„Гардиън“ за филма „Не ме докосвай“: Повърхностен, глупав, катастрофа на „Берлинале“

Брекзит. Тръмп. А сега и оповестяването на наградите за берлинската „Златна мечка“. Наистина живеем в катастрофални времена. За разочарование на мнозина, тазгодишната „Златна мечка“ отиде у „Не ме докосвай“ на румънската режисьорка Адина Пинтилие.

Полуигралният-полудокументален опит да се разказва за сексуалността ме доведе до депресия, защото е унизително лош, посредствен, лишен от хумор и самодоволен. Подходът му към чувствителната тема за интимността е повърхностен, а на това отгоре всичко това е поднесено с евро-хардкор клишета за садомазохизма, алтернативните сексуални идентичности, фетишизма и ексхибиционизма.

Филмът обаче си има почитатели: разговарях с изтъкнат италиански член на журито, който беше във възторг. Мисля, че унищожителното предпочитание към „Не ме докосвай“ за сметка на по-добри филми е типично за Берлин. Фестивалът е удивително безхарактерен и всеки път успява да отличи най-скучните и лишени от стойност заглавия, докато добрите произведения се откриват почти случайно.

„Не ме докосвай“ е нещо като разказ за емоционалното пътешествие на няколко персонажа. Импровизацията и драматично пресъздадените с оригиналните си участници сцени би трябвало да бъдат гръбнак на филма. Лаура Бенсън играе ролята на Лаура, жена с проблеми, свързани с гняв и воайорство, явно във връзка с баща ѝ. Кристиян, изигран от Кристиян Байерлайн, е мъж с гръбначна атрофия, който се интересува от провокации върху идеята за образа на тялото. Тома Льомарки изпълнява ролята на Тудор, който изследва същия набор теми. Лаура разговаря с режисьора, който сякаш пак е тя.

Филмът започва в почти клинична обстановка, с група облечени в досадни бели тениски и бели панталони участници, чийто разговор може да отключи, а може и да не отключи травмите на Лаура. Самите травми не са изследвани особено интелигентно, нищо че участниците по-скоро са интелигентни. Режисьорката ни води към някакъв сексклуб, относно който си позволява да е наивна.

Не мога да обвиня журито. На много международни фестивали журитата могат да достигнат до ексцентрични решения. Сработването с непознати води до необичайни прояви, даже спазми на консенсус. От друга страна е вбесяваща липсата на честност, която води до награждаването на откровено скучни филми.

Един труден филм може и да е добър. Част от мен искрено иска да пожелае успех на Адина Пинтилие и нейния филм – но глупостта и самодоволството в него бяха потискащи.

(Със съкрашения)

Преводът е на „Площад Славейков“. Целия текст вижте в „Гардиън“.