Дървената рамка се разцепи и чекмеджето се отвори. Вътре­ имаше кутия с черни метални ръбове, четирийсет и  пет на петдесет и пет сантиметра и дебела около седем сантиметра и половина.

– Внимавай – предупреди Джери, докато Марк отваряше кутията и предпазливо повдигаше тънко томче с твърди корици.

– Събрани стихове на Долф Маккензи – бавно прочете той. – Откога си мечтая за това!

– Този пък кой е?

– Не знам, но не сме дошли за поезия.

Дени влезе зад тях и ги подкани:

– Хайде, хайде. Тук има още седем чекмеджета. Почти проникнах в другото помещение.

Те се захванаха отново за работа, а Трей пушеше на пейка в парка от отсрещната страна на улицата и често-често поглеждаше часовника си. Безумието в кампуса не даваше признаци да приключи скоро, но не можеше и да продължава вечно.

От второто и третото чекмедже излязоха още редки книги от непознати за бандата автори. Дени проряза вратата и към второто помещение и нареди на Джери и на Марк да донесат бормашината. И в тази стая имаше осем големи чекмеджета, наглед същите като в първото помещение. В два и петнайсет Трей се обади и докладва, че кампусът все още е блокиран, но любопитни студенти са започнали да се събират на моравата пред Маккарън Хол, за да гледат цирка. Полицаи с мегафони им нареждали да се прибират по стаите си, но младежите били твърде много. Най-малко още два хеликоптера започнали да кръжат горе и усложнявали положението. Трей следеше Си Ен Ен на смартфона си и знаеше, че случващото се в Принстън е сензацията на момента. Обезумял репортер от мястото на събитието не спираше да говори за „непотвърдени жертви“ и съумяваше да създаде впечатлението, че има много простреляни студенти от „най-малко един стрелец“.

– Най-малко един стрелец ли? – промърмори Трей. – Нали за всяка престрелка трябва да има най-малко един стрелец?

Дени, Марк и Джери обсъдиха дали да не прорежат чекмеджетата с горелка, но се отказаха, поне за момента. Имаше голям риск от пожар, а каква полза от ръкописите, ако са увредени? Вместо това Дени извади бормашина с по-малко свредло и се захвана да пробива. Марк и Джери продължаваха да се трудят с по-голямата. В първото чекмедже на второто помещение се натъкнаха на тънки ръкописни листове от друг отдавна забравен поет, за когото не бяха чували, но въпреки това го намразиха.

В  два и половина Си Ен Ен потвърди, че двама студенти са мъртви и поне още двама са ранени. Употребиха думата „касапница“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90