Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Георги Мишев, който разглобява измамите на соца

Писателят, на прага на деветото си десетилетие, още чатка по машинката

Четях и си припомнях какви измислени герои и писатели имаше и се благодарях, че Георги Мишев го регистрира в несъмнено субективните си спомени, защото толкова много хора биха искали точно обратното - да се изтрие и последната следа и да остане само една носталгия, пише Виолета Станичич. Снимка: Румен Добрев - Георги Мишев, който разглобява измамите на соца

Четях и си припомнях какви измислени герои и писатели имаше и се благодарях, че Георги Мишев го регистрира в несъмнено субективните си спомени, защото толкова много хора биха искали точно обратното - да се изтрие и последната следа и да остане само една носталгия, пише Виолета Станичич. Снимка: Румен Добрев

Един от най-скромните и естествени български автори, Георги Мишев, е написал къснопис – „Мир на страха ни“. Нещо като лични мемоари, нещо като фрагментарна изповед, нещо като сметка. (Без кръчмаря, естествено, онзи невидим играч, който продължава да ни залъгва всичките с надписани сметки и метилов алкохол, заради който все прогресиращо губим зрението си.) Г-н Мишев, на прага на 9-тото си десетилетие и след такива прекрасни филми като „Момчето си отива“, „Преброяване на дивите зайци“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“… още чатка по машинката.

Първите 200-300 страници на книгата ме разочароваха малко (защото това не е малка книжка). Очаквах Георги Мишев да потвърди ролята си на своеобразен поет на българския разлом и да разкаже личната си селско-градска история като един фантастичен, смешно-горчив, елегичен епос.

mir-na-strana-niНо както той самият болезнено отбелязва, хронологията наистина се пропуква на места. Историите от 50-те и 60-те години и постпартизанските кокошкарлъци на новоизлюпената номенклатура са някак досадни и не много забавни, а драмите около поробващото местожителство и феодалното закрепостяване по месторождение пък не са доволно трагични (каквито всъщност бяха и пречупиха живота и гръбнака на толкова много хора).

Истината е, че не само авторът, ами и ние чакаме с нетърпение да се приближим в текста към по-модерните времена, към днешния ден или поне онези години, дето можем да ги сравним с личните си бележки под линия.

И тогава книгата се получава.

Само няколко неща да имаше в нея, пак си струваше да съществува:

Разказа за видимите и невидими помии и канализации в соцсъюза на писателите. Това са донякъде публични, частично апокрифни истории, които включват имена, книги, награди, опуси, които сега са напълно неизвестни. И слава богу. Което не значи, че системата, механизмите, логиката ѝ на създаване и увенчаване на правилните писатели трябва да бъде забравена. Както и кои бяха възторжените трубадури и официозни критици на властта, както и техните дирижирани акции и мизансцени.

Четях и си припомнях какви измислени герои и писатели имаше и се благодарях, че Георги Мишев го регистрира в несъмнено субективните си спомени, защото толкова много хора биха искали точно обратното – да се изтрие и последната следа и да остане само една носталгия.

Шапка му свалям, че през страниците му преминават герои като Гриша Филипов (и неговите пристрастия към добрия живот и правата партийна линия), Дико Фучеджиев (който според Мишев е имал своята роля по време на обмислянето на възродителните процеси в литературата, слава богу, останали на теория), Иля Велчев и цялата му династия, Любомир Левчев и ексцесиите му в световния литературен джет сет, Дилов-младши, който удавя фотоапарата на поета Атанас Далчев. И за Радичков не е пял дитирамби, независимо от сдържаната оценка. Георги Мишев не се притеснява ясно да припомня реалната роля на всеки от тях в историческите ѝ граници, нищо че техните потомци и наследници са пак тук, пак се бутат на челни места, които им позволяват да пренаписват и дооправят постфактум репутацията им.

Много се трогнах, че той единствен си спомня и споменава такъв изящен поет като Петър Алипиев, който беше побягнал в една малка виличка на безводни баири над Виница и съзерцателно пишеше за птички, борчета и катерички, само за да не се занимава с омерзителните времена и хората им.

Най-ценното в книгата е разказа за процесите около „Русенския клуб“, тормоза, агентите, които напълзяват като хлебарки първата дисидентска „организация“, безработицата, безпаричието, с което властта се опитва да го навре в миша дупка.

Има един куп хора, почвайки от Волен Сидеров, Велислава Дърева и Нешка Робева и стигайки до сегашни тв звезди (Кулезич, Вучков и пр.), за които ще е най-добре подобна книга да не съществува. Или поне никой да не я е прочел.

Това е лична история, разбира се. Субективен мемоар.

Но Георги Мишев е прав. Книги като неговата „разглобяват“. Годините, процесите, измамите, номерата, безвремието, на които ни подложиха.

Може би някога по отделните съставни части ще разберем механизма на месомелачката, в която отива и нашето поколение.


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Още текстове на Виолета Станичич може да прочетете ТУК.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg