Гласът, който ще звучи „на многая лета“

Музикалните критици наричат Борис Христов най-великия бас на ХХ век заради вокалните му данни, артистичните му способности и сценичното му присъствие.

Роден е на днешния ден, 18 май, през 1914 г. в Пловдив. През XIX в. дядо му Христо Совичанов бил най-добрият певец в Битоля, наричали го „Псалта”, а хората пътували с километри само за да чуят неговия глас в българската църква.

Бащата на Борис – Кирил Христов – също имал музикални заложби. Свирел на цигулка и пеел с добър теноров глас. Преподавал литература след като завършил френска филология в Лион.

Борис Христов, трето поколение с музикална дарба в семейството, можел и да се размине с оперната сцена. Той завършил право и пеел само за удоволствие. Всичко се променило, когато веднъж цар Борис III го чул на любителски концерт и възторжено възкликнал:

„Ако искате да допринесете за славата на България, трябва да посветите живота си на пеенето!”.

Борис Христов и семейството му, макар и поласкани, приели това за някаква любезност без значение. Но седмица по-късно в дома на Христови пристигнало писмо от царската канцелария, с което се съобщавало, че Борис Христов получава стипендия за обучение по пеене в чужбина. Решението не било лесно – Борис се страхувал да вземе сам подобно решение, майка му Райна била против, защото вярвала, че той вече е намерил призванието си. Последната дума била на баща му, който след няколко дни мислене казал:

„Тръгвай, синко, и Бог да те пази”.

Така Борис Христов заминава за Италия на рождения си ден – 18 май през 1942 г. Влакът за Милано го повежда по пътя на световната слава и така започва една от най-великите певчески кариери на ХХ век.

Гражданската война в Италия след падането на фашизма през юли 1943 г. превръща живота на младия певец в истинско изпитание. Борис си тръгва от Милано и заминава за Залцбург. Пансионът, в който живее там, не след дълго е разрушен при бомбардировка, Борис се спасява като по чудо.

В началото на 1945 г. нацистите и българското правителство зад граница, ръководено от Александър Цанков, започват формиране на български корпус от доброволци за участие във войната на страната на германците. Основна цел са им студентите. Борис Христов отказва категорично, като заявява, че е дошъл да учи пеене, а не да се занимава с политика. Няколко дни по-късно Гестапо го затваря в лагера Фелдкирхен, недалеч от границата с Швейцария. Това е трудов лагер, не концентрационен, затова въпреки тежката работа, младият българин оцелява. Най-вече – с пеене. Той успява да вземе със себе си в лагера няколко партитури и формира лагерен хор с няколко млади руски бежанци.

Една сутрин всички затворници били строени на плацдарма, след като надзирателите открили изображение на сърп и чук в едно от помещенията. Заподозрени са неколцина млади украинци, а единият от тях е бил пребит до смърт. Потресен от съдбата му, Борис няколко дни и нощи се грижи за него, носи му вода и храна. Нацистите решили, че българинът е инициатор на протестна акция. Борис бил арестуван и очаквал екзекуция. За негово щастие точно тогава френска военна част преминава границата с Швейцария и окупира лагера. Френският командир се оказал меломан. Научавайки за българина с изключителен глас, той го извел да пее пред войниците. Така Борис Христов изнася първите си самостоятелни концерти, при това с огромен успех – цяло военно подразделение му ръкопляска на крака и иска продължения.

Френският командир му обещава всяка възможна помощ. Борис решава да се върне в Италия и получава пропуски, документи и превоз с военен джип до границата. Години по-късно великият оперен певец издирва своя благодетел чрез вестници и агенции, за да му благодари, но така и не успява да го открие.

През август 1945 г. Борис Христов след дълго скитане се връща при своя учител Страчари в Рим. Той с радост установява, че талантливият му ученик не е загубил гласа си след изпитанията и го обучава безплатно. Борис е толкова беден, че няма пари дори за храна. Все пак на 12 март 1946 г. се състои оперният му дебют в град Реджо ди Калабрия. И то не е безпрепятствено. Земетресение избива прозорците в хотела, а Борис Христов пее с тежко възпаление на гърлото. Въпреки това представлението минава зашеметяващо и младият българин два пъти е викан на бис.

Само три дни по-късно съдбата поднася на 32-годишния Борис истинска награда. По време на обяд с приятелско семейство той се запознава с Франка де Рензис, дъщеря на известен музикален критик. Искрата между тях пламва внезапно. Франка, която притежава висока музикална култура, веднага оценява способностите на българина. Тя посещава всичките му концерти и се занимава с организацията на прослушванията. Семейството ѝ също харесва Борис. Така идва време за годеж, а на 15 май 1949 г. влюбената двойка се венчава в градините на Ватикана. В продължение на 44 години до самата му смърт Франка е най-добрият помощник и съветник на Борис по време на блестящата му кариера.

Не минава и без трагедии. Семейството мечтае за дете. През 1956 г. Франка забременява. По това време се състои дебютът на Борис Христов в театър „Колон” в Буенос Айрес, където той играе две от коронните си роли – Борис Годунов и Мефистофел. Франка е с него. На една от репетициите тя губи съзнание. За да не проваля представлението, отива сама в болница. Лекарите решават, че трябва да проведат жизненоважна операция. Когато Борис успява да стигне до болницата, вече е твърде късно. Съпругата му е добре, но детето е загубено. Франка никога повече не успява да забременее. Представленията в театър „Колон” не са отложени.

И още една драма преживява българският оперен титан. В края на 1964 г. той получава тежък кръвоизлив в мозъка. Операцията, изключително сложна, трае 18 часа, а надеждите за възстановяване са минимални. Въпреки че му предричат доживотна инвалидност, Борис Христов успява да се справи. На следващата пролет той е готов отново да излезе на сцената. Но никой не го кани, дори театрите, които преди това са готови на всичко, за да го привлекат на сцената си. Просто не искат да рискуват.

Ръка му подава Дейвид Уебстър от „Ковънт Гардън” в Лондон. Той го кани за 7 представления в ролята на Борис Годунов. Светът е потресен от силата и енергията, с която безсмъртният българин се връща на сцената.

Последният концерт на Борис Христов се състои на 22 юни 1986 г. в Българската академия в Рим. Той умира на 28 юни 1993 г. в столицата на Италия, но е погребан в София. Колекцията от лични вещи, сценични костюми, партитури, фотографии и книги на изключителния певец е предложена на България, за да бъде създадена експозиция в родния му дом, каквато е последната му воля. Но поради абсолютното бездействие и необяснимото мълчание от страна на българското Министерство на културата, което в продължение на 3 години не отговаря на писмата ѝ, вдовицата на Борис Христов дарява всичко на лондонския оперен театър „Ковънт Гардън”. Така наследството на Борис Христов е изцяло загубено за България, която го отхвърля още веднъж, дори след промените, както е направила вече по време на ранния социализъм. През 40-те и 50-те години на „протежето на царя” е отказвана виза за връщане в родината, той не успява да се види със семейството си, останало в София.

По същия начин е отхвърлян и от другата страна. Заради произхода му от социалистическа държава през 1950 г. на Христов му е отказан гастрол в „Метрополитън” в Ню Йорк. Закон, известен като „Актът на Маккарън”, забранява в САЩ да влизат лица, свързани някога с тоталитарни партии. Въпреки всички опити на Христов да докаже, че няма връзки с комунистическата власт, въпреки старанията на ръководството на театъра, той така и не получава виза. Изглежда е било за добро – именно по време на отказаното турне той записва в радиото една от най-добрите си партии – Гурнеманц от „Парсифал” заедно с Мария Калас, с която често си партнират на световните сцени.

Критиците го наричат „вокален хамелеон”. Казват, че гласът му, подобно на „летящ холандец” плува, без да докосва земята; ту се сгъстява като липов мед, ту просветва със синкав лунен отблясък, ту се сплита в мелодична дантела. Обикновено певците избират репертоар според гласа си, а Христов е избирал глас според репертоара, променяйки не само тембъра, но и „агрегатното състояние” на звука – от монументално до ефирно. Визитната картичка на Борис Христов е в края на фразата, когато звукът бавно се топи във въздуха, типичното за него „филиране”.

Богатата интонационна палитра в съчетание с таланта му на драматичен актьор и балканския му темперамент придават на гласа му такава образност, която не може да бъде постигната с режисиране. Няма друг певец, така органичен и в операта, и в романса, и в народната песен, и в богослужебното пеене, в драмата и в лириката.

Скандално известен, изключително противоречив и сложен като характер, човек, който едва се вмества в себе си, Борис Христов е абсолютно цялостен и безупречен артист.