През 2003 г. Windows on the World на Фредерик Бегбеде е удостоен с наградата „Ентералие”, а две години по-късно получава и британската „Индипендънт Форин Фикшън Прайз” за най-добър чуждестранен роман, преведен на английски език. Прочетете го и ще ви стане ясна алюзията с героя на Селинджър. А иначе само Бегбеде може да спретне „гръмоотводи” вместо епиграф.
„Считам, че писател, който не пише реалистични романи, не разбира залозите на времето, в което живеем.“
Том Уулф
„Работата на артиста е да се гмурне в сърцето на ада.“
Мерилин Менсън
Спомняте си онази древна история: хората се научили да добиват строителни материали и решили да построят кула, с която да се изкачат до небесата. Искали „да се прочуят, за да не живеят разпръснати по цялата земя“. Бог не одобрява решението им: човек не бива да се възгордява. Може да се предположи, че за назидание и в пристъп на ярост Господ ще разруши кулата, но вместо това той смесва земните езици. Различни думи започват да значат едно и също нещо, хората вече не се разбират, защото са се самозабравили. Вавилонската кула била първият опит за глобализация. Какво излиза? На Бог идеята за глобализацията не му е много симпатична.
С този роман, повече отколкото с всяка друга своя творба, Фредерик Бегбеде се гмурка в сърцето на ада. В един момент дори признава, че за първи път се страхува от онова, което пише. Единственият начин да разберем какво се е случило на 107-ия етаж на Северната кула сутринта на 11 септември 2001-ва, е да го измислим. Паралелните сюжетни линии се задъхват, сменяйки вълнуващия разказ за едно измислено семейство, попаднало в капан в ресторанта на Световния търговски център, и собствените философски размисли на автора относно значението на този смразяващ епизод от историята. Разбира се, в това време той се намира в 200-метровата кула Монпарнас в Париж, по-точно в ресторанта на 56-ия етаж, който се казва „Небето на Париж“. Великолепието на гледката е тотално – това е единственото място в Париж, откъдето не се вижда кулата Монпарнас. А темата на тази по-различна книга на Бегбеде е „разрушаването на един замък от кредитни карти”.
„След миг времето ще стане еластично. Всички тези хора най-сетне ще се запознаят. Миг по-късно всички те ще се превърнат в конници на Апокалипсиса, впрегнати в свършека на света.“
И така, подвизаваме се във време, в което сексът танцува със смъртта, при това виртуозно. Победители няма, има само лузъри, разсъждава Бегбеде. Как да изобретим нови начини да се обичаме? Единайсети септември поражда две диаметрално противоположни явления: доброта във вътрешността на страната и озлобление спрямо останалия свят. Възможно ли е великодушието в очите на смъртта? И какво би означавало то – последен зов за благоволение свише, безкористна човешка съпричастност, осъзнаване на ефимерността на всичко, що диша на тая земя?
Всеки ден срещаме ангели, без да си даваме сметка. Мъж на средна възраст размахва двете си деца, безизразна жена с мургаво лице е приседнала до стената. На другите монитори се виждат празни офиси с избити прозорци, пламнали трупове в асансьори, излезли от релси, задимени коридори, наводнени от противопожарните шлюзове фоайета и стотици хора, които слизат по стълбите, докато запъхтените пожарникари търсят път назад. Хиляди червени лампи мигат на контролното табло пред празните столове. Сирените вият нахалост. Ако Бог съществува, въпросният ден трябва да се е успал.
„Мислех си, че да правиш деца е най-добрият начин да победиш смъртта. Ама не би. Можете да умрете заедно, сякаш никой от вас не е съществувал.“
Парадоксалното е, че никоя демокрация не е по-критикувана от собствените си литературни среди, отбелязва авторът. А уж е демокрация. Или е демокрация, точно защото може да си позволи да бъде критикувана, и да оцелява, въпреки всичко. Може би действително „вкиснатите” европейци съзират самодоволство там, където става дума за обикновен прагматизъм. За „иронично трезвомислие”. Желанието да се впишеш в системата днес е равнозначно на самоосакатяване. Истинската революция е да не участваш, да се озъбиш на конформизма.
„Колко нелепи са тези глупави случайности, заради които работим до скъсване, вместо да си останем нормални хора, нали? Искам да разбера защо съм забравил всичко. Защо ми трябва да съм пиян до козирката, за да разговарям с някого. Защо пиша, вместо да крещя.“
През разтърсващия разказ за човешкото като жертва на безумното, Бегбеде отново засяга екзистенциални въпроси за мястото на морала в хедонистичното общество. За мащаба и съдържанието на болните ни амбиции, които ни обезличават, вместо да извисяват духа ни. Иронията на автора е безпощадна. Дори когато пише роман-трибют в памет на жертвите на една от най-големите трагедии в най-новата история на човечеството.
„Някои критици твърдят, че киното е „прозорец към света“. Други твърдят същото за романа. Изкуството е window on the world. Пиша автобиографичен роман, за да се скрия, а не да се разкрия. Всички копнеят за известност. Искаме да станем знаменити, защото искаме да ни обичат. А искаме да ни обичат, защото сме ранени.”
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение