Някакъв психиатър и психотерапевт говори снощи по една от френските телевизии. Разпитват го какво се случва в душите на хората, когато са затворени по домовете си за повече от месец. Споменават всичко, което ни се случи и на нас – страха, първоначалното забавление и еуфория, хумора, усещането за заедност, а после и депресията, отчаянието, вътрешния бунт, чувството за безизходица, липсата на перспектива. В края на разговора го питат кое според него е нещото, което най-много липсва на парижани.
„Бистрото! – веднага отговаря психотерапевтът. – Да седнеш на питие, да наблюдаваш живота, да се видиш с някого, с когото да го обсъдите – това е първото нещо, което много хора ще направят, когато изолацията приключи.“
Гостуването на специалиста беше подкрепено и с репортаж от обикновено парижко бистро, чиито собственици измислили начин хем да спазват мерките за социална изолация, хем да поддържат някаква форма на живот на заведението си. Смятат да отворят една част от витрината на бара, да сложат прозрачна преграда от плексиглас като на касите в супермаркетите и отвътре да продават питиета и малки неща за хапване на клиенти отвън. Хората ще си взимат по нещо и ще застават на крак встрани на препоръчителното разстояние от метър и половина. Няма да се допуска цели компании да се възползват от този „бар по време на изолация“. Но работещите вътре са сигурни, че това ще даде още малко надежда и сили на затворените хора да продължат да спазват мерките и да бъдат съзнателни.
Понеже като перманентно бързащ човек гледам телевизия, като предимно щракам по каналите с дистанционното, след този репортаж рязко се връщам в действителността на българските вечерни новини. Попадам на информацията, че има някаква идея да се отворят парковете и градинките за хората, но това ще стане, след като се разбере какви са последиците от спонтанните екскурзии по Цветница и най-вече по Великден. Та ето тук сравнението между обществените нужди по време на социална изолация във Франция и тези в България се настани някак естествено.
В социалните мрежи споделих разочарованието си от лекотата, с която българите предпочетохме празничното агне и виното сред приятели и роднини на тиферич пред риска от увеличаването на заразените с коронавирус. Сред коментарите беше и един, който се опитваше да ми даде друга гледна точка – че хората масово излизали по празниците не толкова заради самото пиене и ядене с други хора, колкото заради това, че им липсва земята, тревата, дърветата, небето, слънцето, градинката. Моят контрааргумент на това е въпросът как пък точно около Великден така спонтанно и масово им залипсва природата, та се втурнаха да излизат от София в километрични задръствания и с фалшиви причини в декларациите. Но това е друга, много дълбока тема, свързана с народопсихологията ни. Вярно е обаче и друго – че на нас като българи наистина много ни липсва едно особено удоволствие, което в културата ни винаги си е имало специално отредено място и име – „разходката“, „разтъпкването“, „да направиш един тегел“, „да минеш по стъргалото“, „да завъртиш едно кръгче в парка“.
Парковете и градинките – тези малки макети на природа в мърлявите ни градове – взеха особено много да ни липсват. И тепърва ще усещаме това още по-силно, когато времето отново се стопли и синьото на небето и чистият въздух започнат демонстративно и предизвикателно да се промъкват по балконите ни и да надничат в прозорците. Като прибавим всеобщото депресивно състояние, което полека започва да се превръща в тих, по нашенски тарикатски саботаж на ограничителните мерки, а и като си дадем сметка колко често разтегливи и недообмислени са самите мерки, ще видим очевидното – че е по-добре да се направи някакъв смислен компромис по отношение на посещенията в паркове и градинки, отколкото да чакаме народът един ден масово да излезе и да се натръшка по полянките. Предполагам, че и от самия Национален оперативен щаб си дават сметка за това, след като в последните дни повдигнаха темата.
