Георги Господинов: Западът ни бе отказан през социализма

Западният свят ни бе отказан по времето на социализма, казва Георги Господинов в подкаста „The Booker Prize Podcast“. Българският писател е поканен да говори за наградата „Международен Букър“ заедно с преводачката на „Времеубежище“ от български на английски Анджела Родел.

„Времеубежище“ дава много поводи за размисъл на западния читател с открехването на вратата към реалностите на социализма у нас и наследството на този дълъг период 30 години по-късно. Затова и голяма част от въпросите на водещите са за миналото на страната ни. Разговора с Господинов и Родел водят писателката и критик Джо Хамя и критикът Джеймс Уолтън.

„Времеубежище“ често връща читателя към миналото на главния герой, който израства във времето на социализма. Затова и водещите се интересуват каква роля е имал Западът за хората в Източна Европа, раснали в този период.

„Ние знаехме, че другият свят съществува, че ние не сме част от него и той ни е отказан – казва Господинов. – Това познание бе всъщност много травматично. Западният свят бе място, на което знаехме, че ние никога няма да бъдем. Или по-скоро спряхме да вярваме, че някога ще се случи. Но ние си го измисляхме/изобретихме, мечтаехме за него.“

Родителите на писателя никога не са излизали в чужбина в годините на социализма, разказва още писателят. Затова и „техните Рим, Лондон и Париж са по-красиви от моите, в които представям книгата си“, допълва той, „защото те все още пазят картината на мечтата си от миналото“.

Западният свят остава омагьосващ за източноевропееца, затова и Господинов казва уж на шега, че най-престижната работа в България по онова време била като международен шофьор на тир заради свободата да пътуваш отвъд.

„Чужбина за нас бе като отделна държава, където можеш да купуваш дъвки на лента, цигари или ежедневни стоки като уиски и бонбони и след това да запазиш празните опаковки – допълва Господинов. – Днес може да ни се струва смешно, но започнем ли да го анализираме, всъщност е травмиращо.“

Поводът Господинов и Родел да бъдат поканени в подкаста, разбира се, е победата им през май, когато „Времеубежище“ получи „Международен Букър“. Това донесе радост не само в България, но и в съседните балкански държави, вярва Господинов, който споделя, че наскоро присъствал на събитие в Загреб, където му споделили, че там отпразнували победата, сякаш лауреатът е хърватски писател.

„Букърът донесе голяма радост на цяла България, но и на целите Балкани, защото писателите от този регион имат чувството, че нашите истории не винаги достигат до западноевропейския читател“, обяснява Господинов.

Резултатите вече са налице – Родел е готова с английския превод на „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, предстои и излизането на книга с новели на Георги Марков.

„Надявам се, че тази награда ще отвори вратата не само към съвременната ни литература, но и към литературата от ХХ век, вече повече издателите ни питат за българските гласове“, казва Господинов.

Това е голяма победа, казва и Родел, която допълва, че преводачите до голяма степен остават невидими и едва в последните години се заражда тенденцията името на преводача да се появява на кориците на изданията.

Българският език тя категоризира като един от най-трудните за превод и звучи почти като „картечница“ заради членуването с „-то“, „-те“ и „-та“ на съществителните имена. Георги Господинов се заиграва много с това във „Времеубежище“, което понякога е изпитание за преводача, допълва тя.

Господинов отговаря с усмивка:

„Оплакването е нещо характерно не само за българите, но и за преводачите от български“.

Констатацията всъщност е препратка към по-ранен момент от разговора, в който Господинов засегна „културата на тъгата“ в България, цитирайки популярното изследване на „Икомонист“, според което България е най-тъжното място на света заради дохода на глава от населението. За това има логично обяснение, смята той:

„Имаме исторически причини и се чувстваме изостанали от местата, където нещата се случват“.

Междувременно „инвертарната книга на социализма“, както нарича Господинов предметите от ежедневието на миналото, продължава да е жива в селата, където „бедността поддържа паметта за миналото“.