Георги Господинов: Думите ни правят на решето

Падането на граници в общуването и тежката агресивност са нещата, които натъжават Георги Господинов, създал романа „Физика на тъгата“. В сутрешния блок на Би Ти Ви писателят заяви, че българската поговорка „Дума дупка не прави“ е ужасна и ние  всъщност не си даваме сметка какво правим с думите си.

„Не си даваме сметка колко сме надупчени всъщност, колко сме нарешетени от това, което изговаряме – коментира той. – Това падане на граници и тежка агресивност, понякога свързана с бездарие, е най-лошото, което може да се случи тук и сега. Това, което непрекъснато тече и по новините – агресия и бездарие, хванати за ръце, нищо по-лошо няма. Ето това ме натъжава.“

Според него онова, което трябва да направим на първо място, е да възстановим чувствителността си към другия, да състрадаваме – способност, която е много важна в днешно време и ще става все по-важна. Другото, което е нужно, е да подхождаме с повече внимание към това, което изричаме, да не говорим като в кръчма, напосоки:

„Да не говорим така сякаш пред нас стоят абстракции, холограми, аватари. Пред нас стоят хора“.

В деня, в който се навършват 150 години от рождението на Пенчо Славейков, Георги Господинов ще участва в четене от 11 часа при пейката със статуите на поета и баща му. Пред Би Ти Ви обаче писателят заяви, че трябва да се знае и друго, освен каноничния образ на прочутия член на кръга „Мисъл“.

Вижте още: ОТВАРЯМЕ ГУГЪЛ С ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Когато през 1921-а костите на Славейков, починал в Италия, най-сетне са върнати у нас, Боян Пенев произнася реч – прекрасна, но тъжна, в която се говори за непобедимата българска враждебност и жестокост, за това, че и у нас поетът е бил чужденец.

„Ние знаем каноничния Пенчо, но може би по-малко хора знаят всичко, през което е минал тук. Това напускане на България не е напускане от добро. Никой не напуска страната си от добро.“

Георги Господинов обясни, че все още нямаме усещането за общност. Като голям проблем той описа чувството, че тук живеем временно, под едно небе. Важно е да знаем, смята писателят, че не е нужно да се мразим един друг, а и че в крайна сметка това, което правим, е и за тези, които идват след нас.

„Много малко помним онези преди нас и не си даваме сметка за тези след нас.“

Новата си стихосбирка, „Там, където не сме“, Господинов нарече бавна, следобедна книга, която се замисля за улиците на света, за хората на света и за собствените ни разминавания и случвания. За него е много важно човек да намира бавно време; това, което книгата по принцип произвежда е бавен смисъл – а бавният смисъл трае по-дълго.

Попитан защо като народ искаме да сме винаги някъде другаде, Господинов отвърна, че е защото не сме успели да изградим ясна идентификация, да бъдем там, където искаме да сме.

„Много бързо ни се сменят тук преходите, ние сме винаги в коридор – каза той. – Хвалим се, че имаме 1300 и повече години държава, когато изпаднем в патриотично опиянение, но ако реално мислим, държавата ни е на 100 и нещо години. Това е много малко време. Бързо се сменят нещата тук, преход 25 години, 45 години преди това нещо друго. Ако си представим една къща, ние сякаш винаги сме в коридора, багажът ни е винаги приготвен. А когато човек не живее със съзнанието, че ще бъде тук, че децата му ще бъдат тук – тогава не се получава.“