Герой

„Помниш ли като дойдохме и миналата година, мамо?“, пита едно момченце на 5-6 годинки. Хванало е майка си за ръка, тъкмо са поднесли цвете на паметника на Васил Левски и се отправят към къщи. „Помня, мамо“, отвръща жената с усмивка – от онези, които ти се ще все да виждаш. Поводът е тъжен. България отбелязва 143-ата годишнина от обесването на Апостола. Но да видиш върволицата от хора на всякакви възрасти, с цветя, български знамена и живи погледи да отдава искрената си почит към Левски – това е тържество на ценностите.

Като че ли в последните години тълпите от столичани под погледа на революционера не са били толкова гъсти. „Радвам се, като виждам колко много сме дошли да го почетем“, казва възрастен мъж с два червени карамфила в ръка, напът към паметника.

Разминава се с баща, приклекнал до сина си в разказ за Гина Кунчева, майката на Левски. На нейно име, знае се, е кръстен и площадът срещу монумента – между Националната галерия и Ботаническата градина. Детето изглежда пленено от историята, затаило е дъх. Не вярвайте, ако някой ви каже, че малките се вълнуват само от игрите на таблетите си. Накрая пита: „А тате, от какво е умрял Васил Левски?“ Бащата помълчава малко. После разказва.

Малчугани в дълги колони, поведени от учителките си, се стичат към паметника. Носят букети, бърборят весело, но личи, че не смеят да се заиграят, изсмеят, извикат. Над тях се носят възрожденски песни, невидими трубадури възпяват бурята над Балкана, де е България.

Вятър ечи, когато питам малко русо момиченце, хванало за ръчичка майка си, какво знае за Левски. Поглежда ме сякаш съм най-глупавият човек на света. „Ами Левски е герой“, казва ми. „Герой е“, съгласявам се и ѝ благодаря за това напомняне.