Гавра с Пловдив

Израснах на половин километър от Бунарджика – хълма, върху който е поставен огромният паметник, познат под името Альоша. На абитуриентския си бал, подобно на всички пловдивски зрелостници в последните десетилетия на XX век, изкатерих боса хълма, за да посрещна зората в нозете на съветския войник.

Над града на детството ми винаги се е извисявал този символ на ясно доловимото присъствие – дружбата между НРБ и СССР беше пазена дори с каменни оръжия.

Но честно казано, бих предпочела да разказвам как съм живяла в близост до огромна цветна захарна близалка. Само че Альоша е от гранит.

Няма кореняк пловдивчанин, който да изпитва привързаност към паметника. Мразим го. Той просто е там, нежелан символ на града. И едва ли е случайно, че и двата огромни паметника в Пловдив и София – гранитният Альоша и позлатеният храм „Александър Невски“ – носят руски имена и до днес.

А Пловдив е най-старият жив град в Европа. Във вековете са се натрупали достатъчно много места, сгради, храмове, антични постройки, които биха могли да бъдат лицето на града пред света. Но все още е Альоша.
Може би защото е най-високата точка в Пловдив и се вижда още от магистралата. Може би защото все още стои застрашително, сграбчил автомат в ръка. Или просто по инерция, защото идват поколения, за които този паметник вече не е символ на българо-съветската дружба, а просто интересна статуя на хълма.

Както стана ясно, в рамките на проекта „Пловдив за вкъщи – нов дизайн на българския сувенир“, който е част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“, по сергиите за сувенири в града ще се продават пъстроцветни близалки във формата на Альоша. Според екипа „Мисирков/Богданов“, автори на тази идея, това е „е символично предаване на срещата на „героичното минало“ с консуматорското общество – и как историята се претопява в устата, цветна, бърза и директна консумация“.

Отдавна е ясно – всичко може да бъде превърнато в продукт. Всяка „свещена“ идея от миналото може да стане забавление в бъдещето. Альоша изглежда достоен кандидат за гавра, за принизяване и превръщане в обикновена близалка.

Ако го мислим от тази гледна точка, пъстрите бонбончета на клечка с образа на съветския солдат са добър аналог на изплезен език към срамната част от историята ни. Но има нещо, което пропускаме. Контекстът е важен. Близалките с форма на Альоша не са пърформанс, не са художествена инсталация, не са изкуство. Те са сувенири. Предназначени са за спомен от града, спечелил титлата „Столица на европейската култура“ за една година. Ще си ги купят гостите на Пловдив – хора от целия свят. Ще си ги отнесат у дома така, както ние си събираме малки Айфелови кули от Париж или керамични гущери на Гауди от Барселона. В мига, когато се появят по сергиите, близалките „Альоша“ няма да са гавра с паметника, а негово увековечаване. Защото са извадени от инстинския си контекст. Чуждите туристи не знаят историята на този паметник, не са наясно с болезнената му връзка с близкото ни минало. За техните приятели, на които ще подарят пъстра близалка някъде в родните си места, това ще бъде основният символ на българския град – един войник с тежък ямурлук и автомат.

Альоша ще плъзне по света не като „претопена (в захар) история“, а като лицето на Пловдив. 8000 години ще бъдат заличени с един замах. Ще се концентрират в руския ботуш, стъпил над града преди 60 години. Не Античния театър, не Римския стадион – Альоша ще носи пъстротата на пловдивската история.

Съмнявам се, че всяка близалка ще бъде придружена с обяснителна бележка за свободолюбивия дух на града, в който съм израснала. А символът без историята зад него е еднозначен – войнственото излъчване на каменната статуя ще въплъщава идеята за Пловдив.

Един от кметовете на града през 90-е лансира идеята Альоша да бъде превърнат в гигантска бутилка Кока-Кола. Помня, че беше сериозно обмисляна. Слава богу, намериха се разумни хора, които да спрат поредната гавра с града ми.

Но това предреши съдбата на колоса на Бунарджика. Той остана недокоснат, непроменен, тъмна сянка над дърветата по тепето, където играят деца. В подножието му, незабележим и скромен, стои паметник на Левски. Малцина знаят за него. Толкова е малък, че понякога дори не се вижда заради сянката от войника. Срамно доказателство за социалистическата верноподаност към „Големия брат“ СССР. А сега захарните сувенири запечатват завинаги този позор.

Когато видях снимката с пъстрите близалки, първата ми мисъл беше непристойна. Мярнаха се в съзнанието ми аналогии, подобни на тъжен виц – нещо за оралната наслада. Дадох си сметка, че това е единственият начин да мислим за онази срамна част от историята ни, когато подменихме дори собствените си символи с чужди.

Близалките с образа на Альоша наистина са някакъв груб майтап с историческото изнасилване. Грозна и перверзна закачка със срама ни.

Не бих имала нищо против да се разходя до Бунарджика, за да видя там една голяма захарна статуя, която дъждът бавно да разтопи. Това щеше да е послание. Опакованите в целофанче спомени от културната столица не са нищо повече от подигравка с пловдивчани.