Гениалната непозната Феранте

Магията около идентичността ѝ остава, нищо че журналисти, историци и „анализатори” се надпреварват да я разомагьосат. Когато един от четирите ѝ неаполитански романа, „Историята на изгубеното дете”, попадна сред финалистите за наградата „Ман Букър”, италианецът Марко Сантагата заяви, че е открил самоличността на Елена Феранта – и я назова Марсела Мармо, професорка в Неапол, завършила в Пиза. Последната отхвърли да е автор (но без да отрече, че то може единствено да я ласкае).

Преди известно време „Тайм” определи Феранте като една от 100-те най-влиятелни личности в света. Тя получи международно признание като една от най-добрите италиански писателки, майстор на реалистичните психологически романи, т.нар. „трилъри за душата”. Заради психологическата релефност на женските образи понякога сравняват Елена Феранте с Вирджиния Улф, а прямотата и изчистеният стил я свързват с авторки като Симон дьо Бовоар.

Интервютата с Елена Феранте са оскъдни – тя не участва в официално организирани премиери на книгите си и предпочита да общува с читателите си виртуално. Знае се единствено, че е родена в Неапол. (Страстните ѝ фенове са убедени, че е жена, но кой знае?) Сред основните теми в творчеството ѝ са индивидуалното съзряване и вътрешните конфликти, драматичният разрив в отношенията, (не)умението да се обичаме.

Феранте смята, че „веднъж написани, книгите вече не се нуждаят от автор”, а „истинските чудеса в живота са тези, на които никой не може да припише нечие авторство”. Автор е на „Дни на самота”, „Смущаваща любов” и „Изгубената дъщеря”, както и на тетралогията неаполитански романи, която обхваща заглавията: „Гениалната приятелка” (L’amica geniale), „Историята на едно ново име”, „Онези, които си тръгват, и другите, които остават” и „Историята на изгубеното дете”.

Четирите истории са нещо като билдунгсроман, в който оживява Италия от края на XX век. Квазифеминистки роман за цяло едно поколение приятели-врагове. Феранте прави зашеметяващ преход от интимния, семеен роман „Дни на самота” към сложния „центробежен”, но и центростремителен текст  на „Гениалната приятелка”. Това е психологически, нюансиран портрет на едно необикновено женско приятелство, който пресъздава брилянтно атмосферата в бедния Неапол. Лила, „гениалната приятелка”, изчезва безследно и синът ѝ е принуден да се обърне за помощ към приятелката ѝ от детинство, Елена.

Така се ражда историята на съвместния им живот.

Писателката Лорън Гроф („Орисници и фурии”) определи „Гениалната приятелка” като „епичен шедьовър”, история за физическото и духовното израстване на артиста, съпроводено с бунт и със страст. Сред почитателите на Феранте са още Зейди Смит, Джеймс Ууд и американската писателка от индийски произход Джумпа Лахири…

Преди години на въпрос защо пренебрегва публичните изяви писателката отговаря така:

„Заради едно малко невротично желание за недосегаемост. Усилието от писането докосва всяка точка от тялото. Когато книгата е завършена, сякаш сте били обискирани без никакво уважение и нямате друго желание, освен да си възвърнете целостта, отново да станете онзи, който сте – в действията, в мислите, в езика, в отношенията. Впрочем публична е книгата: там е всичко, което имаме да кажем…”

Нима не е права? Живеем в консуматорски свят, където всичко е под прожекторите. Онова, което не се вижда, не съществува. Мерило за ценност не е съдържанието на думи и действия, а циркулацията на образа ти в публичното пространство – дали си открил пеницилина, или си убил Александър Флеминг не е важно, важното е „да си познат”. Малцина се интересуват от поредния Нобелов лауреат за физика или мир, защото този избор рядко поражда скандал, нали? Нездравият интерес към личността на Феранте е обясним, а любопитството на феновете ѝ – оправдано. Но не е ли творчеството ѝ нейният същински автограф?

Само преднамерен читател би погледнал с други очи на книгите ѝ, ако е виждал цвета на очите ѝ…

Вижте още: ЕНИГМАТА ЕЛЕНА ФЕРАНТЕ И ГЕНИАЛНАТА Ѝ ПРИЯТЕЛКА