Роман за твърде мрачна есен

Четвъртата книга на Тенев излиза в началото на есента, а това вече е заявка, че става дума за нещо сериозно; пред нас определено не стои плажно четиво. „Български рози” звучи сардонично още със заглавието си, защото сякаш е замислена като политически трилър. Рискована амбиция в нашата езикова среда, която още помни посегателствата на така наречените „вулгарни романи”. За щастие, Георги Тенев няма нищо общо с тях.

Това обаче още не е достатъчно за написването на истински трилър или пък за убедителното представяне на българската политическа действителност. В „Български рози” писането на Тенев напомня сценария на „Под прикритие”, а не хирургическия стил на Майкъл Добс в „Къща от карти” (имам предвид романа, а не някой от двата сериала, вдъхновени от него).

„Български рози” е на косъм от успешното представяне на истинската атмосфера в нашия политически процес. Малкото непреодоляно разстояние е в повтарящото се от много филми и книги усещане за гланцирана повърхност, за недостатъчна близост до фактическата смес от злонамереност, цинизъм и некадърност, които определят бъдещето на страната. Може би тук има дилема – как да се разкаже всичко това, без книгата да се окаже просто поредния „вулгарен роман”? Би трябвало да има как: щом Добс и Пузо са се справили, би трябвало задачата да има решение и в тукашния контекст.

Разбира се, че Тенев си е поставил художествена, а не документална цел (в противен случай щеше да бъде Юрген Рот). Но някак културата на българското писане, на българската условност в сюжета и детайлите в стил БНТ е изместила изискванията на жанра, както ги практикува например Форсайт. Или може би просто не съм справедлив и не бива да правя такива сравнения: българската книга си е българска, за нея не бива да съдим така, както за преводните. Но никога не съм бил съгласен с този удобно двоен стандарт.

Разказът, течащ наполовина в сегашно време, създава усещането за претенциозност. Сценарий ли четем, предполага се, че не успяваме да отделим ретроспекцията от романовото „настояще”, или авторът показва, че обикновените техники не са достатъчно напрягащи, достатъчно изразителни? Речникът на Тенев също е тежък: например персонаж, за когото изрично е казано, че не би могъл да даде дефиниция на термина „профайлър”, макар да разбира значението му, в същото изречение осмисля същата дума като „прорицалище”. Полицай-класически филолог?

Стилът се колебае между необходимостта една история да бъде разказана ясно и авторовата лична култура, която може би ни отвежда назад чак до трудната проза на Блага Димитрова. Романът до такава степен наистина не е плажно четиво, че човек може да се запита колко мрачна трябва да е есента, за да отива на тази книга…