„Гардиън“ за българка в пика на днешните страхове

За Капка Касабова Балканите са „последната граница на Европа”. За съжаление, времето отне от стойността на мнението й: за нас, британците, както и преди две хиляди години, границата е собственият ни бряг

„Като човешки символ на османското минало - пише Капка Касабова, - помаците поглъщат колективната омраза срещу запазения ориентализъм, сякаш самите те са се изправили срещу Европа.” Снимка: БГНЕС - „Гардиън“ за българка в пика на днешните страхове

„Като човешки символ на османското минало - пише Капка Касабова, - помаците поглъщат колективната омраза срещу запазения ориентализъм, сякаш самите те са се изправили срещу Европа.” Снимка: БГНЕС

Това е книга за мъгливия регион, където се събират и разделят България, Гърция и Турция. Капка Касабова пише в задълбочената си и впечатляваща книга, че „след половин век Студена война и несгоди” зоната се е превърнала в „гориста Берлинска стена, още по-мрачна заради присъствието на армиите на трите страни”. Тя казва, че мястото остава „задушено от страх”.

Родена през 1973-а под небето на Понта, Касабова, сред чиито предишни книги е „Улица без име: детство и други нещастни случаи в България”, сега живее в Шотландия. В „Граница” тя подрежда материала си на приблизително географски признак, започвайки и завършвайки с брега на Черно море, където свършва Странджанският масив и се срещат средиземноморските и балканските течения. Тя смесва мемоарите с пътепис, пътувайки най-вече със старо „Рено”, водена от „стряскащи съвпадения”, без да пропуска топографските описания, литературните алюзии, размишления за съдържанието на понятието „граница” и преди всичко дълги цитати от хора, които среща, в стила на устно разказваната история.

За своя сложен пейзаж Касабова артистично прави заемки от славянския фолклор, от древните обичаи като ходенето по огън, митове, включващи домашно гледани змии и късчета история, но никога не попада в капан и не изпуска нишката на цялата проклета политическа трагедия. Тя се фокусира и върху ключови думи, служещи като пример за темите й, като например „мемлекет” (родина) от турската дума „меме” (гръд).

Тя притежава старомодния дар да разказва истории. Една от главите й започва така:

„Една вечер, когато мъгла се беше надигнала от реката, хладна и лепкава по кожата като призрак, в селото насред долината пристигна белгиец”.

Знам колко изкушаващо е в завършека на дългия ден да не си направиш труда да свършиш работата докрай. Касабова обаче винаги го прави. И след пътешествието тя изминава още един дълъг път, за да проследи съдбите на оцелелите, хора, които са се появявали в историите – и често наистина пътува на дълги разстояния, за да се срещне с тях.

Да вземем например Феликс, избягал от Източен Берлин на 18-годишна възраст в опит да се измъкне от комунистическия блок през България. Изтърпял е повече, отколкото повечето човешки души могат да понесат (не на последно място и защото отпечатваните в ГДР карти на държавите от Варшавския пакт са с нарочно погрешно нанесени граници). Авторката го интервюира в студен берлински апартамент, „където килимите са покрити с цигарена пепел и стари тъги”.

Colibri april 2017

Стилът е много образен – млада жена от село на река Велека има „кожа като златиста галактика, косата й беше река от пшеница”. Неприятен едновремешен немски доносник живее в къща, представляваща „отличен пример за гангстерски барок”, докато жена му се излежава край басейна – и това е очарователна тавтология, както и езиков обрат – „бикини от две части”.

Научих много. Вземете например Тракия? Какво знаете за нея? Някога е заемала географски зони, които днес включват Северна Гърция, европейската част от Турция и цяла България; отвъд Дунава е включвала Румъния до Карпатите и част от Сърбия и Македония. Древните траки така и не са създали империя и затова знаем за тях толкова малко, но от богатата им цивилизация са останали многобройни следи. Касабова е прекрасен гид.

Както може да се очаква от книга, фокусирана върху човешката история, по тези страници има много за етническите и религиозните идентичности. Рано ислямизираните общности включват балкански аристократи-земевладелци, а сред тях има сърби, византийски гърци и венецианци наред с българите. Имало е и богомилски еретици, членове на секта, разпространила се из Босна, Италия и Франция, а накрая „погълната” от катарската църква. „Граница” блестящо разкрива последиците от хилядолетие на калейдоскопични промени.

В изследването си на мюсюлманските групи Касабова се спира на двойка помаци, притежаващи успешно управлявана къща за гости в планинско село, където „лабиринтоподобни проходи изсичат катедрали и цели градове в скалите”; мечка пресича пътя на авторката, докато тя яде овче кисело мляко, „мазно като гъста сметана”. Оказва се, че етническите малцинства от граничната зона са попадали под двойно подозрение при комунистическия режим: първо защото са „други” (и колко разбираемо е това днес), а на второ място – защото в ранните години на съветското управление хиляди германци са пресичали границата, докато това е било възможно и помашките общности са били смятани за помощници на тези „диверсанти”, а дори и за участници във въоръжена съпротива срещу властите.

Това не продължава дълго. Властите бързо се научават да тероризират помаците и да ги държат в подчинение.

„Като човешки символ на османското минало – пише Касабова, – помаците поглъщат колективната омраза срещу запазения ориентализъм, сякаш самите те са се изправили срещу Европа.”

Един от собствениците на къщата за гости си спомня:

„Така ни бяха промили мозъците, че беше немислимо да видим непознат и да не съобщим за него”.

Колко ли небелязани гроба има в тази красива област, въплътила такъв страх?

Касабова е дълбоко въвлечена в миналото си – то тече през нея и се усеща в „Граница”. Може би това е вярно за всички ни. Често се говори за „набиране на кураж”, но читателят придобива усещането, че тя е трябвало да напише книгата, за да прогони собствените си призраци. След тревожно преживяване в Северна Гърция, тя признава, че вече не може да вярва на себе си.

„Преминавах през дълбока промяна”, пише тя в средата на книгата и не е ясно точно каква е промяната, нито е от голямо значение.

Това е актуална книга, попадаща в пика на днешните ни страхове. Касабова твърди, че описваният от нея регион е „последната граница на Европа”; за съжаление, времето отне от стойността на мнението й: за нас, британците, както и преди две хиляди години, границата е собственият ни бряг. Каква катастрофа може да се окаже това само…

„Граница: пътешествие до края на Европа” от Капка Касабова е издание във Великобритания от „Гранта”.


Бел. ред. – „Граница: пътешествие до края на Европа” от Капка Касабова не е излизала на български език. У нас са излизали романите й „Дванайсет минути любов“, „Вила Пасифика“, „Любов в земята на Мидас“ и „Улица без име“.

Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Граница: пътешествие до края на Европа” от Капка Касабова. Отзив“.

Bookshop 728×90