Гинес не заслужава Стоянка Мутафова

Състезанията и битките си ги избираме сами. Според това в какво се наемаме да участваме, мерим и остойностяваме силите, постиженията и мечтите си. Даваме право и на другите да ни оценяват според аршина, който сме си избрали. Така че, ако сам решиш, че ще участваш във ВИП Брадър примерно, трябва да си готов широката публика да обсъжда повече торбичките под очите ти и размера на задника ти и да забрави за творческия ти потенциал, нивото ти на интелигентност или професионализма ти. Когато еднолично – съзнателно или не чак дотам – си направил този избор, си носиш и неприятните последствия от него – публиката да изтика някъде реалните ти качества и да аплодира или осирква нещо съвсем несъществено. Особено страшно става обаче, когато поради своята известност или значимост не ти избираш състезанията си, а обществото зорлем те вкарва в тях. Тогава, без дори да разбереш и ни най-малко да си го заслужил, можеш неусетно просто да станеш за смях.

Ето това си мисля покрай възторжените дитирамби в медиите последните дни, славещи „кандидатурата на голямата българска актриса Стояна Мутафова за книгата на рекордите Гинес“. Не защото и за миг бих подложила на съмнение значимостта на тази невероятна жена и нейния изключителен талант, а защото състезанието, в което обществото се опитва да я вкара, никак не й приляга. Даже е обидно.

Стоянка Мутафова е актриса, съизмерима с която и да е звезда от световна класа. Освен многобройните си роли, тя има неоспорим капитал, който я прави уникална – висока ерудиция, оригинално присъствие, дискретно поведение в обществото и неподвластен на времето и конюнктурата имидж. Стоянка, както се казваше в един документален филм за нея, е истинско „стихийно бедствие“. Самата тя е отделна глава в историята на българския театър, която дефинира българското чувство за хумор, идеята за интерпретация на смешното и гротескното, развитието на изграждането на театрален образ. За Мутафова състезанията отдавна са безсмислени – не защото тя няма потенциал да ги печели, а защото те няма как да й предложат адекватно предизвикателство. Че с кого да се състезава тя на сцената, след като е успяла да е на върха цели седемдесет години?! И кой е този критерий, който може да съпостави нейния талант на нечий друг, без да изпада във формалничене и маниерност?!

Когато първото издание на книгата на рекордите Гинес излиза на пазара, Стоянка Мутафова е трийсет и четири годишна. Тогава тя е позната и обичана актриса, нищо, че кариерата й няма да сподели шеметния световен успех на замислената като коледен подарък книжка с интересни, предимно природни феномени. В следващите години гранд дамата на българската комедия ще гради роли, а в книжката постепенно ще се настаняват всякакви човешки извращения – кой ще мачка ябълки с бицепс, кой ще си плези езика, за да докаже, че е най-дългият в света, кой ще се опитва да стане шампион по „най-далечна стрелба с лък, направен с крака“… В тази класация, коментирана от домакините по време на следобедното им пиене на кафе преди сапунката по телевизията, ще влизат рекорди за пържене на яйца, пиене на бира, пърдене, куфеене с тръскане на глава, както и такива смислени обществени събития като едновременно масово работене на компютър от леглото или пък посещение на мач в костюм на пингвин… Ето за такива смислени и дълбоко философски, концептуални и артистични актове става дума.

А насред тях – нашата най-голяма комедийна звезда, като претендент за най-дългогодишно играещата актриса.

Голям праз! Това е все едно да вкараш физик, открил как да преодолее времето, в класация за най-дълги мустаци! Не просто нелепо – направо обидно.

Не знам дали да отдам тази еуфория около кандидатурата на Стоянка Мутафова за рекордите на Гинес на провинцилното ни поведение като държава, на незнанието на съответните институции, така заети да тръбят това решение, или на селяшкото ни желание и ние да сме „дали нещо на света“. Каквато и да е причината, цялото това свиркане и думкане на барабана прилича на някакъв местен беден цирков спектакъл. Институциите, включително Съюзът на артистите и министърът на културата, възторжено развяват достолепната възраст на Стоянка Мутафова и нейното активно присъствие на сцената, сякаш това е, което трябва и може да остане от нея. Без да си дават сметка, че разнасят таланта и значимостта й (макар и само местна, а не световна) като мечка на панаир. И че по този начин целият й впрегнат в дългогодишна работа и самоусъвършенстване талант се подчинява на един единствен, глупав критерий – колко дълго тази жена е играла на сцената. Толкоз. Сякаш това има някакво значение.

Стоянка Мутафова е умна жена. Точно заради това самата тя демонстрира нехайство относно напъните на българските институции да я турят в един кюп с откачалките, които правят всякакви неща само и само да влязат в някаква класация като първенци. Стоянка отдавна е първенец. И не числеността на аудиторията определя стойността на това първенство – определя го качеството на самото състезание. В нейното лично такова става дума за изкуство. Не за формални години, прекарани на сцена и под светлините на прожекторите.

Така че спрете да бутате голямата Стоянка Мутафова в тази пошла, безсмислена, глупава и тъжна с отчаяността си и човешката мания за слава книга, наречена „Рекордите на Гинес“. Стоянка отдавна самата е рекорд. Просто защото състезанията й винаги са били на друго, космическо ниво.