Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Георги Бърдаров: Когато интелигенцията мълчи, се случват страшни неща

Мълчанието е злато само когато няма какво да кажеш – иначе е престъпление, казва географът-писател

„В следващите 20-30 години в България ще се живее по-добре – казвам ви го като учен“, казва Георги Бърдаров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Георги Бърдаров: Когато интелигенцията мълчи, се случват страшни неща

„В следващите 20-30 години в България ще се живее по-добре – казвам ви го като учен“, казва Георги Бърдаров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Освен с художествени средства, протестирате ли по друг начин срещу политическото безумие? Излизате ли на улицата?

– Рядко ходя, защото не намирам протести, които да са спонтанни и коректив на властта. По-скоро мисля, че са манипулирани в България, но дори манипулираните протести е хубаво да ги има. Искаме да имаме гражданско общество, най-малко съизмеримо с централноевропейски аршин, защото с тези държави сме били в заедно в социализма. Ама няма как! Тези страни преди това са били част от австроунгарската империя, когато през XIX век се създава гражданско общество. Ние чак сега създаваме всичко наново – и не можем да минем без тия залитания. Често цитирам Бертолд Брехт: „Никой няма да ви пита какво е било времето, ще ви питат защо са мълчали поетите му”, но аз бих продължил тази велика мисъл с „преподавателите, студентите, писателите, учените, журналистите“. Ако в едно общество интелигенцията мълчи, се случват много страшни неща. Затова не писателите, цялата интелигенция не трябва да мълчи. Още повече в свободния свят, в който живеем и можем да си изразяваме мнението.

Брехт е казал това в годините на социализма, аз го цитирам в моите лекции за 1968-а, Пражките събития и Ян Палах. Искам студентите ми да разберат как тоя човек тогава не е мълчал и намира смъртта си на 20-21 години. Мълчанието е злато, само когато няма какво да кажеш. Когато има какво да кажеш, мълчанието е престъпление. Трябва да се изразява гражданска позиция. За съжаление, струва ми се, че каузите ни са някак фрагментирани, а трябва да се борим за бъдещето на младите хора в България, да не напускат страната. Моята лична кауза е младите хора да останат в тази страна. Няма нищо лошо да се пътува, да учат навън, да работят, но те са най-важният ресурс и капитал и България.

– Тук не са ли обречени на мизерия?

Америка за България

– Убеден съм, че в следващите 20-30 години в България ще се живее по-добре и за младите и образовани хора ще има реализация. Това не е утопия, не е клише, а на базата на учения и географа, който вижда как протичат събитията. Първата ми доза оптимизъм идва от погледа ми към днешните 20-30-годишни – но от интелектуалната част. Мисленето им е различно, не са обременени, не се страхуват и са напълно адекватни на съвременния свят. Пластовете в България започват да се сменят и промяната ще дойде от поколението Милениум. Другата причина за оптимизъм е това, че България си остава абсолютно неразработена ниша и в икономически, и в бизнес план. Тя има толкова огромен потенциал, че малко да се размърдат тук нещата, може да се превърне в икономическо чудо.

Бях обвинен, че пробутвам медийни клишета по повод това, че българи искат да се връщат. Но не е клише! Наистина искат, но имат нужда от реално подобряване на условията, и то не свръх, а малко повече сигурност, повече социална справедливост, по-добро здравеопазване – задължително, и по-добро образование – задължително!

Мисля, че България изживя най-тежкия си мъчителен период и идват тия поколения, които ще променят държавата, а нейният ресурс и потенциал е огромен – и в умерените ширини, и в географското положение, и в природно-климатичните условия. Един прост пример: фермерският пазар пред храма „Александър Невски“ – нещо, което е толкова нормално, европейско, виждал съм го в градчета в Австрия, в Чехия… вече го има и тук.

– Мнозинството обаче остава необразовано и няма как да се реализира на пазара на труда. Кой тогава ще изкара пенсиите на днешните 40-годишни?

– За съжаление, този мой оптимизъм не се отнася за нашето поколение. Големият бич продължава – мизерията пречи на хората да развиват своя потенциал, вторачен си в това да оцеляваш. В Северозападна България трябва да се намеси държавата и то спешно! В моя край – Кулата, също е бедно, заплатите ниски, както и в по-голямата част от държавата!

Но също така са факт икономически зони като Тракия-Пловдив и Божурище. В Икономическа зона Тракия разликата с останалата част на страната е потресаващо огромна – инвестиции, инфраструктура, средната заплата 1500 лева, всеки момент се чака „Мерцедес“ да отворят завод там. Огромна инвестиция от Западна Европа има и в икономическа зона Божурище… това за мен е началото на позитивната икономическа промяна за България, но е едва първата малка стъпчица. Трябва много време и много работа.

– Голяма част от страховете на хората са свързани с ромското население и напрежението българи-роми расте непрекъснато. Може ли да прогнозирате каква ще е демографската картина след 10-15-20 години?

– В България и като общество, и като реална власт, не си даваме сметка какво се случва. Не работим изобщо по този въпрос, който е много сериозен, и ако не го направим сега и в следващите 10 години, в следващите 20-30 години ще бъде много тежко.

Три са големите проблеми, свързани с циганското население. Първият и най-важен е неграмотността. 0,5 процента имат висше образование, 9% са със средно образование, което означава, че над 90 процента са с по-ниско от средното образование. Те са с млада възрастова структура и при сегашния дефицит на работна ръка могат да бъдат отличен трудов резерв, но само ако са образовани.

„България е неразработена ниша и в икономически, и в бизнес план. Тя има огромен потенциал.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Вторият проблем – продължаваме да ги обединяваме под общия термин „цигани”, без да си даваме сметка колко сложно са разслоени те помежду си. На две съседни улици са от различни групи, говорят различни диалектни форми, не се разбират. Някои са строго ендогамни, тоест, женят се само в своята си общност. Така че, ако искаме да работим за интеграция на циганите, а трябва да работим, то първо се налага да направим пълен профил как са разслоени тия хора. Те са със супер сложно социално разслоение – по кланове, по занаяти, откъде са дошли и т.н., някои не само са склонни да се интегрират, но го правят и сами, до други мисълта за интеграция въобще не може да стигне, т.е нужен е диференциран подход и задължително работа на терен, а не от кабинетите в София.

Когато се говори за тяхната интеграция, трябва да се има предвид и че те имат етнопсихология, характерна за индийския субконтинент. Не можеш насила „Дай сега да го направим европеец”. Много бавно трябва да се завърти колелото на промяната и то пак чрез образование. Ако в едно циганско семейство дядо, баща и син никога не са учили и не са работили, няма шанс да се интегрират. И обратно, ако почнем сега дори и малко насила да ги образоваме, както се случва, и три поколения са образовани, те ще се променят. Има образовани цигани, които искат да се интегрират и разбират, че е важно. Клише е, че е невъзможно. Не е невъзможно, просто не се работи в тази посока. Аз имам приятели от циганската общност, които не просто са интегрирани, но са изключително интелигентни и интересни хора, просто трябва да спрем с клишетата, а да почнем да работим реално и в правилната посока.

– В същото време те нямат респект към никаква власт, включително към полицията, както показаха събития през последните седмици.

– Всяка малцинствена група първо се капсулира, защото трябва да се съхрани, и второ, като се събере накуп, се чувства силна и може да даде отпор на всяка власт. Така е и с емигрантите, и с всякакви такива общности.

– В момента каква част са циганите спрямо българите?

– Официалната статистика е 4,4 процента, но хора, които не разбират за какво става дума, ме критикуват, че давам различни данни. Циганите имат преферирано етническо самосъзнание в целия свят. Тоест в България, ако са християни, се определят като българи, тъй като идентификацията е на принципа на самоопределението. И още по-често, ако са мюсюлмани – като турци. Оттам реалната им бройка е около 700-800 000, тоест, около 10%. Това е реалната ситуация. Но проблемът не е в бройката. Те са на тази територия и живеят на нея. Проблемът е в ниското образование, в гетоизацията, която също е много вредна. Както ние имаме предразсъдъци към тях, така и те имат към нас – примерно, използването на термина „гадже” към всички, които не са цигани с отношение като нециганин, нечовек. Сложен е казусът, но едно общество си има проблеми и приоритети, както и лостове и механизми за решение.

Това, което за България е много голям проблем, е че времевият хоризонт, за който правим разчет какво се случва и ще се случи, е свръхмаксимум до 2030 година, това е абсурд! Трябва да имаме един разчет до 2050 година какъв ще бъде светът, каква ще бъде Европа и как България ще се позиционира в този свят. Трябва да изпреварим събитията, а не да ги следваме. Дори това, което посочих като добър пример в икономическите зони Тракия и Божурище, е опит за реиндустриализация. В краткосрочен план е много важно за България, защото означава работни места, заплати и шанс хората вече да не живеят толкова мизерно. В далечен план обаче не е изход. Светът вече излезе от индустриалната ера и ние също трябва да вървим към високата добавена стойност във високите технологии. Скоро четох едно изследване, че през 2050 г. 70% от професиите, които днес използваме, вече няма да бъдат на пазара на труда.

– Да минем от проблемите и страховете на общностите към личните страхове. Обикновено човек се плаши от непознатото, а вие лично от какво?

– Може би се плаша от старостта, вероятно това е страх на всеки човек. По-философски погледнато ме плаши простотията да не вземе превес. Не деля хората на образовани и необразовани. Срещам често, включително и в университета, образа на простака с диплома. Плаши ме изключително много и агресията в нашето общество, тя е повсеместна.

– Според някои бариера срещу агресията и простотията са вагоните прочетени книги. Кои пет бихте препоръчали?

– Ще ви отговоря с една много хубава притча. Веднъж ученик на Сократ го помолил: „Учителю, кажете ми колко книги да прочета, за да стана мъдър като вас”. Отговорът бил – десет книги! Но трябва да прочетеш 10 000, за да разбереш кои са твоите десет.

Така че мога да кажа моите пет: „Сто години самота” – любимата ми книга на Габриел Гарсия Маркес, „Изповед пред Ел Греко” на Никос Казандзакис – една прекрасна книга за изповедта пред Живота, за това, че си живял и радостта от живота, „Сняг” на Орхан Памук, „Пътеводител на галактическия стопаджия” от Дъглас Адамс и „Тримата мускетари” от Александър Дюма за това чудесно приятелство и чистота в отношенията между хората.

– Четете ли български автори и има ли такива в списъка Ви с любими?

– Чета всякаква литература и не ги деля по произход. Преди четях само по-известни автори, сега според тематика. В момента съм на вълна Втора световна война и съм си взел „Люляковите момичета” от Марта Хол Кели. Не бях чувал писателката, обаче ми хареса тематиката и си я взех. Българска литература също чета. Георги Господинов и Милен Русков са чудесни автори и, разбира се, познавам творчеството им. Като ме питате за любими – субективно е, защото сме приятели, но най-много харесвам Захари Карабашлиев и смятам, че „Хавра“ е световна книга. Да, беше приета нееднозначно, била седемстотин страници – и какво от това? Няма значение дали е 70 или 700, важно е какво си казал вътре и как си го казал, а „Хавра“ е изключително новаторска книга за българския начин на писане и мислене. Много харесвам и книгите на Радко Пенев, с когото станахме страхотни приятели тъкмо покрай литературата.

Предишна страница 1 2

OPERA OPEN