Георги Борисов получи Националната литературна награда „Никола Фурнаджиев”

Националната литературна награда „Никола Фурнаджиев“ бе присъдена на писателя Георги Борисов. Новият носител на отличието, връчвано от Община Пазарджик, е „истински поданик на изящната поетична словесност“, заяви председателят на журито Хари Харалампиев.

Най-новата книга на Георги Борисов „Хиатус“ е писана в съавторство с руския автор Анатолий Корольов и излезе наскоро на пазара под знака на издателство „Лист“.

Кметът на Пазарджик Тодор Попов, който връчи грамотата на Георги Борисов, посочи, че Никола Фурнаджиев е безспорно име в българската културна история и „ние се гордеем, че е наш съгражданин“. Кметът изтъкна, че Пазарджик е градът с най-много национални литературни награди – общо седем. Културата, историята и традициите са здравите камъни, върху които трябва да стъпим, за да преодоляваме предизвикателствата на времето, трябва да ги пазим и да полагаме грижа за тях, добави кметът.

Сред гостите на церемонията беше и синът на Никола Фурнаджиев – Йордан Фурнаджиев.

Националната награда е учредена през 1981 г. Нейни досегашни носители са Димитър Методиев, Първан Стефанов, Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев, Воймир Асенов, Евтим Евтимов и Борис Христов, Никола Инджов и Борислав Геронтиев, Румен Леонидов и Боян Ангелов. Отличието се присъжда на български поет за цялостно литературно творчество, постижения и принос към поетическото изкуство. По изключение може да бъде присъдена и на чуждестранен автор за особени заслуги към популяризацията на българското поетично слово, лично творчество и публикации, свързани с България.

Георги Борисов благодари за наградата с емоционално послание, публикувано в профила му във Фейсбук:

„Годината е 1968-а или ’69-а, не помня, аз съм ученик във Френската гимназия, имаме час по литература – българска. Ставам на крака и от предпоследния чин на средната редица чета „Конници“ така, че се тресе цялата класна стая и заедно с нея се треса цял и аз.

Или: втора година студент съм в Литературния институт в Москва и всеки ден след лекции минавам край паметника на Пушкин, за да се озова в така наречения Дом на книгата „Дружба“, тогава на улица „Горки“, днес пак „Тверская“. Там продаваха новоизлезли книги от страните на социалистическия лагер, имаше и страхотни албуми от ГДР и Унгария. Половината от библиотеката си с българска класика попълних благодарение на тази необятна за нашите представи книжарница, как съм ги мъкнал тия кашони обратно с влака Москва-Киев-София, не искам да си припомням. Отварям отзад напред том първи от четиритомника на Фурнаджиев и виждам битата със син печат цена: 1 р. и 25 к. Книгата е от 592 страници, с твърда, подвързана с плат корица, в тираж 5100 и с българска цена 3,29 лв.

И почвам отново да чета този първи том с Фурнаджиевата лирика, който съм нашарил с кръстчета и чертички, питанки и удивителни, бележки. И съм изумен, че близо половин век по-късно повечето от тях са на място, че и сега мисля така, че изобщо сякаш не съм се развил, че и днес бих подчертал същите редове и думи – колко пъти например поетът е употребил епитетите „тъмен“ и „черен“ (пет пъти в пет куплета на „Вълци“), глагола „пее“…

Гъсти в началото, приписките стават все по-редки и избледняват заедно със стиховете в тома, а във втората му половина няма и следа от тях. Сякаш изобщо не съм го дочел… Но не – чел съм и по-нататък, ето още едно мое кръстче, до него знакът минус, ето и един подчертан с молив на 213 страница последен ред от краткото, писано през 1957-а стихотворение „Пред малката ми къща сред полето/ шосе сивее, виснат прашни клони…“. Този ред гласи: „… а после страшна става тишината“. Срещу него съм драснал: „Тя вече не „пее“.

Има немалко редове и в късната, неузнаваемо „сива“ и „прашна“ лирика на Фурнаджиев, през които прозира изстиналия кратер на вулкана „Пролетен вятър“. До края на живота си поетът ще се връща и надвесва над него, но никога повече, като изключим цикъла „Черни дни“ от втората му стихосбирка „Дъга“, няма да стигне изпепеляващия му градус. Самият той е изпепелен, вял и отпуснат като след епилептичен гърч, с разбита нервна система, употребен за нуждите и задачите на новото време; от непоносимо експресивна, отвесна, поезията му става водоравна или просто равна, описателна и разказвателна. Как е възможно, питам се, след апокалиптичния „Ужас“ и кипящата мъка на къпините – това вяло обяснение в безполова любов под заглавие „На партията“ или „Към родината“?… След взривовете – такава мъртвешка тишина, след грубите и едри мазки на маслената боя – рисунки с игла и твърд молив. След пророческия екстаз на юношата и лоботомията на комунистическите хирурзи – старческата логорея на един натъпкан с успокоителни, току-що изписан сякаш от лудницата нещастник…

Революцията е като Сатурн – изяжда децата си. А България – да не забравяме – се намира под знака на Сатурн.

Пълна загадка е за нашата поезия тази единствена по рода си и хипнотична сила книжка – „Пролетен вятър“. Не само заради възрастта на своя автор, а преди всичко заради новия поетичен език, който – за потрес на околните, голобрадият студент по медицина заговаря, преди още да е проходил в литературното поле. Тя е неповторима. Не може да я повтори и самият обладан от свръхестествената сила на Словото изобретател на този нов език. Тя е като ония дълбинни трусове, при които от земните недра се освобождава чудовищна енергия, способна за миг да обезсмисли цял човешки живот, и след броени мигове безследно да потъне вдън земя. Това е трупаната с векове и затискана енергия на народната песен, която изригва от набъбналото мълчание в разломите на юношеската душа; не напразно всичко в тези стихове пее – и земя, и поле, и дъжд, и сняг… И тишината. И смъртта. Това страшно подземно бучене се носи като грохот на влак, който не виждаме и не знаем край нас или през нас ще мине.

На години тогава този юноша ми е бил дядо – и аз, без да знам, съм расъл с него; тътенът на неговите тъмни тъпани и кървави конници е биел ушите ми като ехо от ударите на сърцето ми, неусетно съм се просмуквал от неговия „Дъжд“: „Моя едра жена, моя топла и родна земя,/ прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустините влюбени,/ тича тъмен дъждът и разголил космата снага,/ ще преспи тази нощ в твойте пламнали угари“.

След време ще разбера, че дори извънземният Александър Геров, друг мой любим и на пръв поглед диаметрално противоположен на Фурнаджиев поет, се е поддавал на мощното му влияние и с обезоръжаващото простодушие на дете присвоявал негови образи и състояния; доразвивал ги е и преработвал така, че са станали органична част от поезията му. Ето от „Дъга“ на Фурнаджиев: „…аз лежах сред грозна, черна тиня/ хранех се със кал и със вода“. („Ще бъдеш погребан ти в бездни нечути, на кал и вода ще ти стане кръвта“). Или от „Пролет“: „…о, слънце, спряло над света/ като огромна, златна брадва“. (Гледа ги слънцето с нежност и страх,/милва ги и им се радва,/ и предпазливо надвесва над тях/ своята огнена брадва.)

Големите открития понякога ни изглеждат толкова естествени и достъпни, че ни се струват наши, лични и ние заживяваме с тях, без да забелязваме, че са чужди. Така е и с голямата поезия – тя също е често пъти на върха на езика ни, а отделни нейни стихове започват да ни преследват и звучат денонощно в главите като да наши собствени, стават постепенно наша същност. Още повече в случая с Фурнаджиев, който работи на подсъзнателно ниво и чиято дълбоко интуитивна поезия трудно може да бъде обяснена рационално; тя се прокрадва към нас в гръб и е в състояние буквално да ни парализира и забие жило в мозъка; ако песните от „Пролетен вятър“ нямаха нужда от превод, а бяха, да речем, живописни платна, каквито до голяма степен всъщност са, най-големите световни галерии днес щяха да плащат луди пари за тях. За жалост, те не могат да бъдат възсъздадени в целия им мрачен блясък на друг световен език и да заемат мястото си сред върховете на световната поезия. Но пък за щастие на нас, българите, още звучат и ще звучат като свидетелство за безсмъртието на българското слово. Всяка поредна награда на името на Фурнаджиев е не толкова признание за нашата отдаденост към това слово, колкото тежка отговорност да му служим и носим кръста по-нататък. Но и да не забравяме едни от най-горчивите уроци на големия творец и слушаме единствено себе си.

Благодаря на съдбата за тази висша нейна награда и на тия, които днес продължават да изпълняват нейната воля – честно, отдадено и без много-много шум“.