Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Гари Каспаров: Путин не е стратег, той играе покер

Искам да покажа на руския народ, че съпротивата е възможна, че да се откажеш от свободата заради стабилността, е грешен избор, казва шахматистът в книгата „Зимата идва“

„Путин е проблем на Русия и руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради тази политика на едностранни договорки“, казва Гари Каспаров. - Гари Каспаров: Путин не е стратег, той играе покер

„Путин е проблем на Русия и руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради тази политика на едностранни договорки“, казва Гари Каспаров.

Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени, заявява Гари Каспаров в книгата „Зимата идва” (изд. „Сиела”). Шахматистът смята, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу руския президент, тъй като по думите на гросмайстора Путин ощетява интересите на държавата за сметка на консолидирането на едноличната си власт.

zimata

Най-младият световен шампион по шахмат в историята – Гари Кимович Вайнщайн, е роден през 1963 г. в Баку (по онова време столица на съветската република Азербайджан). На 12 г. печели първото си международно състезание по шах – през 1976 г., и става най-младият състезател, печелил младежкото първенство по шах на СССР. Година по-рано – през 1975 г., променя фамилията си от Вайнщайн на Каспаров (мъжката форма на рождената фамилия на майка му – Каспарян).

Гари Каспаров е печелил световната титла по шахмат 15 пъти и 11 пъти е бил носител на Шахматен Оскар (най-високото отличие в шахмата). Освен с многобройните си титли, Каспаров е известен и с позициите си за човешки права, както и с отявленото си противопоставяне на политиката на Владимир Путин.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

В „Зимата идва” (с подзаглавие „Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени”) Каспаров сравнява Русия на Путин с ИДИЛ в отхвърлянето на демократичните ценности. Според шахматиста опозицията на президента трябва да се формира извън страната, от всички, които досега са преговаряли с него и са се огъвали под натиска му.

„Путин не е майстор стратег – казва Каспаров. – Той е агресивен играч на покер срещу слабата съпротива на западния свят, който дотолкова избягва рисковете, че по-скоро би пасувал, отколкото да плати или да блъфира, без значение колко добри карти държи.

Путин, разбира се, е проблем на Русия и руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради тази политика на едностранни договорки. Трябва да си припомним болезнените спомени каква фатална заплаха представляват отстъпките пред един диктатор, разединението пред лицето на агресията и алчното вкопчване в ефимерния мир, докато същевременно се гарантира продължителна война.”

Предлагаме ви откъс от „Зимата идва”.

Пет години, след като Путин взе властта и започна да изгражда наново полицейската руска държава, на която толкова се възхищаваше, аз преживях свое собствено прераждане. През 2005 г. прекратих кариерата си след двадесет години начело на професионалния шахматен свят, за да се присъединя към новоизлюпилото се руско продемократично движение. Станах световен шампион през 1985 г., когато бях на двадесет и две, и постигнах всичко, което бих могъл да искам край шахматната дъска. Винаги съм желал да направя нещо, което би променило света, и чувствах, че е дошъл краят на времето ми в професионалния шахмат. Исках децата ми да могат да израснат в свободна Русия. И си спомних какъв надпис беше закачила майка ми на стената – една от репликите на руските дисиденти:

„Кой друг, ако не ти?“

Надявах се да използвам енергията и славата си да възпра надигащата се от Кремъл вълна от репресии.

Както и много други руснаци, аз също се притеснявах от слабо известното минало на Путин в КГБ и скрития му възход към властта чрез ръководене на бруталната война от 1999 г. за умиротворяване на руския район на Чечня. Но в началото моите сънародници и аз смятахме, макар и неохотно, че на Путин трябва да се даде шанс. При преизбирането си през 1996 г. Елцин беше опорочил много лошо демократичната вяра в него, понеже използва силата на президентския пост да повлияе на резултата от вота. Признавам, че по онова време бях един от онези, които мислеха, че жертването на част от единението на демократичния процес е по-малкото зло, ако беше необходимо да не допусне омразните комунисти да си върнат властта.

Подобни сделки почти винаги се оказват грешка, както стана и в този случай, тъй като позволи на един безмилостен индивид да използва отслабналата система.

Кризата от 1998 г. и неплатежоспособността оставиха руската икономика в доста разклатено състояние, но след оценката на нещата си струва да се отбележи, че брутният вътрешен продукт (БВП) започна да нараства с бързи темпове до 2000 г. По онова време обаче престъпността, инфлацията и общото чувство на национална слабост и несигурност превърнаха технократа и просто и откровено говорещия Путин в привлекателно безопасен вариант. Имаше опасения, че без здрава ръка на руля страната може да потъне в хаос. Физическата и социалната несигурност в крехките демокрации винаги са били удобна и лесна предизборна цел и повечето диктатори се издигат до властта с първоначалната подкрепа на обществото. В историята има безброй примери за автократи и военни хунти, взели властта поради призива на народа за ред и la mano dura (твърда ръка) посред управлението на нестабилни граждански режими. Хората някак си винаги забравят, че е много по-лесно да поставиш диктатор начело на държавата, отколкото да го свалиш оттам.