За разлика от много споделени мнения, аз определено разбирам страха на членовете на Щаба, че ако се отворят парковете, хората ще си организират алкохолни купони там. Ами така е – каквото и да правим, все опираме до някакъв вид хапване и пиене, като французите с техните бистра. Само дето ние не бихме се ограничили с по едно на крак, докато обсъдим с рехава публика на метър и половина политиката, положението и нещата от живота. На нас социалното ни общуване винаги е масово и дълго. Може да минава в мълчание, песни, вицове или караница за несъществени неща, но трябва да е в споделена и гъсто населена масовост. Ето от това се страхуват онези, които отговарят за здравния ни статус в момента – от тази неподатлива на здрав разум вътрешна нужда от „каращисване“, както би казал дядо ми. Тази толкова родна наша необходимост да сме като в щастлива картина от народна песен – под зелени буки, с руйно вино и вакло ягне, и, разбира се, с вярна дружина. На открито, с много и хубава храна и с хора наоколо – такава си е нашата вродена представа за социално удоволствие и тя трудно ще се промени от COVID-19.
Ето тук бих ви помолила да четете бавно и да мислите без предубеждения. Аз съм от привържениците на строгия режим срещу санитарната криза, който беше въведен у нас. Причината е, че си давам сметка какво би станало по клетите ни болници, ако там изведнъж и накуп се струпат нуждаещи се от сериозна медицинска помощ заболели. В този смисъл напълно подкрепям стратегията процесът да се забавя максимално, чрез социална изолация и сериозни правила. Но и на мен ми идват прекалено всекидневните брифинги, изопнатите физиономии на правителство, щаб и телевизионни водещи, гъвкавостта на ограниченията за някои, вътрешните несъответствия сред онези, които се разпореждат с извънредното положение и т.н. И аз не разбирам защо трябваше да пуснат хората да излязат за Великден от градовете, а после да ги карат да се прибират през разни „прозорци“, където да висят с часове, дори и когато отиват на работа. Затова и си мисля, че при управлението на подобна ситуация, в която трябва да променяш за дълго навиците на цялото население и да го мотивираш непрекъснато да ти се доверява въпреки това, трябва да има дългосрочна мисъл. Трябва да има идея какво се случва в главите и душите на хората и до какво може да доведе това случване. Когато имаш картинката на общата перспектива, можеш да направиш правилно нужните компромиси с обмислен ред за изпълнението им. Например да отвориш парковете и градинките за хората при точно определени условия и с органи, които да се грижат те да се спазват.
В началото на извънредното положение кметът на Бургас започна да демонтира пейки от морската градина. Разбира се, българската социална мрежа реагира остро на това, приемайки го за метафора за отнемане на свобода. (Нищо, че на нас съвсем директно ни отнемат свободата например чрез заглушаването на медии и журналистически уволнения, така че няма нужда да го разбираме чрез някакви махнати пейки.) Държа да отбележа, че подобна мярка беше приложена и на много места в Европа – пейките се махат, като ще се ремонтират и обновят и ще бъдат върнати по местата си отново, когато премине изискването за социална изолация. За свикналия със свободата си европеец това не беше така драматично, както за нас, винаги застрашените да я загубим. Затова и в Западна Европа махането на пейките беше прието с разбиране, а у нас – с инатливата закана „аз и на земята мога да седна!“. И да, наистина българинът щеше да седне на поляната ей така, да е на неговото.
Забраната за влизане в парковете дойде като следствие от точно това отношение. И удържа, доколкото е възможно, най-вече благодарение на лошото време навън. Сега обаче е време това да се промени. Не само понеже по принцип е неясно защо да можеш да влезеш в парка с куче, но не и сам или с детето си. Но и защото добре обмисленият и организиран компромис винаги е по-доброто решение от надигналия се спонтанен бунт. Та като така и така народът ще търси начин да щъка навън, не е ли по-добре това да се организира предварително, като се отворят парковете при определен режим и условия? А те не са кой знае какво – стига да се приложи това, което и без това спазваме по супермаркетите и пазарите – с маски и не масово, не повече от двама души заедно, без да се спира за дълги разговори, без пикници и алкохолни пейка-партита. С патрули от полицията или доброволци това е възможно да се организира. Струва си, най-вече заради общото психично спокойствие на хората и онази живителна нужда от нещо, което да им даде сили още (не)известно време да издържат в тази притеснителна ситуация. Честно казано, в момента това със затворените паркове на фона на отворените пазари и супермаркети е като затварянето на театрите, но не и на моловете в началото на кризата – безсмислено. Както учи социалната психология, понякога е по-добре обмислен и предвиден компромис, отколкото непрекъснато нарушавана и безплодна забрана.
Във Франция в настоящия момент парковете и градините са затворени за посещения. Излиза се от дома със специална декларация, в която задраскваш причината за това – работа, медицинска помощ, покупки, грижа за някого. Има и още една причина – спорт, терапия или необходимост от раздвижване. За подобна разходка можеш да се отдалечиш на не повече от километър от личния си адрес. Имаш право да ходиш, а ако седнеш някъде за по-дълго с някого, със сигурност ще те приближи полицай, който учтиво да ти напомни, че за общо добро е да не го правиш. Семейство няма право да пътува заедно примерно в една кола. Затова и няма как да напуснеш града семейно, освен ако не возиш някой роднина до болница. Заразените във Франция са десетки хиляди, умрелите са много.
На фона на това обаче и заради повишаването на нивата на общата депресия, онова малко парижко бистро от началото на този текст ще отвори една пета от витрината си, за да работи с клиенти. Всъщност, за да напомня на хората, че имаше и ще има един друг начин на живот, който харесват и който ги кара да се чувстват добре. Че има една обикновена, не толкова претенциозна нормалност, която може да ги държи в ситуация на задължителен, но и (парадоксално) доброволен затвор още малко.
Нямам лична стратегия как недисциплинирана, вечно съмняваща се и опърничава нация като нашата може да бъде убедена да ползва парка като обществено място предпазливо, в условия на дебнеща зараза. Но знам, че това вече е необходимо. Затова и се налага да се мисли как това да се случи, вместо да се забранява. Сигурна съм, че пътят е на разговорите и обясненията, не на императивния тон на директор на техникум. И брифинги по всяко време на деня и нощта не са нужни – вместо тях далеч по-въздействащи са например малките видеа, в които специалисти ни припомнят какво и как е добре да правим за своето и общото здраве. Позитивни са, лишени са от излишна емоционалност и са кратки. Може би точно такъв следва да е подходът и за следващата стъпка – обмисленото, организирано и добре комуникирано отваряне на парковете и градинките.
Накрая да си кажа, че не споделям романтичното виждане на проблема на затворения българин, че не е близо до така скъпата му природа. Той не е като да не я обича – просто го прави така, както по принцип е научен да обича – да не се грижи, да не пази, а да ползва, докато може. Затова сме големи природолюбители, но си хвърляме шишето от бира и фасовете през прозореца на колата. Трепкат ни сърцата пред снагата на Витоша, Родопите, Рила и Пирин, ама не ни трепкат съвестите, когато замърсим реките им, изсечем горите им и си построим „къща за гости“ в природен парк. И за морето ни е мило, но ако ни падне възможност да си направим хотел на дюните, ще ни замилее финансово. В този смисъл лично аз не залагам на картата „българинът не може без зелените хоризонти и красивата си природа“, затова му върнете парка. Не може без тиферича, дето го споменах по-горе. Не може без „хапка, пийка и тия три работи“, осъществени в декора на природата. А може би точно сега е времето да си даде сметка за истинската стойност на това просто да се разходиш между дърветата, да стъпиш на зелена трева, да погледаш небето ей така, без бира и кебапче, без студена диня в реката, без огън и чеверме, без чалга или хоро. Есенциалната свобода да си част от естествената природа.
Да, хората няма тутакси да се образоват в природопазене и коронавирусът няма да ги превърне в еко мислещи. Но е видимо, че е време същата тази опитомена градска паркова природа да се върне в живота на хората. Иначе те ще намерят начин да си я вземат. И той със сигурност няма да е безопасен.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение