Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Гео Милев за театъра като нещо повече от забавление

В Деня на театъра припомняме как се ражда българското театрално изкуство такова, каквото го познаваме днес

Гео Милев често критикува Народния театър в началото на 20-те години на ХХ век, намира го за недостатъчно модерен и свързан с една изживяла времето си традиция. Снимка: Иван Шишиев/Етюд-и-те на София - Гео Милев за театъра като нещо повече от забавление

Гео Милев често критикува Народния театър в началото на 20-те години на ХХ век, намира го за недостатъчно модерен и свързан с една изживяла времето си традиция. Снимка: Иван Шишиев/Етюд-и-те на София

Познаваме Гео Милев като поет, преводач и публицист. Но видният български интелектуалец с немско образование освен това е основоположник на българския театрален авангард в началото на 20-те години на ХХ век, един от хората, трансформирали театралното изкуство у нас в нещо повече от забавление.

Като театрален теоретик той е непримирим с традициите, които задържат театъра в миналото, критикува на страниците на своето списание „Везни“ неуморно Народния театър, който по негово мнение спира развитието на българското театрално изкуство с отказа си да се откъсне от ретроградната си привързаност към старите форми на театър. Пише активно не само във „Везни“, публикува статии в списанията „Развигор“ и „Пламък“ и налага авангардното в театъра. Дори режисира „Мъртвешки танц“ на Аугуст Стриндберг на сцената на Народния театър през 1920 г., след което върху му се струпва „праведният гняв“ на старите театрали. Иван Вазов пише за постановката, че е „символистическа дивотия, която не се разбира от зрителя“.

В Международния ден на театъра – 27 март – ви предлагаме един от текстовете на големия експресионист и авангардист, свързани с театъра. Статията му звучи съвременно и ясно показва, че днешният български театър до голяма степен дължи своята жизненост и на Гео Милев.

Аксиоми и противоречия
Гео МИЛЕВ

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Думата е за режисьора.

Събираме се няколко души. Хора на изкуството. Актьори. С желание, намерение и решение — да играем. Една пиеса.

Нужна е пиеса. Търси се пиеса. Избира се пиеса. Купуваме един екземпляр от книжарницата. Старо издание. Например „Тихият кът“ или „Забава“.

Разпределяме помежду си ролите. Преписваме ги и започваме репетиции. Установяваме мизансцена.

Наемаме салон. Избираме подходящи декори от театралния склад. Стая. Салон. Гора. Построяваме сцената.

Завесата и суфльорът са на мястото си. Играем. Представление. Пълен сбор.

Играем добре. Много добре. Голям успех. Ръкопляскания, художествена игра. Изкуство.

Представлението свърши. Пълен сбор.

Критиката — на другия ден — е напълно благосклонна.

Но в що се състои художествеността на нашата игра?

В що — изкуството на нашето представление?

(— Моля: ето пиесата — текста…)

Но де е режисьорът?

(— Разбира се, мизансцена…)

Думата е за режисьора.

***

Театралното развитие от няколко десетилетия насам има една само цел: да се превърне театърът от развлечение — в изкуство. В името на тая цел театралното развитие от няколко десетилетия насам изтъкна един нов значителен фактор: режисьора. В името на тая цел: целта изкуство. Театърът като художествено дело. Художествено дело. Дело.

Всяко дело е самостойно и завършено в себе си. Спонтанно; самородно. Плод на творческия нагон. Плод на единна или единодушна воля. Също и в изкуството.

Не бихме имали художествено дело на сцената, ако целта ни беше да възпроизведем гласно един напечатан текст. В такъв случай дело (на сцената) ще бъде текстът; делото на автора. И режисьорът би бил излишен.

Но тъкмо в името на целта художествено дело театралното развитие през последните десетилетия изтъкна като фактор с огромно значение режисьора. Следователно: не гласното възпроизвеждане на текста е цел на сценичното творчество. Защото гласното възпроизвеждане на текста още не е сценично творчество. Още не е сценично художествено дело.

Текстът на драмата — напечатан или произнесен — си остава литературно дело.

Сценичното дело си има своя специфична същина: действие. Художествено произведение във време и пространство.

Спонтанно, самостойно и завършено в себе си — като плод на единна воля; като образ от

Звук,
Пластическа форма,
Светлина и
Движение.

Говор — подвижно човешко тяло и неподвижен декор — жест — осветление. Това са самостойните елементи на сценичното художествено дело, без които не можем да имаме самостойно художествено дело, не можем да имаме — изобщо — дело. Самостойното действие с тия елементи: звук, пластическа форма, светлина и движение: създаване самостойното художествено дело от звуково и пластическо движение; сценичното дело: театър.

Всичко друго няма значение при театралната работа; е чуждо на целта: сценично художествено дело.

Така и текстът на драмата.

Драмата е литература. Художественото дело на сцената е действие. Самостойно, спонтанно като дело за себе си, а не възпроизвеждане на готово дадено, чуждо дело.

И тук се явява нуждата от режисьора. Тук режисьорът получава своето призвание. Като художник, различен и отделен от поета, живописеца, музиканта, архитекта и т.н.

***

Защото художественото дело на сцената е замисъл и дело на режисьора.

Терминът е неподходящ. Нито френският regisseur (управляващ), нито немският Spielleiter (ръководител на представлението).

Защото задачата на режисьора при театралната работа не е да управлява, да ръководи, да учи и т.н. актьорите — да направлява тяхната игра, да направлява представлението, — а да създаде представлението. Да създаде сценичното художествено дело.

Да създаде образ във време и пространството, да създаде хармония от пластическа форма (декор и човешко тяло), от движение на човешкото тяло и човешкия глас и от светлина. Тази хармония ще бъде самостойно художествено дело — дело на режисьора.

За това дело режисьорът има своя специфичен материал. Актьорът е най-важният; най-важният материал.
Материал? Но творчеството на актьора?

То не се ограничава от творчеството на режисьора. Напротив: тъкмо то е най-важната част от творчеството на режисьора.

От творчеството на режисьора. Режисьорът няма да посочи на актьора точно определена игра, която актьорът просто да прекопира. Режисьорът само ще предизвика такава или такава игра на актьора. И актьорът ще я даде — от себе си. Но в кръга на режисьоровия замисъл, режисьоровата художествена цел. А не на своя някаква цел. За да не изпъкне само самостоен творец — извън цялото.

Така — в името на ансамбъла. Ансамбълът е цялото. Цялото художествено дело. Делото на режисьора.

Така се постига колективността на театралното творчество. Колективната безличност на театралното изкуство, което стопява в себе си — в едно художествено цяло — и неодушевения, и одушевения материал: и актьора, който се вижда на сцената, и режисьора, който не се вижда.

Така — със своята колективна безличност — театърът застава начело на общото художествено развитие. Така театърът пръв отговаря на колективистическия дух на епохата: духа на съборност. Защото времето на боговете е отдавна забравено. Днес свършва времето на героите, на отделните големи индивидуалисти. За да започне времето на колективната индивидуалност. Времето на колективното творчество. Времето на колективното изкуство. Съборното изкуство.

Театърът е мост към това бъдещо изкуство.

Публикувано в сп. „Артист”, бр. 1, 1923 г.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах