VivaPay

Георги Джагаров – „идеологът на Възродителния процес“

Откъс от мемоарната книга „Мир на кумирите ни“ на Георги Мишев

Георги Джагаров през април 1986-а в редакцията на вестник „Поглед“. Снимка: Иван Григоров - Георги Джагаров – „идеологът на Възродителния процес“

Георги Джагаров през април 1986-а в редакцията на вестник „Поглед“. Снимка: Иван Григоров

Истории за мнозина от културния елит на България преди и след промените разказва Георги Мишев в новата си мемоарна книга „Мир на кумирите ни“. Изданието е продължение на „Мир на страха ни“ – литературните спомени на писателя. Мишев разказва за свои приятели, колеги и съвременници – Радой Ралин, Блага Димитрова, Валери Петров, Павел Вежинов, Николай Хайтов, Илия Бешков, Стефан Продев, Желю Желев…

В предишния откъс, предоставен на „Площад Славейков“ от издателство „Хермес“, авторът разкрива моменти от биографията на Богомил Райнов, ключова фигура от т.нар. людмилие в тоталитарните години – име с изключително влияние над дъщерята на Тодор Живков, Людмила.

Вижте още: КАК БОГОМИЛ РАЙНОВ СТАВА ПЕРСОНА НОН ГРАТА ВЪВ ФРАНЦИЯ

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Днес ви предлагаме откъс, посветен на друга изключително активна фигура в културата на социалистическа България – Георги Джагаров. Като член на Съюза на писателите, Георги Мишев е имал поглед „от първия ред“ към председателя.

Джагаров е ремсист, лежал в затвора, откъдето излиза през 1944-а. След това учи в литуратурния инстутит „Максим Горки“ в Москва. След завръщането си в България става част от личното обкръжение на Тодор Живков, човек от „ловната дружинка“ на диктатора. Той е сред инициаторите на „Възродителния процес“. В продължение на 18 години е зам.-председател на Държавния съвет, член е на Градския комитет на ДКМС и на Градския комитет на БКП в София. Председател на Съюза на българските писатели от 1966-а до 1972-а.

Откъс от „Мир на кумирите ни“:

Загадките не са една и две въпреки напредъка на наука, технологии, медиуми, телевизионни гадателки. „Няма обяснение“ или „да изчакаме, да видим“ са честите отговори. След разходката до Близкия изток вдъхнахме дъх на явление, което по-нататък щеше да бъде наричано „възродителен процес“. Иронично, в началото пародийно, тъй като повторенията в историята са пародия, но щеше да се превърне в рана, съшита от калпав хирург с геополитически конци…

От времето, прекарано в „Бамбука“, почнаха да се връщат ретроспекции, както в киното наричат клиповете от миналото. Спомням си Дон Базилио, с мокри устни, да скандира „Македония е наша!“, отпил от плоска бутилка с несвършващо питие. Бяхме следвоенни поколения, учили разни учебници по история и география, възгласът минаваше за изцепка на зевзек, който ходеше по жълтите павета бос, с преметнати патъци на рамо.

С късокраката му и вече с наднормено тегло фигура не можехме да си го представим освободител на поробени отечествени територии…

Друг път се виждам сред насядали около две събрани маси, заслушани в гласовете на Тончо, Кръстю, Здравко, критици на „Литфронт“, вестника на писателите. Подхвърля се дума или фраза, като ръкавица, за влизане на тепиха, някой я посреща, оспорва или допълва, но замълчават, когато се намесва едър мъж, сливенско-матов, както ще каже Шиваров от Сливен.

– Виновен е Ньойският договор! – Това е Джагаров. – Нещастията ни тръгват от проклетия френски прованс и аз мисля да напиша ода за великия жест на Стамболийски… вече имам нахвърлени редове…

Става дума за енергичното счупване на писалката от българския премиер, след като сложил подпис под унизителния документ.

– Този жест, Георги, е велик, но съмнителен – казва Кръстю.

Джагаров тропа ядосано.

– Какво искаш да кажеш?

– Не е доказано това с писалката, никой не го е видял, ще излезе поредният мит…

– Мит, но красив!

– Красив, но мит!

Не мога да се сдържа и се засмивам, което привлича заковаващия поглед на поета:

– Защо се смееш?

– Сетих се за „колко мита могат да се съберат на върха на една писалка“…

Бръмват гласове около мен: „Перодръжка?“, „Химикалка?“, „Флумастер?“. А Шиваров ще каже: „Настъпил си котето… Бил си по-далече, можеше да получиш ъперкът…“ Поетът бил известен в родния край като буйна глава, често налагал възгледите си със стисната „човешка длан“. Шиваров, да напомня, е с компютърна памет, запечатала два тома за Остап Бендер, великия комбинатор.
Всред насядалите на случаен принцип няма комбинатори на действието, комбинативни са хрумванията, препратките към автори и заглавия, аргументи и контрааргументи.

– Не е важно имало ли е характерен жест – ще каже Тончо (Жечев) с мекия източен говор, който сваля тона на събеседването. – Питам се този гняв на нашите отбрани мъже, демонстриран на такова ниво, защо не продължава след завръщането в отечеството? Защо, искам да кажа, продължават да търсят вина отсреща, във външни сили, а не се вглеждат в причините на явленията и процесите…

– Защото българинът не е интернист: Лекарю, излекувай се сам! – казва Кръстю.

Здравко: – Ние не сме лекарството, ние сме болката. Ницше.

Джагаров: – Престани с твоя човекомразец!

„Тъй рече Заратустра“ наскоро съм открил в антикварната брошура от забранения философ и фразата, с която завършва проповедите си, бръмчи в главата ми. Не смея да я пускам в обращение пред Джао, маскирам страха си с хилене.

– Не се смей! Не се смей!

Забелязан съм.

– Смее се, който е последен!

– И който пише мемоари: Куюмджиев.

– Да не чувам думата мемоар! – категоричен е Джагаров. – Истинският творец оставя творчество – никакви тефтери с драсканици и… и…

– Бележки под линия! – подсказвам.

– Не се смей!… И бележки под линия!

– Според бай Борис историята един ден ще се пише по дневници, а не по ежедневници! – Куюмджиев споменава Борис Делчев, заклеймен на партиен форум и изпаднал в немилост.

Поетът, навъсен, събира нещата си и става. Не може да остане на сборище, където творческите дебати избиват в махленска седянка.

Паметта изпуска подробност от пейзажа. Не си спомням, да речем, на маса в „Бамбука“ Магучий от Сливен, както наричали комсомолеца Георги Йорданов, стигнал върха на кариерата като министър и вицепремиер. На стари години той ще напише томове с мемоарна плява, в която трудно се намира зърно искреност и самокритичност. В главите за обикалянето по кафенетата той е запомнил, че бил непрекъснато до Джагаров, своя земляк и духовен наставник. Никъде не споменава конфузното място, получило негативна оценка по партийна линия. Мяркат се „Прага“, Унгарският, „Рила“ или „Астория“ (нощен бар), посещавани от едрата номенклатура, но не се е чувало нещо непристойно, в което да е взел участие – бил е осторожен другарят Магучий, внимавал е да не настъпи котето. Около името му не се помни скандал по финансова или женска линия (през демокрацията се подхвърли, че е пратил децата си по Америките). За разлика от своя наставник, винаги категоричен, рязък и „нахмурен“, Магучий взима с ютията ръбове и гънки, избягва чупки и конфронтации.

И ще бъде единственият след Десети ноември, който ще присъства на всички юбилеи, погребения, изложби, панаири като експерт, културтрегер, ветеран, държавник.

Възможно е да помислим, че такъв трябва да е политикът, държавникът на реалсоциализма, посветил живота си на народа; почтен, неуморен, отворен към Истината. Но срещаме в томовете оня момент на 60-те години, когато България е била на косъм от изгубване на независимостта си, като бъде обявена за 16-а съветска република. Днешните читатели, естествено, не могат да познават атмосферата на ония години, когато в националния химн се споменаваше чужда държава. Когато вестниците и радиото (телевизията бе в пелени) ежедневно подготвяха обществото за изключителните облаги от присъединяването. („Сега бюджетът ни е капка пред оня огромен океан от рубли“, казва Абаджиев пред комсомолци в аудиторията на Ректората. Бях там.) Младежкият вожд заяви от трибуната, когато мечтата на бащите и дядовците партийци ще се сбъдне напълно!… Вехтошарската памет е запомнила освен Иван Абаджиев, неговите заместници Г. Атанасов, Солаков, Танев, Данчев, Манчев, Караманчев… та до най-младата журналистка от „Народна младеж“, която в Париж щеше да стане маоистка и да се подписва с чужди букви Крастева…

Дребнаво е, съзнавам, защото в мемоара на Магучий е написана огромна лъжа: че никога, никъде, при никакви обстоятелства, неговата партия не е обсъждала въпроса за 16-а република.

Срещу наглата лъжа можеш да хвърляш само прах от дребни, но автентични факти.

Липсвали доказателства, писмени следи. Или са умело прочистени, или наистина ги няма. Живков, професионалният партиен терорист, няма юридическа подготовка, но от допира до властта е научил какво е законно и незаконно, какво веществено доказателство, изменничество и национално предателство. Затова през неговите 33 години на власт носеше държавния печат в джоба си (като селски кмет), но не слагаше подпис къде да е. Личен подпис – не! Колективен – може! Пролетарската диктатура бе измислила алинея към римското право, че колективна вина няма, има лична. Колективно може да е щастието в комунистическото общество.

Диктатурата управляваше като съзаклятие: каквото се говори на пленума, да не се изнася навън. Законът на Коза Ностра е само от една дума: Омерта! Затова епохата, която преживяхме, ще остане в лексикона ни с неразгадаемите загадки: провали има – няма виновни, вина има – виновни няма, съдилища има – няма правосъдие…

Така се случи с хрумката за сделката с националния суверенитет. Така не се намериха следи от заповедта за убийството на Георги Марков, дисидента номер Едно, автор на автентичната книга на съпротивата срещу болшевишкия режим в бащината му земя…

Трийсет години след рухването на режима не могат да се намерят „веществени“ доказателства и за Възродителния процес, най-мащабния грях на Живковото управление в последните му десетилетия. Половин България пламна – от Делиормана до южните граници, кервани с прокудени турци, натоварили оскъдна покъщнина на каруци, на багажници на вехти москвичи, пъплеха на юг, блееха стада без овчари и пастири, чевръсти джамбази купуваха без пазарлък овца за три лева, крава за двайсет, къща за петстотин. Танкове дрънчаха с вериги през селата на Тракия – метална заплаха към мирното население, държавна маневра за прочистване на нацията, за прогонване на последния двукрак от чужд етнос, за да останем само „чистите българи“, от „чистата раса“ и „България да си е само на българите“…

Този шум и тропот, грохот на вериги и разгорещено преследване на керваните от запотени телевизионни репортери (Гарелов, Михнева и др.), достигнал до медиите по света, не бил известен на Първия човек на партията и държавата. От екрана научил, никой не му докладвал, касаело се за местни грешки и опущения. В конституцията пише, че сме еднонационална държава, никакви малцинства и прочие, ще свикаме пленум, ще обсъдим създалото се недоразумение… Както оправдаха Сталин, че не знаел за двайсетте милиона репресирани в ГУЛАГ, за украинския Голодомор (12 милиона селяни, наказани да умрат от глад, че не влизат в колхоза). Забравили, че години преди Голямата екскурзия (Нобел за върха в политическата демагогия!) Живков изповядваше злокачествен национализъм. Той пееше в Тихия кът с Джагаров: „Како ке минем, брате, река Вардар“. Насърчаваше го да пише – Именник на българските имена; да чисти чуждиците в печатната реч – вместо хеликоптер да бъде вертолет, вместо кибернетика – изчислителна джаджа, вместо война – борба за мир, вместо демокрация – диктатура на пролетариата…

***

…Тихият кът бе в дъното на писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5. Край на номадството по съседните заведения, Джагаров с чар и слово склони властта да стори дар в центъра на столицата. Идеята му бе попътна с болшевишката традиция: всички от един бранш да са вкупом във ведомствени жилища, в почивни станции, дачни селища – да са винаги под око за прегледност, отчет и контрол.

Избрана бе солидна сграда, от елитните постройки на трийсетте години, на пет етажа, с френски прозорци, в основата – метална шевица от ковано желязо за цветарник. Стълбище, облицовано с полиран мрамор в меката палитра на есенна гора. Асансьор „Шиндлер“. Високият партер, в който тракаха машините на шивашки колектив, бе опразнен за денонощие – от сега нататък щяха да тракат пишещи машини; от творческия шум щяха да излитат птици – образи, звуци, ретроспекции и визиони – безценното гориво за душата на читателя. „Птици, птици, пеят птици“, писа по това време химн за поверените му членове председателят Джао. (Наричан гальовно в негово отсъствие.)

Той встъпи на поста с порива на реформатор. Към кабинета на втория етаж нареди да бъде избита врата към килер за будоар. Стените бяха покрити с фаянс, монтиран душ, биде и водоустойчиво огледало в рамка рококо. Австрийска кушетка, доставена по линия на „Кореком“, двойна пружина срещу дископатия, дюшек с кокосов пълнеж, чаршаф – от руски лен. (Пушкин е спял в ленени чаршафи, по данни на пушкиноведа Пауновски.)

Като приключи с кабинета и будоара, Джагаров слезе на партера, където нареди да префасонират салон за съюзни събрания. Останалото пространство раздели на три класи със стъпало разлика една от друга. Първата класа почваше на входа – с най-много места за клиенти; тук бе и барът с мокрия бюфет и кафе машината „Фаема“. Второто ниво се открояваше с кестенява тоналност от махагона на масите и кожата на табуретките. Покрай стените дивани напомняха миндерите от Възраждането.

Стъпало по-горе бе третото ниво, наречено Тихият кът. Външното осветление минаваше в изкуствено от лампиони по стените; табуретките бяха фотьойли от бокс на шведски телета, омекотени по специална технология на северните табахни. Зад фотьойлите бе загатната камина-оджак, без верига, опушен котел и комплект ръж&ни, дилафи и железни светилници за цепеници. По хралупата от фугирана керамика нямаше следи от опушеност, знак, че камината е повече декоративна, за попълване на дизайна на къта.

Пропускам, в баналното описание, съюзния ресторант на двайсет стъпала под партера и който се оживява по обяд, само за членове с отчетен членски внос.

Към единайсет в Тихия кът пристигаха Б. Райнов, А. Гуляшки, П. Вежинов, Д. Методиев, Т. Жечев. Орлинов не бе допускан заради баща му, О. Василев, привърженик на предишния председател Караславов. Мл. Исаев имаше лошо пиене и жена му, поетеса, не му разрешаваше участие в групови запои. Всички вкупом мразеха Радевски, а той ги ненавиждаше поименно.

За преминаване от едно ниво на друго следеше бдителното око на Германов, управител, домакин и ключар в късните часове. Като в класово общество всеки знаеше своето място, но някои членове от провинцията изпадаха в неловкост. Веднъж Петър Алипиев, с варненско местожителство, искаше да почерпи за нова стихосбирка и ни поведе към Тихия кът. Германов го спря пред табуретките:

– Нататък не е прието, другарю…

– Приятно ми е, Алипиев! – представи се поетът. – Току-що си платих членския внос при касиерката.

– Разбирам, но се очаква ръководството да слезе…

Отидохме отсреща, при преводачите, където бе заета само масата на Свинтила.

…Половин час преди обяда слизаше председателят Джао.

1 2Следваща страница

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg