Георги Данаилов: Комунизмът е болест, трябва да се лекува

Писателят Георги Данаилов излиза на сцената на Народния театър наесен. По-точно неговата пиеса „Солунските съзаклятници“. С премиерата й първата ни трупа ще празнува 110-годишнината си.

Режисьорът Стоян Радев ще ни върне в 1903 г., когато група млади луди глави от македонското освободително движение взривяват Отоманската банка в Солун и френския кораб „Гуадалкивир”, за да привлекат вниманието на Европа към неосвободените български територии.

Проблемът със свободата и днес е сложен, особено след 1989 г.  Георги Данаилов я е открил в родопското село Ковачевица. В началото на демокрацията у нас писателят имаше по-голяма вяра, че ще се освободим от оковите на комунизма. За известно време той бе част от властта – беше директор на Агенцията за българите в чужбина. Когато Жан Виденов спечели изборите, Данаилов подаде оставка. Подобни жестове изглеждат невъзможни на съвременната политическа сцена у нас. Но Данаилов не се учудва от безнравствеността на политиците ни, а от безмозъчното ни преклонение пред тях. Надява се песимизмът му някога да бъде опроверган.

– Г-н Данаилов, от „камбанарията” в Ковачевица вижда ли се по-ясно нашето „голямо село” София?

– Слава Богу, не!

– Задават ли се „по-лоши времена”, както прогнозирахте през 2012-а?

– Те се задават за целия свят.

– Мъдреците в Ковачевица вълнуват ли се от ситуацията в столицата, успяват ли да следят събитията, които се променят с 300 км/ч?

– Мъдреците в Ковачевица се преселиха в отвъдното, а тези които останаха, трудно се вълнуват от каквото и да било.

– Виждат ли вашите комшии грижа за себе си някъде на тази политическа сцена? Въобще българинът има ли го някъде в плановете на т.нар. ни държавници?

– Моите комшии са от едната ми страна бай Коце, който откакто се завърна в бащината къща, непрекъснато я поправя и разкрасява, а вечер кани гости. От дясно комшийката ми се казва Силва Зурлева, от Нова Телевизия – питайте нея за плановете на нашите държавници.

– Събитията от последната година и техният финал от преди дни достойни ли са да ви вдъхновят за роман или киносценарий? Какъв е жанрът на политическите игри на жълтите павета?

– Не! Аз не пиша романи, отдавна не пиша и сценарии. А що се отнася до жанра – той е трагикомедия.

– Като писател, който търси логиката у всеки герой и действие, как мислите – кой победи и кой загуби през тази една година?

– Жертви има, но както може да се очаква – победител няма.

– Протестиращите не можаха да свалят правителството, свали го ДПС. Какво постигнаха обаче протестите? Дадоха ли отговори, смисъл, обещания, някаква надежда?

– Вижте какво, протестът сам по себе си има стойност, виждали ли сте стадо овце да протестира, не, нали? Повече по този въпрос – в книгата на Албер Камю „Бунтуващият се човек“, преведена на български като „Бунтарят“.

– Имаше ли герои на тези протести, хора, на които се възхитихте?

– Достоен за уважение и възхита е самият протест. Герои са всички, без провокаторите.

– Някои писатели коментираха, че протестът не е успял, защото не се е проляла кръв. Като автор на пиесата „Солунските съзаклятници”, която се репетира в Народния театър, как мислите – какви биха били протестите, ако вашите герои участваха в тях?

– Е, аз не съм толкова кръвожаден. А що се отнася до атентаторите в Солун – те са искали да запазят своята пълна анонимност. Парадоксът е, че преди сто години тези, които са жертвали живота си за една кауза, са ги обявявали за светци, а днешните терористи се определят като престъпници.

– Актуалният театър у нас е само по площадите, защо го няма на театралната сцена, защото театърът ни живее извън времето и пространството?

