Галеници на халтурата

В началото на 90-те години на миналия век едно цяло поколение талантливи актьори бе погубено. Мнозина помним опустелите театри и масовия отлив от културата, принудително наложен от борбата за оцеляване в онова гладно време. От изгубеното поколение творци оцеляха само най-приспособимите. Тези, които решиха да останат в професията за сметка на професионализма.

Точно тогава се поставяха основите – все още невидими – на „културата на халтурата“, която ни заля десетилетие по-късно. Обнадеждаващите проблясъци на изумителен талант, проявени от бели лястовици като театър „Ла Страда“ с Теди Москов, Кръстю Лафазанов, Мая Новоселска или други частни независими театрални трупи, които вкусваха непознатата сладост на свободата, бързо бяха затъмнени от немотията и безогледното печалбарство. Дори студентското предаване „Ку-Ку“, което даде старт в кариерата на немалко от известните днес журналисти, шоумени, актьори, започна като свеж младежки бунт, който завърши на жълтото диванче на най-дълго оцелялата му халтурна издънка – „Шоуто на Слави“.

Тъжен процес, който видимо изхаби не само творбите, но и творците. Неподражаемият Кръстю Лафазанов погуби таланта си в „Комиците“. Тончо Токмакчиев и Марта Вачкова залязваха дълго и уморено в „Каналето“. Любомир Нейков мина през Шоуто на Слави и се отдаде на битовизма „Комиците“. Васил Василев-Зуека се превърна в телевизионен близнак на Димитър Рачков.

Някъде дълбоко във всички тях дреме светлинката на таланта и със сигурност в часове на размисъл, ако са им оставали такива, се е промъквала и болката от разминаването между мечтите и реалността. Всички те опитаха да се върнат на сцената на голямото изкуство – Зуека и Рачков в киното, Нейков в киното и театъра, а театърът на Лафазанов стана семейно шоу… И вероятно изживяват драмата на талантливия човек, направил компромисен за дарбата си избор между висок стандарт на живот и висок стандарт на творчество. Колизии, които имат повече социални, отколкото лични измерения.

Всички тези творци се поставиха в ситуация, в която всеки ход е грешен. Да бъдат забравени, да променят професията си, за да хранят семействата си, или да влязат в шоубизнеса, където да поддържат самозаблудата, че творят. Знаем имената на тези, направили втория избор. Но не знаем колко болка им е донесъл той.

Интервюто на Васил Василев-Зуека от последните дни намеква точно за тази вътрешна драма. От думите му става ясно, че той, както и неговите колеги, са едновременно жертви и палачи. Жертви на една мерзка среда на парвенюшка безвкусица и палачи на добрия вкус в нейно име. Предадени от несправедливия обществен ред и предатели на идеалите за красиво и смислено.

Всеки от тях, всеки от хората, които легитимираха с името и таланта си халтурата, чалгата, кича, осъзнава поне подсъзнателно вината си за това, че живеем в свят, където те самите са пример за подражание. Зуека е намерил спасение в рисуването – за да не му се налага да прави повече компромиси, поне така казва. А по-скоро е компенсаторен механизъм. Избягал е в едно самотно изкуство, където е намерил начин някак да печели, за да поддържа вече изграден стандарт, но и да не прави компромиси с безкултурието, на което беше инструмент. Но колкото и да се опитва да изтрие мисълта за света, който оставя зад гърба си, винаги ще усеща и личната си вина за това състояние на нещата.

Тази мисъл се промъква в интервюто му плахо, някак извинително и с надежда да не бъде забелязана, но е късно. Зуека получи шанса си да промени света чрез таланта и популярността си, но го пропиля. Каквато и да е личната му причина за това, тя със сигурност е по-малко важна от това, което оставя като наследство. Вкаран в образа на клоуна, без дълбочината и меланхолията на истинския клоун, Зуека в комбинация с Рачков стана глашатай на халтурата. И нищо не оправдава белезите на лошия вкус, оставени и с негово съдействие, в съзнанието на няколко поколения.

Хора като Зуека, Любомир Нейков, Къци Лафазанов имаха потенциал да се наредят до големите комици от „златното поколение“ Парцалев, Калоянчев, Никола Анастасов… Те не просто не се оказаха на висотата им, а и успяха да изтрият пътеката, прокарана от предшествениците. Да бъдеш съучастник в затлачването на критериите, да създадеш чрез името си културна форма, която има общо с културата само формално, да се идентифицираш не с висока, а с масова култура… чието друго име в този случай е чалга. Тъжна съдба.

И бягството е само един от всички невъзможни изходи. За съжаление, колкото и бързо да бягаш, никога не можеш да избягаш от себе си. Зуека обръща гръб на мястото, което той самият затрупа с шлака от халтура. Стиска силно очи, за да не види какво лично той е оставил зад себе си. Казва, че иска по-добър живот за сина си (не споменава нищо за дъщеря си, която остава). Вероятно това включва и по-чиста медийна среда. Но някак не е честно към всички останали деца, които израснаха с плоския хумор и елементарните образи на Рачков, Зуека, Радков, Нейков, Лафазанов.

През последните години блестящият актьор от Театър „Кредо“, обиколил няколко пъти театрите по света, остана затворен в неразбираема извън границите на България роля. Тя стана негова втора кожа. Сега ще трябва да излиза от собствения си образ дълго пред огледалото. Публика вече няма да има. И това ще бъде още една загуба за него. Ние, зрителите, всъщност отдавна го изгубихме, него, както и цяла плеяда таланти, избрали да бъдат галеници на халтурата.