Геният на Чадуик Боузман – гордостта на чернокожите във всичките ѝ форми

„Геният на Чадуик Боузман въплъщава гордостта на чернокожите във всичките ѝ форми“, пише в статия за „Гардиън“ американският кинокритик Елвис Мичъл, преподавател в департамент „Кино“ в Харвардския университет. Смъртта на актьора от рак на дебелото черво и достойнството на решението му да преодолее болестта си, като я премълчи, капсулира мрачната реалност на живота на чернокожите в Америка, пише авторът.

„Вълнуващо беше да го гледам в „Черната пантера“. Той владее себе си по начин, който бяла Америка все още трудно приема“, отбелязва Мичъл в подзаглавието.

Вижте още: ПОЧИНА ЧАДУИК БОУЗМАН, ЧЕРНАТА ПАНТЕРА

Това, заради което приемаме трудно смъртта на Боузман, е, че той прави своя пробив като чернокож актьор в образите на мъже, които трябва да се борят със собствените си очаквания, както и с ниските очаквания на околните за тях. Това е пътешествието на черната култура, от блуса до хип-хопа, от Лийд Бели през Били Холидей до Нипси Хъсъл, последните двама отишли си твърде млади. Толкова дълго време гордостта беше единствената територия, за която можехме да претендираме като афроамериканци. Боузман придава изключително много нюанси на тази гордост в характерите на персонажите, които играе.

В статията критикът изтъква качествата на актьора не само в неговата популярна роля на крал Т’Чала в „Черната пантера“, но и в другите му изяви в киното и телевизията. Неговата необичайност е причината да не се загуби и за миг в огромната съвкупност от таланти във филма на „Марвел“, немалко от които са достойни да изиграят водещия персонаж – но 43-годишният актьор беше толкова ярък, че нито за миг не се загуби в този куп от таланти.

„У Боузман имаше нещо, което въплъщаваше силата на гордостта: неговите изпълнения представляват размишление върху привлекателността и опасностите от себелюбието. На това реагирахме, особено като афроамериканци, чиято гордост може да бъде мачкана, да се третира като наглост и да се превърне в престъпление, защото означава да владееш себе си, което бяла Америка все още трудно приема. Това е причината, поради която историята на Америка от късния XIX в. до днес е пълна с бунтове. (Нацията ни обича да се преструва, че подобни сътресения са нещо ново или поне са част от съвременното движение за граждански права, но те предшестват това.), пише Мичъл.

Критикът определя актьора като изключително находчив, с искрено благоприличие – знак за неговата любов към занаята.

Елвис Мичъл завършва емоционалния си текст със спомен за думите на джазмена Чарлз Мингъс след смъртта на изключителния джаз саксофонист Ерик Долфи.

„Когато хората умират, казва Мингъс, ние сме склонни да помним само доброто, но с Долфи това беше всичко, което трябваше да се помни. Това е наследството и на Чадуик Боузман.“

 ДАЛИ НАИСТИНА НЕ ТРЯБВА ДА ПРОПУСКАМЕ ТОЗИ ФИЛМ?