– Не съм съгласен така да се поставя въпросът. Театърът е преди всичко изкуство, трябва ли да ви припомням думите на Ницше: „Изкуството, изкуството! Ако не беше то, истината щеше да ни убие“, а според мен истината е в безсмислието на битието. Иначе „Хъшове“ беше знаменито представление.

– Защо културата предпочита уюта на миналото, на героите от историята?

– Защото е необходимо време, за да се превърне едно явление в духовно.

– Докъде ни довя вятърът на промяната?

– Гората зашумява преди вятърът да е повял! Ако е бил бурен, изпопадалите стволове може би разкриват късче от небето над нас.

– Надеждите, че ще се оправим, с които влязохте в политиката и властта, кога се изпариха?

– В политиката никога не съм влизал, а ако смятате основаването на Агенцията за българите в чужбина за власт – заблуждавате се. Подадох си оставката в деня, когато Жан Виденов спечели изборите, в същия този ден, да не кажа в този час получих заповед за уволнение. Каква експедитивност!

– Защо не се оправяме, как мислите – от глупост или от алчност? Защо като че ли единствено рушим, а не градим – събаряме и материалното, и духовното?

– Въпросът ви изисква цяло изследване. Хайде да направим една съпоставка – на девети септември 1944 година, членовете на комунистическата партия са двадесет хиляди души, толкова са успели да наброят за десетилетия от славната им история. До 1989 година броят им клони към милион. Какво умиляващо размножаване! Ами тези хора нали имат семейства, синове, дъщери, съпрузи, любовници! За Бога, нито за миг не ми е минавало през ума да ги проклинам, между тях съм имал и имам най-добри приятели. Тези, които останаха след ’89 година в редовете на „социалистите“, в голямата си част не искаха да сменят господарите си. Всеки не може да отвърне като моя сърдечен приятел Георги Десев: „Няма да вляза в партията, защото не ми харесва вашата компания!“ Той отиде да живее и работи в Щатите, там стана професор и пак не е особено очарован от компанията. Има едно нещо, което трябваше своевременно да проумеем: че свободният човек има по-голям избор на съблазни от роба. И в това се крият много от корените на злото.

– Малко по малко героите от първите години на демокрацията се провалиха и компрометираха, какво е вашето обяснение?

– Това просто означава, че те не са били никакви герои и още по-малко демократи.

– Бойко Борисов ли е убиецът на СДС? Как ви се вижда дясното на ГЕРБ?

– Моля ви се, става дума за самоубийство, а не за убийство. А аз самият отдавна не се заглеждам по политически партии. Малко преди да ни напусне, Вера Мутафчиева ми каза: „Георги, най-важното е да си повтаряш: „И това ще мине!“

– Малко преди да си отиде Венци Кисьов се възмути, че стоите без работа: „Можещият все още Георги Данаилов седи без работа. Ами повикай го за консултант, той е диалогистът в българското кино. Не бива да отхвърляме таланти, както стана с Константин Павлов, угаснал и сащисан от напористата простащина”. Успявате ли да не се депресирате от тази мисъл?

– Милият Венци, съдбата му донесе много радости и много мъка и печал. Но аз никога не съм седял без работа. През последните десетина години съм написал достатъчен брой книги, които, да не чуе дяволът, осигуряват препитанието ми. А в киното съм работил с най-добрите български режисьори. И до ден-днешен получавам нещичко от авторските си права. А колкото до Константин Павлов, той остана в българската поезия и аз смея да кажа: За всички времена!

– И друг ваш приятел си отиде – Рангел Вълчанов. Трудно ли е да приемете философски смъртта?

– Защо чак философски? Смъртта е единственото нещо, което е сигурно на този свят!

– Ще гласувате ли, има ли за кого?

– Ще гласувам, комунизмът е заболяване, което трябва да се лекува дълго и упорито.

– А сега накъде, г-н Данаилов?

– „Винаги има два пътя, госпожо, назад към миналото и комфорта на смъртта, и напред към никъде!“ Сложих кавички, за да се знае, че има мъдрости, които са казани и от други хора.