Гаврата с Толкин трябва да спре

Вторият сезон на „Пръстените на силата“ е в разгара си. Общо за продукцията и правата над нея (250 млн. долара) са похарчени вероятно над милиард долара, многократно повече от бюджета на удивително успешната трилогия на Питър Джаксън „Властелинът на пръстените“. С този колосален бюджет, с модерните технологии и с помощта на иначе нелош актьорски състав, сериалът можеше да е също така грандиозен успех като филмовата поредица, осъществена преди две десетилетия. Но не би.

В първия сезон на сериала се наблюдаваха редица неприятни особености, които разбираемо предизвикаха гнева на критиците и феновете. Затегнете коланите, защото във втория сезон всички тези проблеми не просто присъстват, а се задълбочават и то драматично.

Да започнем с глобалните проблеми, които ще си позволя да определя като „космологични“. Във внимателно изградената вселена на Толкин, която той създава с идеята да сдобие Англия с липсващата ú предхристиянска митология, злото си има ясна история, проявления и дневен ред. В този смисъл един от най-изяснените от авторова гледна точка герои е Саурон, който, поради избора на тема и период (пръстени на силата във Втората епоха) се явява котвата, която би следвало да придържа целия кораб на супер-продукцията.

Да, да, ама не, както казваше незабравимият Петко Бочаров. Още в откриващите сцени на първия епизод виждаме шокираща от гледна точка на литературната основа сцена, в която орките, прясно загубили своя мрачен бог Мелкор, се вдигат на бунт срещу неговата дясна ръка, най-могъщ и верен последовател – Саурон, който хилядолетия е управлявал от негово име оркските армии. Само за минута един от най-силните маяри (ангели), попил неимоверни количества от злата сила на своя повелител – първият сред айнурите Мелкор, е заколен безмилостно насред владенията си, след като въпреки безкрайните си магически способности не успява да очарова няколко раздразнени орка и да предусети предателството на един от тях.

Същият в следващите епизоди безпроблемно ще омайва и лъготи враждебните му елфски и оркски водачи, което е само една от многото недомислици на сценария. В лагера на орките, започнали според Толкин като покварени от мъченията и изкушенията тъмни елфи, сега вече виждаме борци за оркски правдини, тъгуващи майки с деца и други подробности, които тотално компрометират сблъсъка на доброто и злото от вселената на книгите. Тук отново сме хвърлени в поредното противоречие на сценаристите – от една страна Адар и неговите орки не искат да бъдат ничии роби и искат да бъдат оставени намира в своята си земя със своите си семейства, от друга – воюват с елфи и хора и избиват безмилостно всеки, отказващ да им служи. Връщайки се на Саурон, който в „Силмарилион“ до изковаването на всевластния пръстен се мести без проблеми от тяло в тяло и се явява в най-прекрасен облик при необходимост (в много отношения той е еквивалент на Луцифер), тук го наблюдаваме като медузообразно същество, подобно на злото извънземно от „Нещото“, принудено да закусва с плъхове и буболечки, за да възвърне телесния си облик.

Физиологични проблеми съпътстват и елфите, които във вселената на Толкин са вечно млади и единствено умората отразява хилядолетния им живот. Сега някои от тях изглеждат точно като стари и объркани хора, което представяне обезсмисля сложните взаимоотношения хора-елфи, каквито виждаме например във връзката между Арагорн и Арвен. За липсващите бради на женските джуджета мисля не е нужно да се коментира, доколкото самият Гимли във „Властелина на пръстените“ деликатно обясни, че това е чувствителна тема за всяко джудже.

В опитите си да съчетае няколко сюжетни линии, екипът на авторите на сериала се е провалил безславно. Големият им брой и наситеността им с разнообразни герои без ясен дневен ред и често с противоречива мотивация, неминуемо обърква зрителя. Дори там, където са инвестирани най-много минути, царува бъркотия.

Галадриел, която е заедно с Елронд се явява един от главните добри герои, продължава да действа като разстроен тийнейджър с поведенчески проблеми. Първите три епизода са прекарани основно в самосъжаление и мрънкане. Във вселената на Толкин по това време тя е на хиляди години и е един от водачите на елфите, семейна и с дъщеря, в определени отношения – най-влиятелният елф в Средната земя, надарена с огромни магически способности, наследени от учението ú при маярката Мелиан. В сериала тя е неуравновесена личност, на военна служба в армията на племенника си, който я командва непрестанно в разрез със строгата елфическа геронтокрация, при която най-старшият член на рода се явява и негов владетел или господар. Разбира се, за никаква мъдрост и у двамата не може да става въпрос – правят грешка след грешка, волята им веднага е пречупена от перспективата за могъщество (точно обратното на Галадриел във „Властелина на пръстените“ и в книгите, която успешно се справя с изкушенията).

Не е пощаден и мъдрият Елронд, представян от Толкин като забележителен и прозорлив водач на елфи и хора. Тук той първо активно участва в коването на трите елфически пръстена, после изведнъж решава, че употребата им е опасна и предпочита да скочи във водопад, вместо да се подчини на върховния елфически крал.

Жертва на апетита към властта на собствените им творения става светкавично и мъдрият Кирдан, който в литературната основа без колебание подарява пръстена си на Гандалф. Бъркотията продължава и в сюжетната линия на Нуменор, където най-лоялните на боговете (валарите) хора, първи приятели на елфите, дори и без Саурон да е стъпил отново на острова, започват лов на вещици и се вдигат на бунт срещу владетелката си – защото използвала елфически вещи. Това противоречие е само един от многото проблеми на тази поредна сюжетна линия. Нещата не са по-добре и при истаря (магьосник) „Гандалф“, който пътува на изток с двойка хобити, където предстои да се сблъска с неясен като мотиви магьосник с вкус към жертвоприношения и черни магии. Тъкмо тази сюжетна линия е особено слаба, защото е изцяло родена от сценаристите на сериала, които очевидно не помнят, че самият Гандалф заявява в литературната основа, че никога не е ходил на изток, където са „разпределени“ от валарите други двама магьосници, чиято съдба Толкин така и не разкрива. Амнезията му също е сериозен проблем, доколкото истарите от книгите на Толкин, всъщност предрешени маяри (ангели), пристигат с конкретни задачи и даже имат своя организация съвместно с елфическите им съюзниици – Белия съвет.

Творчеството на Дж.Р.Р. Толкин има огромно значение за съвременната култура. Целият жанр фентъзи е стъпил на неговите трудове и концепции. Те, продукт на десетилетия усилия и много старание от страна на именития лингвист и преподавател, са с безупречна космология, ясни морални послания и ценни уроци и поуки. Купувайки правата за филмирането на тези творби, авторите на сериала недвусмислено са се провалили в тежката задача да ги филмират достоверно и убедително. И очевидно става въпрос за неподходящ екип, доколкото съвсем скоро станахме свидетели на великолепната нова адаптация на романа на Джеймс Клавел „Шогун“, която плътно и много успешно следва литературната основа.

Можем само да се надяваме ниският интерес към втория сезон да ни предпази от появата на трети, както това се случи с „Аколита“ на Дисни. Както и да стискаме палци за качествата и достойнствата на предстоящия филм на Питър Джаксън, посветен на Смеагол (Ам-гъл). Дотогава съветваме почитателите на Толкин да избягват гледането на „Пръстените на силата“ и примерно да се насладят на аудиокнигата „Силмарилион“ на Анди Саркис. А Безос да смени двамата сценаристи с по-кадърни, ако ще инвестира още стотици милиони в трети сезон. Публиката го иска и заслужава. Гаврата с непреходното творчество на Толкин трябва да спре!