Георги Бърдаров: Когато интелигенцията мълчи, се случват страшни неща

Риалити форматите не винаги раждат медийни чудовища. Понякога от първичния тв бульон извират добри готвачи – и може би достойни за уважение фермери, но досега само веднъж от там е излязъл писател. Преди три години риалити шоуто „Ръкописът“ постла пътя на географа Георги Бърдаров в литературата и даде тласък на дебютния му роман „Аз още броя дните“ – покъртителна и смразяваща история за любовта на християнин и мюсюлманка по време на обсадата в Сараево през 1992-а. Книгата стана бестселър веднага след излизането си през 2016-а и към днешна дата продължава да е в списъците с добре продаваните заглавия.

За това време Бърдаров усети меда на славата и жилото на завистта и се научи как да не преяжда с първото и да се пази от второто. Продължи активно и работата си в областта на географията и демографията. Научните му интереси често го отвеждат както в най-затънтените и безнадеждни кътчета на България, така и в места, където географията е близо до блаженството. Защо смята, че след 20-30 години у нас ще се живее по-добре, какви са страховете му и кои са най-важните пет книги за него, четете сега.

– Доц. Бърдаров, какво се промени за тези две години след излизането на романа Ви? Той е бестселър, донесе ви огромна популярност и според местните стандарти вече сте звезда…

– Не смятам. В България „звезда“ е много изтъркано и изпразнено от съдържание понятие, а и никой не ме възприема така. „Звездният” статут по-скоро рефлектира в омраза и злоба. Усетих ги. Преди явно съм бил доста по-незначителен, защото съм минавал между капките. Но това е нормално не само у нас, а и по целия свят – когато човек започне да защитава мнение и да налага позиции, различни от общоприетите, винаги има атака срещу него. Очаквах го. Нашето еснафско общество е много затворено и консервативно, но го усетих тъкмо покрай популярността – не само заради книгата, но и заради демографските ми изяви. Позицията ми е много различна и затова атакуема, но след като я изказваш, трябва да имаш силите, да не кажа топките, да я защитаваш.

– Как се представяте пред непознати сега – географ или писател? Налагат ли се понякога бягства на писателя при географа и обратно?

– До ден-днешен, когато гостувам в предавания, изрично казвам да не ме пишат „писателя…“. Много се гордея с книгата си и с всичко, което съм написал, но аз съм си преподавател в Софийския университет и с това се гордея най-много в живота си – защото университетът е 130-годишна институция, която пази знанието и словото.

Иначе бягства абсолютно се налагат. През целия си живот съм имал късмета да се занимавам с много неща. Така е и сега – в момента се занимавам с 9 наведнъж и работният ми ден е по 14-15 часа. Понеже са много разнообразни, бягствата от едното към другото ме зареждат и така си почивам.

– Кои са най-мащабните три от тези девет работи?

– Най-мащабна е работата ми в университета, обожавам преподаването, другото е работата ми като демограф, а третото са обученията, които водя по етнорелигиозни конфликти, мултикултурализация и глобализъм – по проект на фондация „Фридрих Еберт“, който е много важен за мен, защото в момента в България и Европа тези процеси не се разбират. Отделно водя презантационния си курс с моя колега Иво Топалов, второ ниво.

– „Мирише на траверси – миризмата, с която съм израснал” е цитат от Ваш разказ. Каква е миризмата на живота ви сега?

– Миризмата днес, може би, е на късноесенно море, на трева, на приятно заведение с джаз музика. При всички положения – една позитивна меланхолия.

– Наскоро, покрай референдума за име на Македония препрочетох разказа Ви „Дядо“ – пропит с тъга по родното, но напуснато село Райковче, останало в пределите на Гърция след Втората световна война. Дядото всеки ден изкачва стълбата на камбанарията, за да бие камбаната, не защото е много религиозен, а за да погледне към родното място. В българската история от началото на ХХ век Македония е жива рана, а обединението с тези земи – национален идеал. Възможно ли е да се превърне в ябълка на раздора и в наши дни?

– XXI век променя тотално света, който познаваме от хилядолетия и възприемаме като нормален. Сега се случват други неща и съвсем други ще се случат в световен мащаб. Глобализация и мултикултурализъм са най-естествените следствия от индустриалната революция, а не лабораторно създадени понятия. Светът върви към отпадане на граници, към глобално разместване на населението и всичко това, за което сме свикнали да се бием, да забиваме колчета, е отживелица. В краткосрочен план обаче това е много опасно. Балканите си остават буре с барут. Мисълта на Ото фон Бисмарк: „Ако избухне нова война в Европа, то ще дойде от някоя проклета глупост на Балканите” е абсолютно валидна и днес. От тази гледна точка ми е много притеснено в краткосрочен план – и Македония, и Босна и Херцеговина, и косовския въпрос, и това че ние по чудо или по някакво решение на Великите сили все още минаваме между капките. България също не е предпазена, така че в близките 20-30 години има опасност от конфликтност. Още повече сега в Европа и у нас виждам какво е отношението към бежанците и свободното спекулиране с думи като „война“, „конфликт“, „насилие“. В Европа вече 70 години живеем в мир и свикнахме да го приемаме като даденост, не се борим за него, не го оценяваме и не знаем каква благодат е да живееш в мир. Не само в България, в Европа не го оценяваме. Мирът трябва да се защитава със зъби и нокти, с цената на всичко, защото войната никога и никъде не е донесла нещо добро. Аз много се дразня от клишетата: „справедливи войни“, „оправдани войни“, „героични образи от войната“ и т.н., войната всъщност е просто бизнес, едни малцина печелят много пари, а милиони други наивници умират в зверски мъки, вярвайки, че го правят за някаква кауза.

– В такава ситуация обикновено нещата не зависят от малкия човек, но какво усилие все пак може да направи той?

– Изобщо не харесвам тия понятия – „малък“ и „голям“, „обикновен“. Всички сме и обикновени, и малки, и големи. Вярно е, за съжаление, че нищо не зависи от него. Факт е – ние сме пионки и ни разместват по шахматната дъска, както си решат. Покрай книгата ми видях в Сараево хора, живели десетки години заедно, които се изклаха! Да, бяха провокирани от външни фактори, от Великите сили – да, от национализма на Милошевич, Туджман и Изетбегович – да. Но клането стана от хората помежду им. Снайперистите бяха родени там и аз се качих горе на възвишенията край града – през окуляра ти виждаш фигура, не лице…
Това, което обикновените хора могат да направят, е да останат осъзнати – да не се поддават на свирепата манипулация, която тече отвсякъде – интернет, медии, социални медии, и да се борят за правото си да бъдат свободни и щастливи.

Много е трудно да останеш осъзнат в тази ситуация, но това е. Да не се поддават на насъскването, насилието. И да възприемат думата „толерантност“. Няма по-важна дума от тази. Ако зависи от мен, тя трябва да се преподава в първи клас, в първия учебен ден във всяко едно училище по света. Защото ние сме преди всичко хора, останалото е манипулация. Толерантен в никакъв случай не означава да си предаваш родината, да си предаваш принципите или религията, в никакъв случай. Толерантност означава да възприемеш другия такъв, какъвто е. Но ако той посегне на твоето, ти трябва да си го защитиш, разбира се!

„Да бъдеш толерантен в никакъв случай не означава да си предаваш родината, принципите или религията. Толерантност означава да възприемеш другия такъв, какъвто е.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– В друг Ваш разказ – „За петата ракия, или колко е хубав животът“, става дума за едно гробище, в което са положени телата на християни и мюсюлмани. Съществува ли това място, или е художествена измислица? Ако е второто, малко заприличва на стремеж непременно към политическа коректност…

– Изобщо не мога да бъда обвиняван в стремеж към политическа коректност! Всичко, което пиша в писателските си деяния и в публичните си презентации, го проверявам и защитавам. Конкретно за Гоздьовица общото гробище е метафора (но не е измислица!) и когато отидох там да правя предаването с Нова тв, един дядо искаше да ме бие! Но след като си поговорихме и осъзна какво съм вложил, ме разбра и станахме приятели. Какво съм имал предвид? В съседното на Гоздьовица село Арда е имало общи гробища в средата на 80-те години на XX в. (по време на Възродителния процес). За да се изличи религиозната принадлежност, общото гробище не е нито християнско, нито мюсюлманско. То е социалистическо гробище. Нямаше Бог, погребвали са заедно християни и мюсюлмани, просто не е в това село. Най-голямата болка на този дядо, който е изключително интелигентен човек, беше споменът, че когато дошъл партийният секретар, изличил името на баща му, защото той бил починал, а трябвало да се смени и презимето му. За мен метафората с общото гробище беше най-силният протест срещу политическото безумие.