„Гладни сърца“ в студеното време

Новите разкази на Веселина Седларска - поглед с милост към човещината

Журналистката и писателка Веселина Седларска. Снимка: Костас Анастасиу - „Гладни сърца“ в студеното време

Журналистката и писателка Веселина Седларска. Снимка: Костас Анастасиу

Във времена с хроничен недостиг на доброта най-дефицитен е гласът на кротостта и емпатията. Затова сборникът разкази „Гладни сърца“ на Веселина Седларска идва точно навреме, за да запълни пропастта от безразличие, разрязала смъртоносно обществото. След „Депресията ме обича“ и „България за начинаещи“, журналистката и писателка Веселина Седларска затвърждава специфичния ракурс към света, характерен изцяло за нея – поглед с милост и съчувствие към чистата човещина, без нюанси и граници между хората.

„Гладни сърца“ е книга за студени времена, когато топлината е жизнена необходимост. Разказите в нея са истински, се казва в представянето на книгата, „случили са се с реални хора, с истински, гладуващи сърца, търсещи смисъл, топлина и завършеност“.

Една от големите трудности за писателите от новите времена е да избегнат пречупването на чуждите вселени през призмата на наднорменото си его. Седларска го умее до съвършенство и в този смисъл е един от човеколюбивите писатели днес у нас. В това се родее със Здравка Евтимова, макар гласовете на двете авторки да са с различен литературен тембър.

Предлагаме ви един от разказите в книгата, предоставен от изд. „Сиела“.

Около две минути

Бях почти на осем и исках златна рибка, която да изпълнява три желания. Брат ми, по-голям и винаги гаден, каза, че златните рибки вече не изпълнявали по три, а по едно желание.

„Тогава ще ѝ купим три златни рибки“, рече мама и с поглед запечата устата на брат ми.

Обаче за аквариума той се оказа прав. Никъде нямаше такова нещо. Татко пръв се сети, че леля Васка ще спаси положението. Рече: „Васа като нищо ще издуха един аквариум“. Тя работеше в стъкларския цех и там наистина надуваха с едни тръби стъклото. Как точно стана, не помня, но леля Васка една вечер наистина донесе аквариумче, нещо като сплескана на дъното голяма лампа. Мислех, че с него ще отидем в магазина за рибки, но мама се засмя и каза, че ги продавали в торбички, пълни с вода.

„Какъв цвят да са“, попита продавачът.

„Ами… златни.“

Имало всякакъв цвят златни, даже и сребърни златни, хм.

„Колко време…?“ „Живеят ли? – рече продавачът. – Различно, зависи как ще се грижиш за тях, но поне на твоите години ще станат.“

„А колко време могат да живеят без вода?“

„Експерименти ли ще правиш – сопна се продавачът и дръпна рибките към себе си. – Около две минути.“

Аз експерименти нямаше да правя, но си мислех, че батко първо това ще ме попита, той си пада по такива въпроси.

Така станах майката на рибките. След няколко дни започнах да ги различавам. Те се познаваха не толкова по външен вид, колкото по характер. Едната например беше много лакома. Нея си обичах най-много, защото тя винаги сбъдваше желанията ми. Затова когато брат ми се разболя, винаги на нея шепнех какво я моля да направи.

То започна с това, че брат ми получи двойка, а когато му се скараха, припадна. После се оказа, че и за двойката, и за припадъка вина има едно нещо в главата му, което се казва киста. „Той сигурно си го е имал и преди, но сега започнало да расте“, обясняваше мама на леля Васка и от едното ѝ око течеше сълза чак до брадичката, а другото беше сухо. Изобщо не се усещаше, леля Васка я забърса с ръката си, после и тя се насълзи. Татко започна да пуши много и мама вече не го караше да излиза на терасата с пепелника. Седяха си в кухнята, татко пушеше и разказваше как на един човек му направили операция на киста в главата в Германия. То даже и операция не било, ами пункция, имало подготовка, но самата пункция траела около две минути, течността изтичала и кистата се свивала. Значи в главата на брат ми има нещо като балонче, което някой може да прободе и то вече няма да му пречи да вижда добре и да го кара да припада, така си преведох положението, защото не бях сигурна, че ще запомня думата пункция. А и не знам дали рибките бяха наясно с такива думи, затова вечер отивах до тях и им шепнех да направят така, че онова нещо да изчезне от главата на батко.

„Искам да стане пак лош, а не такъв тих и уплашен“, казвах на лакомата рибка и тя махаше с опашчица.

Нито се заяждаше брат ми с мен, нито му се излизаше навън да играе с децата, вкъщи стана тихо и студено.

Най-хубавият момент беше, когато сменяхме водата на рибките. И най-вече моментът, в който им наливах чистата вода. Тогава те се радваха. Сигурна съм, че се радваха. Първо се изтягаха, а след това бързо-бързо обхождаха стъклената си къща. Ако бяха деца, щяха да подскачат, но бяха рибки, затова махаха с опашки и се стрелкаха насам-натам, сякаш си съобщаваха една на друга, че е дошла чистата вода.

Последния път, когато брат ми припадна, ми изкрещяха да изляза от стаята, но аз вече бях видяла как подскача ръката му. Още една отвратителна дума, конвулсии. Вкъщи все по-често започна да се споменава Истанбул. Мама и тате изчисляваха кой с колко може да помогне, да се направи операция там. Вече можеше да се ходи навсякъде, само пари да има. А точно тогава пари нямаше. Дядо продаде лозето си, остави една шепа пари на масата и рече: „Толкова даде мошеникът“. Бях помолила рибката да се съберат парите и когато една вечер татко каза, че са се събрали, изтичах да ѝ благодаря и помолих мама да им сменим водата, за да я зарадвам. Двете го правехме. Мама изсипваше внимателно мръсната вода, на мен не ми позволяваше, да не изпусна рибка в мивката. После аз бързо наливах чиста вода и гледах как рибките празнуват.

Не пускахме много телевизия, защото брат ми го болеше главата от всичко. „То пък едни новини“, викаше татко. Всички чакахме да дойде дата за Истанбул. Мама и татко се скараха кой да заведе брат ми там. Татко викаше, че Турция не е за жени, мама го питаше в кой век живее. Неразбираемо си говореха, а то беше съвсем разбираемо – батко щеше да поиска да отиде с мама, защото пред нея не го беше срам да плаче. Накрая се сетиха да го попитат и той каза „мама“. Татко на изпращане му припомни какво казал оня негов колега, че истинската пункция не траела повече от две минути, но на батко му личеше, че не му вярва.

Обадиха се, че са пристигнали и че операцията ще е след един ден. Татко взе да пуши цигара от цигара на балкона. На по-следващия ден реших да сменя водата на рибките, исках да видя как се радват. Този път аз трябваше да излея водата. Всеки път гледах как го прави мама, не беше трудно. За всеки случай закрепих една цедка под водата, но нито една рибка не падна в нея, много бавно я излях и до капка. После сложих аквариума под крана и го пуснах. Той изхърка. Вода не потече. Вода нямаше. Водата беше спряла. Удрях крана. Нищо. Рибките се мятаха на дъното. Колко каза продавачът? Около две минути. Дойде ми наум за шишето в училищната ми раница. Изтичах в моята стая, взех го, имаше едно пръстче вода. Излях го върху рибките. Аз не знам колко са две минути, не знам колко са две минути, не знам… Извиках татко от терасата. Той отвори хладилника, видя вътре една бира, зачуди се дали да я отвори и излее в аквариума.

„Едно шише с вода да нямаме – тюхкаше се, – от поне година не е спирала водата…“

Не отвори бирата. Прегърна ме, обърна ме с гръб към аквариума. Той си мисли, че аз не се сещам защо. Удрях го по корема: „Направи нещо, направи нещо…“. След малко той взе аквариума и излезе.

„Не плачи – каза ми по-късно, когато вече телефонът беше звъннал и мама се беше обадила след операцията. – Ти беше майка на най-храбрите рибки, които изпълниха най-голямото желание.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах