Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Гласуваме с вярата, че нищо добро не ни чака

Но дори и в долнопробния политическия казан, в който врим, има кого да изберем – по съвест

Снимка: Емил Георгиев - Гласуваме с вярата, че нищо добро не ни чака

Снимка: Емил Георгиев

На три хиляди километра съм. Толкова далече и толкова по летищата в опит да се прибера, че няма как да гласувам. Мога само отстрани да наблюдавам какво се случва в моята страна, където едно от най-важните права на гражданството – правото на глас и избор кой да се грижи за останалите ни правата, е заприличало на шизофренична криза, в която всякакви хора и партии вадят на показ най-лошото от себе си.

Някакви лица правят блокади на границата. Дърпат разни хора и ги плашат с кукерски маски, наричайки това патриотичен дълг. Развяват знамена и крещят омразни думи така, както правеха по време на възродителния процес – едно от най-нечовешките престъпления на комунистическия режим от миналото.

Междувременно някакви други пълнят онлайн пространството с лошо направени предизборни клипове, за чийто криейтив толкова самоуверените в таланта си техни автори би трябвало да отидат на съд. Няма да цитирам отделни епизоди, за да не се приеме като опит да влияя на днешния спонтанен избирателски вот, но то и няма нужда да го правя – не познавам човек, който да се е възторгнал от първосигналните, демагогски и популистки послания, от просташката визия, от обругаването на традиционни български ценности и символи чрез въвличането им в подли, партийни състезания. Все си мислех, че за последните двадесет и седем години съм преживяла огромни политически циркове, но това, което се случва в последните два месеца, ме накара да повярвам, че всъщност съм била свидетел просто на репетиции. И което е най-лошото, дъното във вкуса, в политическата символика, в разговора, в анонсирането и отстояването чрез дела на ценности и цели, се оказва още и още по-дълбоко.

В долнопробен политически казан ври цялото българско население. То реагира на поредната извадена на показ пошлост така, както подобава на културата му. И понеже нея все повече я няма, политическата игра е изпростяла дотолкова, че отвращава всички. Това е причината в последните години изборната активност у нас да е толкова ниска, а негативизмът и безверието да се превръщат в обичайно гражданско поведение. На всички просто ни писна. Само че, докато продължава да ни пищи, държавата ни полека се превръща в онова, което като деца наричахме „г.за на географията“, само дето сега сме „г.зът“ на европейската политика. Тук всички са убедени, че никой нищо добро не го чака. Нито патрЕотарски настроените, нито европейски ориентираните, нито модерните млади българи или пък оскъдните остатъци от някакъв уж сформирал се културен елит. Изнемощели, маргинализирани и озверели от постоянно случващи се нови и нови схеми, в които волно или неволно сме пионки, се предадохме и публично обявихме, че за пореден път нямаме за кого да гласуваме. А нямаме, защото отдавна политическият ни живот е просто размяна на местата от типа „аз на тебе – ти на мене“. Като Путин и Медведев в онзи техен танц с менкането на позциите президент и министър-председател – айде сега ти, пък после малко аз!

Никога допреди тези избори не съм била свидетел на толкова мощна персонална Фейсбук агитация за гласуване за определена политическа сила. Всеки човек е канал и медия. Всеки профил е постер. Всеки статус е потенциален лозунг. От категорични заявления кой за кого смята да даде гласа си, до метафорични притчи, документално-лирически поеми, вицове и дори стихове – всичко в социалната мрежа през последните дни се тресе от изявления и напрежения, спорове, разприятелявания и люти клетви. Мегданът се е отворил и връз него се тропат в различен неравноделен ритъм политически хора от най-налудничав вид.
И на върха се извисява най-глупавият припев на света – този, че „гласът ми ще отиде напразно“. Това като го чуя и нещо ме стяга в корема! Защото ничий глас не може да отиде напразно – нали е носител на някаква гражданска нагласа. И тази нагласа следва да се демонстрира, да се изяви.

Никой глас не може да се загуби, ако се демонстрира честно и по убеждение. Благодарение на гласовете на гражданите, партиите влизат в парламента, откъдето да управляват държавата, която е на всички. Ама как да влязат в парламента, ако убедените в техните качества все пак не гласуват за тях, защото така и така били слаби/малко/безсилни/„наши“/„ваши“ и нищо нямало да стане?! И кому е полезно по вече двайсетгодишен навик да гласуваме не ЗА, а СРЕЩУ някого и по този начин да си мислим, че поне сме избрали по-малкото зло?! Нали не се борим за него, а за най-доброто добро? Нали и в личния си живот заживяваме с тези, които обичаме и в които вярваме, а не с онези, дето се мотаят наоколо и с присъствие пълнят пейзажа? И след като бягаме от фалша в личните си връзки и живот, защо тогава трябва да правим компромиси с мечтите и нуждите си на граждани на едно уж демократично общество?

Не разбирам тази логика и отказвам да повярвам в нея. Знам само, че никой от която и да е партия не може да влезе в управлението и да направи каквото и да е, ако зад него не застанат определен брой избиратели. Това е единствената логика! С хленчене, че пак няма за кого да гласуваме и че каквото и да правим, „нашите“ няма да влязат в парламента, със сигурност нищо няма да се промени. Че нали трябва да гласуваме имено за „нашите“, че да влязат в пустия парламент белким променят нещо?!

Днес гласувайте по съвест. Гласувайте за този, в когото вярвате. Гласувайте за бъдещето, което бихте искали за себе си и децата си. За демокрацията, която може само да ни даде, стига да воюваме за нейното опазване постоянно, всеки ден. И стига най-после да разберем, че тя не е матрица, която натискаме върху „гражданското тесто“, за да форматираме добре опечени еднакви човечета! А е вечен процес, в който се участва най-вече поединично – нали в крайна сметка в онази стаичка – там, с бюлетините – сме абсолютно сами, със собствената си съвест. И толкова по-зле, ако тя струва колкото предизборно обещание, клип, партиотарска акция или няколко кебапчета.

И не е вярно, че няма за кого да се гласува! Обратното е – трябва да гласуваме, за да има.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Вълшебство

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах