Гена Димитрова, която си отиде с вяра в промяната

17 години след смъртта на Гена Димитрова, една от най-големите звезди, родени в нашите земи, у нас все още се надяваме на промени. Начело на държавата е партия, наречена на промяната, но 33 години след края на тоталитарната власт и тази партия е напът да се катурне от държавното управление.

В книгата „Златният век на българската опера“ на проф. Боянка Арнаудова е поместен исторически кадър от онези първи  години след идването на демокрацията – фоторепортерът на „Труд“ Виктор Гилтяй е запечатал надеждата, която мнозина изпитваха в онова време – оперната прима Гена Димитрова е пред събралото се множество пред парламента и е запяла националния ни химн, рядък миг, в който бъдещето проблясва очарователно в очите наоколо.

Предлагаме ви откъс от портрета на Гена Димитрова в „Златният век на българската опера“ на проф. Арнаудова, предоставен от изд. „Лист“.

Глас ураган

… И понеже съм свидетел на почти целия ѝ път в  Софийската опера, мога с чисто сърце да твърдя, че тя неспирно надграждаше и беше безкомпромисна към себе си. Много пя, много напрежение, трудности, изпитания имаше в нейния живот. Истинска велика жрица на Оперния храм. И всяка роля, всеки образ носеше печата на нейната индивидуалност. Макар да  се запознаваше с различни интерпретации на големи певици, още от най-млади години Гена ненавиждаше шаблоните, презираше имитациите и винаги се стремеше да намери свой път към ролята. Веднъж овладяла музикално партията, тя започваше посвоему да анализира текста, действията и същината  на своите героини – винаги трагични, с богат емоционален живот и чрез страданието извисени до идеалната жена. Все сложни характери, изживяващи силни душевни трусове, подложени на натиск от обстоятелствата, принудени да се бранят, да страдат, да защитават любимия си.

Обичаше да се шегува, разказваше смешни ситуации, умееше да отвърне на удара, ако я задява някой – такава си беше. Умна, непосредствена, естествена. Всъщност животът ѝ, който отвън изглежда много славен, не беше никак лек. Като се започне от факта, че трябваше непрестанно да внимава за здравето си (имаше си проблеми), да не се простуди, не търпеше цигарения дим, течение… Спря да пее в началото на милениума (някъде 2001/2002 година).

През всичките тези години не съм чула да са отишли с Жоро на курорт, да си е починала едно лято (обикновено тогава са спектаклите на „Арена ди Верона“ и други големи летни фестивали).

Професията ни е с мимолетен блясък, окъпани сме в светлини, облечени с великолепни дрехи, но само трепериш да не забравиш нещо, да не сбъркаш, дали ще изпееш всичко както трябва… Винаги строга самодисциплина, труд, аскетизъм.

Мисля, че ако не бях постигнала това, животът ми щеше да се провали… Аз съм много амбициозна и бях решила: на всяка цена ЩЕ СТАНА ПЕВИЦА.

Винаги мислеше за близките си – между два полета и при всяко завръщане в родината задължително отиваше в Беглеж, за да види майка си и баща си – беше грижовна дъщеря. Най-красивите години от живота ѝ преминаха в учене, учене и на езици, освен италианския (научи го отлично), през годините се зае сериозно с френски, немски, английски и испански. Казваше, че ненавижда стоенето без цел и без работа, че в живота трябва непрестанно да търсим, да учим, да откриваме.

Притежаваше отлична памет, бърз ум, музикалност, чувствителност, които, умножени по трудолюбието ѝ, я направиха велика певица. Клюките, присъщи на театралния живот, ѝ бяха чужди, безделието, леността и бърборенето, което за някои хора е отдушник – също. Не обичаше лъскавите празненства, макар да се налагаше да присъства на устройвани в нейна чест – по повод премиери, годишнини, музикални празници.

Беше много спонтанна и откровена. И когато започна промяната в нашия обществено-политически живот, тя се изпълни с ентусиазъм и огромно искрено въодушевление. Мнозина сигурно си спомнят онзи голям митинг на площада пред парламента, когато бе свален Тодор Живков. Сред речи и възбудени слова изведнъж Гена запя на микрофона. И над притихналия площад, над града се понесе нейният прекрасен, разтърсващ със силата си и необятността български глас – благослов за нашата скъпа родина. Гена поде химна. Незабравимо. След време стана дума за това и тя спомена, че е очаквала всички да запеят с нея.

Тревожеше я агресията у хората, а тя си беше по природа неагресивна, можеше бързо да се ядоса, да се развика, да каже нелицеприятни истини на висок глас, но не обичаше да рита в кокалчетата и да се блъска с лакти за кариера. Може би защото природата я бе надарила щедро. В последвалите години един-два пъти е ставало дума за нетърпението на хората да се смени бързо всичко, за това, че ние все чакаме „някой“ да помогне да се оправим или да се появи месията, и тя казваше, че наложително е ние да се променяме, да бъдем по-трудолюбиви и целенасочени, да не се поддаваме на гнева и площадните крясъци (беше по повод един от големите митинги с лозунга „Кой не скача, е червен“, не помня коя година, а тя живееше на „Московска“ и беше свидетел отблизо на случващото се пред „Александър Невски“).

Когато започна т. нар. преход, някои колеги започнаха да подмятат злобни намеци, други дори директно я упрекваха, че е получила жилище от Тодор Живков,  че била привилегирована по време на комунизма. И в едно интервю от 1994 година Гена отговори на всички завистници в свой стил:

Аз винаги съм била привилегирована. Докато пея на най-големите сцени, винаги ще се возя в първа класа на самолета, ще живея в най-големите и луксозни хотели, ще получавам най-големите букети, а като вляза в театъра, ще ме отведат в най-хубавата гримьорна… Докато пея, ще е така!

Заслужено привилегирована – заради таланта и труда ѝ, заради жертвите, които е правила, посвещавайки се на изпълнителското изкуство, дори само заради това, че името ѝ се знаеше в целия оперен свят на нашата планета.