Гергана Димитрова: Бутафория заменя културното ни наследство и държавата нехае

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Гергана Димитрова е главен редактор на „Лист“ – издателство, което държи на добрите автори, високото качество на превода, дизайна и полиграфията. Смята, че всяка книга трябва да е произведение на изкуството. Има дългогодишен опит като журналист в печатните медии, като пиар и редактор в издателства.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Добрата култура оказва благотворно въздействие върху всичко в държавата – образованието, икономиката, правосъдието, върху намаляването на престъпността, чистотата на природата, дори на въздуха, който дишаме, подобрява отношенията между хората, съхранява авторитетите, опазва произведенията на изкуството и архитектурата. Списъкът с положителното ѝ влияние е безкраен.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Културата очевидно не беше приоритет на държавата през последните десетилетия, затова спешните задачи са много, а заличаването на пораженията ще отнеме години. Ако говорим за задачите на Министерство на културата, може би първо трябва да се помисли за спасяването на пострадалите от пандемичната криза през последната година. Но не както практикуват в момента – финансират проекти, скалъпени в последния момент, само за да се усвоят едни пари. Резултатът от това е по-скоро в ущърб на културата – нивото все повече пада, никой не се интересува от качествата на финансираните проекти, полезни ли са за някого извън идеята за оцеляването на артиста, а самият артист е впрегнат в административна дейност, влага усилия за покриване на точки вместо за създаването на изкуство. Подобен е ефектът на делегираните бюджети. Видимо има проблем с приравняването на критериите за различни изкуства и културни институции.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Вероятно опазването на културното наследство е най-зле. Виждаме как държавата (а и общините) е безсилна да опази автентичните обекти, или ги експонира по недопустим начин, магистралите безпроблемно минават през археологически обекти или върху тях се строят хотели. Градовете се обезличават, строи се безразборно, няма единна политика за това или ако има, не се спазва. Същевременно се създават имитации като Двора на кирилицата или Историческия парк и държавата нехае, че се подменя оригинал с бутафория и това не е обяснено достатъчно ясно пред публиката. Затова все по-малко хора различават автентично от имитация – резултат от липсващата културна политика.

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– Би трябвало да се прилагат и двата вида. Има сектори, които не могат да оцелеят без дотиране от държавата. Също така трябва да се стимулира финансирането на културата от бизнеса.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– Трябва да черпим опит най-вече от културните политики на малките държави – заради постоянното намаляване на населението у нас и публиката все повече намалява. Достъпът до култура също е проблем, защото повечето събития са съсредоточени в столицата.

Тъй като познавам в най-много детайли културната политиката, свързана с книгоиздаването, ще се съсредоточа върху нея. Както знаем, ДДС върху книгите в почти всички държави в Европа е 0 или под 10%. В България в момента е 9%, но така ще бъде само до края на тази година. И това не е единственото, което е различно при нас. В редица други европейски държави е гарантирано изкупуването на част от тиражите с книги за библиотеките. Тук всяко издателство по закон е длъжно да подарява на библиотеките по 12 броя от всеки тираж от 500 книги. Няма друг бизнес, задължаван от държавата да ѝ подарява от продукцията си, независимо че ѝ плаща данъци. Книгите изглеждат като досаден проблем за държавата и тя гледа да го ограничи. Например в Националната телевизия има само едно предаване, в което могат да се представят книги, сложено е в негледаемо време и е поставено в условията да се бори за рейтинг (въпреки че телевизията е обществена!) – в резултат на това екипът му се опитва да го направи лайфстайл предаване и добрата литература вече няма място в него. Това важи и за другите области на културата. И така единственото място за представяне на култура остава БНР, където все още има хора, които държат на качеството и настояват да говорят за него.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– Всички пенсионери трябва да получават еднакво отношение от държавата, защото така е правилно. Не е нужно да унижават пенсионерите в културата с подаяния, защото държавата не може да им осигури нормален начин на съществуване, за което са работили цял живот.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– Според мен младите се справят много добре с представянето на това, което умеят, адаптират се лесно и могат да използват технологиите, за да стигат до повече хора, най-вече извън страната. В това никой не им помага, освен в отделни случаи, когато са подкрепени от преподавателите си в университета. Лично на мен преподаватели от Художествената академия са ми препоръчвали млади художници, а преподаватели по превод са ми предлагали свои талантливи студенти.

От друга страна често виждам млади хора, които на пръв поглед се занимават с изкуство, но всъщност измислят нещо, с което да вземат пари отнякъде, и после да съставят правилно документацията, за да си осигурят финансирането. Това създава измамно усещане, че правиш нещо важно, а всъщност затъваш в правила и административни особености. А вече отбелязах, този достъп до финансиране заличава критериите за качество.

Когато говорим за подпомагане на младите в културата, се сещам за един пример от Холандия, където в стари фабрики са изградени ателиета за художници, предоставяни им срещу символичен наем. Младите художници получават възможност да се посветят за известно време само на изкуството, без да се страхуват, че може да останат на улицата. Това у нас няма как да се случи, докато оставяме тези сгради да пустеят в очакване някой ден се срутят и на тяхно място се издигне поредната безвкусна бизнессграда. Впрочем днешният пандемичен свят, в който все повече хора работят от домовете, ще преосмисли генерално бизнеса с офис площи.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– Както е известно, по света ни познават чрез хората на изкуството и спортистите. За съжаление това става почти без помощта на държавата. Държавата не направи нищо дори за Кристо – най-прочутия българин в съвременното изкуство. Малките народи знаят, че езикът им се говори от малко хора и не е конкурентен на английския например, затова властите им финансират преводи на литературата си на чужди езици. У нас има слаби опити в тази посока. Българската литература се превежда на други езици най-често благодарение на българи имигранти в съответната страна или на все още съществуващите славянски факултети в чужди университети. Ето това нашата държава също не поддържа – скоро няма да останат места по света, където да се изучва български език. Музиката ни рядко прекрачва нашите граници. Театърът извън страната се представлява само от хора, които работят за чужди театри или със собствени средства показват работата си на международни фестивали. За кино държавата дава немалко средства, но българското кино рядко става за гледане, защото парите се разпределят от лобита. За хората извън тези кръгове остава малко, с което те се опитват да вкарат в един филм всичките си идеи, защото не се знае кога отново ще получат пари за друг филм. Почти всяка държава в Източна Европа вече е представяла конкурентни на световния пазар филми, но ние от боричкания за пари все още нямаме заглавия, които да впечатлят чуждата публика.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– През последните години медиите са в особено положение – най-често те работят в услуга на властта. А властта награждава тези, които ѝ служат. Но демокрацията се крепи на независимите медии и управляващите трябва да се стремят да поддържат това, като създадат механизми, които да го гарантират. Както споменах, културата е извън медиите, почти няма и медии за култура, което би трябвало да е проблем за Министерството на културата. Държавата инвестира в култура и изкуство, но не полага никакви усилия за разгласяването им. Отново се хвърлят едни пари без никаква грижа за ефекта от тях.

Наградата за книгоиздаване „Христо Г. Данов“ например, която се връчва от министерството, минава напълно незабелязано – отличените не гостуват в медиите, на много малко места се споменава кои са те, не се разбира какъв всъщност е приносът им. Какъв е смисълът от тази награда?

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Някой, който съчетава две неща – административни умения и е в същото време човек на изкуството. Досега министри на културата са били хора, които или са администратори, или хора на изкуството, не и двете. А е важно министърът на културата да познава спецификите на културата, но и да има лидерски и организаторски качества. Единственият успешен, за когото се сещам, е Найден Тодоров – директорът на Софийска филхармония.