Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Гео Милев: „Родното“ изкупва цялата простащина

В статия от 1920 г. авангардният поет и публицист сякаш говори за културата и изкуството в нашето съвремие

Днес хората отново гледат сюжети за Боян Магесника, както техните предшественици преди 100 години. Снимка: Борис Славков - Гео Милев: „Родното“ изкупва цялата простащина

Днес хората отново гледат сюжети за Боян Магесника, както техните предшественици преди 100 години. Снимка: Борис Славков

Притискани от все повече плосък национализъм и примитивни послания в областта на изкуството, свързани със завръщането към недоразбрано минало, трябва да си дадем сметка, че май това не е толкова болест на днешното време, колкото част от народопсихологията ни.

Преди повече от 100 години, през 1920 г., в списание „Везни“ Гео Милев публикува статията си „Родно изкуство“. Сякаш е писана днес. В нея авангардният поет и публицист разглежда симптомите на обществена болест, превърнала се в хронична – придържането към външните прояви на националното за сметка на общочовешкото.

Предлагаме ви да прочетете извадки от статията, за да видите сами, че век по-късно не сме напреднали към осъзнаването си като част от света. Дори заглавията, поставяни през 1920 г., отново са в репертоара. Гледаме филми за „Боян Магесник“ по телевизията, „Хъшове“ е най-посещаваната постановка на Народния театър, а догодина ще гледаме и филм на Максим Генчев по Вазовата пиеса „Към пропаст“. 100 години и нито крачка напред.

Родно изкуство

(…)

Творчеството на всеки художник – поет, музикант, живописец – е национално по силата на това, че художникът принадлежи на известна националност и носи духовните отличия на тази националност като национално подсъзнание в душата си. Нашето българско изкуство ще бъде българско – национално – „родно“ – не благодарение на битовия елемент или националната гордост, с които би могло да бъде обременено, а благодарение на българската душа – с всички нейни качества, – която го твори. Дори когато българският художник заема или подражава, или копира елементи от чуждо изкуство – те стават български, стават българско изкуство, по силата на това, че минават през българска душа. Обаче (далеч преди всичко от всяко изкуство за народа, което изисква от художника да държи сметка за всички особености на провинцията, която е населена от този народ, та по този начин да може да създаде едно изкуство за специална аудитория – именно за този народ, чиято провинция ще бъде въплътена в това изкуство): ний не сме и не можем да бъдем чужди за изкуството, в което живее едно чуждо национално подсъзнание; ний не можем да бъдем чужди за френското или руското, или немското изкуство. Един факт, който предрешава въпроса за родното изкуство.

Новото, днешното изкуство има за свое родно лоно първичната основа на всяко човешко битие: Духът – човешкия дух; и не може да отрече оная част от тоя дух – създадена от вековете чрез влиянието на историческия живот и природните, климатическите условия – която може би тъкмо дава нюанса на този дух: националното подсъзнание. Но силата и значението на това национално подсъзнание се мери по неговата амплитуда; по неговата широта, която дава на неговите прояви възможност да бъдат влог в изграждането на онази Мирова душа, която е целта на цялото човечество – да бъдат влог в съкровищницата на тази Мирова душа. Това създава интернационализма на днешното изкуство: колкото повече и по-особени ценности принася изкуството на един народ в кръга на Мировата душа, толкова по-голямо е неговото значение.

А Мировата душа е онзи идеал на общо, единно човечество, дето ще изчезнат всички расови разлики и национални чувства: а пътят към този идеал, към тази победа над расовите разлики и националните чувства е – през самите национални чувства: чрез взаимно преливане на различните национални чувства, на техните вечни значителни елементи – елементи духовни, а не битови, не етнографически или провинциални.

Задачата на всеки български художник – поет, музикант, живописец – е: чрез своите произведения да влее в Мировата душа онези вечни ценности, които притежава българската душа, които е придобила или ще придобие българската душа; а това българският художник ще постигне по пътя на своята собствена душа. Така разбираме ние родното изкуство – така родното изкуство отрича себе си, за да стане не само интернационално, а – универсално. Немското изкуство на Гьоте или Вагнер, френското изкуство на Делакроа или Бодлер, английското изкуство на Байрон или Шекспир – всички те – верни в своите национални особености – минават отвъд своите национални особености, за да бъдат част от красотата на Мировата душа – стават универсални: и това ги прави възможни за всички четири краища на земното кълбо и спасява тяхното сърце от зъба на Времето.

(…)

„Родното изкуство“ – тъй, както го създаваха в Германия идеолозите на течението Heimatkunst, и тъй, както го защищават у нас неговите представители в книжнина, живопис и музика – гони тъкмо противната цел: да бъде изкуство за ограничената аудитория на известно племе, известна област, известно съсловие, известно време; изкуство в ограничената рамка на родолюбиво битоописание – ако това въобще може да бъде “изкуство”. За жалост тъкмо в такава смисъл се изисква днес „родното изкуство“ у нас. – Нека поезията бъде българска! Нека живописта бъде българска! – Което иска да каже: нека бъде рисуван българският народен, селски бит – българинът на нивата, българинът в гората, българинът на война; нека бъдат възпявани българските национални идеали; нека героите на нашите драми, повести и разкази бъдат взети непременно от нашата българска среда – и бъдат със средната психология на нашата средна среда; нека действието на нашите драми, повести и разкази става не по-далеч от границите на Санстефанска България: тогава ще имаме „родно изкуство“. Не това ли е критерият на Българската академия на науките при раздаването на всички литературни премии, които е раздала досега? Нима „Самодивска китка“ някога или „Песен за селяка“ и повестите на Дим. Шишманов неотдавна са най-значителните произведения на времето си, за да бъдат те премирани? Не. Но важен е преди всичко сюжетът – българският сюжет, – а не ценностите на авторовата душа. И тъкмо по този същия критерий е нагласен и новият репертоар на Народния театър: преди всичко български пиеси с български сюжети: освен Петко-Тодоровите драми следват „Боян Магесникът“, „Над зида“, „Янка войвода“, „Божана“, „Магда“, „Към пропаст“, „Ивайло“, „Хъшове“ – за жалост, няма повече! Не е важно дали всички тези пиеси са с художествена цена; важното е – да бъдат с български сюжети: значи – „родно изкуство“. „Родното“ в тях изкупва цялата тяхна простащина. Желанието, което е родило новия репертоар на Народния театър, е: български репертоар, български пиеси преди всичко. Дали обаче имаме български пиеси? Нито една! с изключение на една: „Страхил страшен хайдутин“ от Петко Тодоров; а тъкмо тя няма да се играе в Народния театър: защото българският сюжет е третиран не съвсем по български начин— има в нея очевидни влияния от Метерлинк (а благодарение на тях имаме една-единствена драма). Драма чисто българска – не поради нейния сюжет, но поради това, че чрез нейната художествена красота се внася в Мировата душа част от красотата на българската душа (на българската душа чрез душата на поета). Но „Страхил страшен хайдутин“, единствената завършена българска пиеса – няма да се играе. Вместо нея ще се играят „пиеси“ – които не са нито пиеси, нито поезия, нито красота, нито изкуство, нито български – освен: български по сюжет и заглавие, а може би и по нехудожественост. Национализмът превзема театъра – превзема изкуството за сметка на изкуството. Изкуството става тенденциозно – улично-тенденциозно – вестникарски-тенденциозно: изкуството става вестник. Това е смисълът и значението на новия репертоар на Народния театър. Народният театър престава да бъде храм на изкуството – става арена за политическо-националистични митинги; престава да бъде храм – става площад, улица.

Под Българско родно изкуство – онова изкуство, за което работим ние – ние разбираме: изкуството, което създава българският художник, за да прояви чрез него своята българска душа – за да внесе чрез него ценностите на своята, българската душа в съкровищницата на Мировата душа. А той ще направи това – независимо дали е романтик, или класик, или символист – по силата на своя български произход и по силата на своя талант; достатъчно е художникът да бъде българин и онова, което твори, да бъде художествено творение: тогава ще имаме българско – родно – изкуство. Дори когато българският художник подражава едно чуждо, не българско произведение – то става българско; дори когато българинът чете едно не българско произведение – то става българско.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90