Георги Господинов начело на журито за първата Национална награда „Йордан Радичков”

Десет сборника с разкази се борят за новоучредената Национална литературна награда „Йордан Радичков”, съобщиха организаторите от община Берковица.

На 24 октомври 2020-а, когато се навършват 91 години от рождението на големия български писател, ще бъдат връчени първите награди за сборници с къси разкази в дебютното издание на новия национален литературен конкурс с името на автора. Жури с председател Георги Господинов и участници проф. Инна Пелева, Горан Атанасов и Силва Хачерян е подбрало 10 от представените 50 сборника. В журито до смъртта си през юни тази година е участвала и проф. Вера Ганчева.

Номинирани са Антония Апостолова с „Потъване в мъртво море“ (изд. „Жанет 45“), Велина Минкова с „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“), Деян Енев с „Лала Боса“ (изд. „Рива“), Зорница Гъркова с „Те никога не казват“ (изд. „Фама“), Иван Сухиванов с „Хендрикс и още свобода” (изд. „Либра Скорп“), Йорданка Белева с „Кедер“ (изд. „Жанет 45“), Константин Петров с „Ловци на пеперуди“ (изд. „Жанет 45“), Палми Ранчев с „Тази вечер нищо не е случайно“ (изд. „Жанет 45“), Пламен Антов с „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ (изд. „Ерго“) и Соня Тодорова с „Незнайните образи хорски“ (изд. „Колибри“). Победителят ще бъде обявен на 24 октомври по време на официална церемония по награждаването в Берковица.

Събитията по повод празника ще започнат на 23 октомври в Берковица с откриване на изложбата с документални фотографии от пътуването на Йордан Радичков в Сибир, което довежда до написването на най-известния му пътепис „Неосветените дворове“.

Същата вечер ще бъде представен и най-известният сборник с новели на автора „Спомени за коне“, в който има истории за писателя Емилиян Станев, за духове и нашествието на великия китайски народ по целия свят. В томчето присъства и „Спомени за коне“, един от най-важните текстове в творчеството на Радичков. В него той успява да побере всички герои, които населяват цялото му творчество и да обърне поглед към своето детство. Авторът за първи път задълбочено разказва за истинския случай, при който като дете онемява.

В „Спомени за коне“ Йордан Радичков дава едно от най-живописните описания на родното си село и жителите му, в най-дългото изречение в своето творчество:

„473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти*, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение“.

* Лятна кошара за овце, кошара за полето или колиба – бел. ред.