Разбира се, не очаквах новата ми кариера в онова, което би могло да бъде наречено руска „политика“ единствено с огромна доза снизхождение и щедрост, да бъде лесна. Опозицията не се опитваше да печели избори, ние се борехме просто за провеждането им. Именно затова винаги съм казвал, че съм активист, а не политик, дори когато спечелих първичните избори на опозицията за кандидат за президент през 2008 г. Всички знаеха, че никога няма да ми бъде позволено да се явя на официален вот, смисълът беше този факт да се изтъкне и да се опитаме да стегнем атрофиралите мускули на руския демократичен процес.

Първоначалната ми цел беше да обединя всички анти-Путин сили в страната, особено онези, които по принцип дори не биха си представили да бъдат видени заедно. Лагерът на либералните реформатори, към който принадлежах, нямаше нищо общо примерно с националболшевиките на Лимонов, освен че бяхме маргинализирани, преследвани и предадени от плана на Путин да се държи на власт до живот. Въпреки това нашата крехка коалиция демонстрираше по улиците на Москва и Санкт Петербург в първите сериозни политически протести, откакто Путин беше станал президент. Искахме да покажем на руския народ, че съпротивата е възможна, и да разпространим посланието, че да се откажеш от свободата заради стабилността, е грешен избор.

За жалост, Путин, както и други съвременни автократи, имаше и все още има едно предимство, за което съветските лидери не са могли дори да мечтаят – задълбочени икономически и политически връзки със свободния свят. Десетилетията на търговия създадоха невероятно богатство, което диктатури като Русия и Китай използват за създаването на сложни авторитарни инфраструктури в страната и за оказване на натиск във външната политика. Идеята, че свободният свят ще използва икономическите и социалните връзки за постепенното либерализиране на авторитарните държави, беше наивна. На практика авторитарните държави злоупотребиха с този достъп и с взаимната икономическа зависимост, за да засилят корупцията и да подхранят репресиите у дома си.

Да вземем един лесен пример: Европа получава общо една трета от енергията си от Русия, макар че за някои отделни държави този дял е значително по-висок. В същото време Европа привлича 80 процента от енергийния износ на Русия. Кой има по-големи лостове за натиск в тези отношения? Въпреки това по време на кризата в Украйна многократно беше повторено, че Европа не може да реагира срещу Русия, тъй като е енергийно зависима! Осем месеца, след като Путин анексира Крим, и три и половина месеца, след като се натрупаха доказателства, че руските сили са свалили граждански самолет над Украйна, Европа все още „обсъждаше“ да потърси начини да замени руския газ. Вместо да използват далеч по-мощното икономическо влияние на Европейския съюз и да възпрат и отблъснат агресията на Путин, лидерите на Стария континент се преструват на безпомощни. Бойкот от страна на ЕС или дори драстичен данък върху руския енергиен внос щеше да заплаши руската икономика с пълна разруха, тъй като в момента тя зависи изцяло от енергийния сектор, за да се държи над водата. Но на Европа ѝ липсва политическа воля да направи значителни краткосрочни жертви, за да посрещне много по-голямата дългосрочна заплаха, която непритиснатият Путин представлява за световната сигурност, а оттам и за зависимите от глобализацията икономики.

Подобни връзки дават в ръцете на съвременните авторитарни режими още по-съвършени инструменти за избягване на цензурата. Такива режими имат своите първични публични предлагания (ППП) и луксозни имоти в Ню Йорк и Лондон, плащат данъци и такси, от които алчните западни политици и правителства никак не обичат да се отказват в името на човешките права. Несвободните държави използват откритостта на свободния свят, като наемат лобисти, разпространяват пропаганда в медиите и финансират солидно политици, политически партии и неправителствени организации (НПО). Когато тези ходове под масата бъдат извадени на бял свят, враждебната реакция е почти винаги слаба. Понякога гражданите от свободния свят се разгневяват, когато медиите покажат фабрика с нечовешки условия на труд, но в крайна сметка не ги е грижа особено за социалната среда на страните, които им осигуряват петрола, дрехите и айфоните.
Руските олигарси разпространяват богатството си и политическото влияние на Путин по цялата земя, а западните компании връщат услугата, като инвестират в Русия. Енергийни гиганти като Shell и British Petroleum (BP) нямаха търпение да се докопат до огромните енергийни резерви на Русия, а отдавна заспалият руски пазар беше неустоима цел, без значение какви и колко отстъпки бяха необходими за сключване на сделките. Човешките права в Русия бяха последната грижа на западните корпорации. Дори когато западните компании биваха предавани, мамени, заплашвани от руските си партньори и изхвърляни от партньорства или от страната, те се връщаха отново и отново – като бити кучета при жестокия си господар.

Най-показателният пример е с изпълнителния директор на BP Робърт Дъдли, който през 2008 г. избяга от Русия. Тогава той беше изпълнителен директор на съвместно предприятие с група руски милиардери. Непрекъснато тормозен и боящ се от арест (а и че е бил отровен, според едни от показанията), Дъдли избяга и се скри. Но въпреки това след няколко години той се върна в Русия и се снима със самия Путин при обявяването на сделка за проучване с контролираната от държавата нефтодобивна компания „Роснефт“! Чуждите инвестиции съставиха част от растежа на руския БВП (това основно се дължеше на огромния скок в цените на петрола), но съвсем малко от тях подобриха живота на средния руснак. Повечето от новите богатства напуснаха страната на момента и се озоваха в западни банки или се превърнаха в недвижимо имущество на името на олигархичния елит на Путин.


„Зимата идва” е в превод от английски език, дело на Христо Димитров. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

На прасе съм

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах