Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Големите надежди на сезон 2018/19 в театъра

В очакване на новата пиеса на Стефан Цанев, писана за Николай Урумов - „Плач на ангел“, на Радичковия „Опит за летене“ и „Анатомия на попфолка“

През новия сезон в Народния театър са заложили на две български заглавия: нова пиеса на Стефан Цанев и класика на Йордан Радичков. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Големите надежди на сезон 2018/19 в театъра

През новия сезон в Народния театър са заложили на две български заглавия: нова пиеса на Стефан Цанев и класика на Йордан Радичков. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Eх, колко хубаво би било, ако и на тото печеля така, както сега познавам, че изброените спектакли от афиша на предстоящия сезон ще печелят публика. За стартов късмет на читателите споделям моите числа: 2, 7, 9, 17, 25, 27. Нека да печелим мнозина, все ще остане някоя и друга стохилядарка и за мен. А ето сега прогнозите ми за спектаклите-отличници през сезон 2018/2019.

Плач на ангел в Народния

В Народния театър Николай Урумов ще възхити дори и завистниците с моноспектакъла „Плач на ангел“, писан специално за него от Стефан Цанев. Постановката е на Мартин Киселов – и ако се има предвид кода на артистизма на Урумов, трябва да очакваме смешно представен горчив опит на българския живот. Или обратното, драматично представен комичен опит на българския живот. Актьорът признава, че е бил поразен от образа и от мрака на реалността, които се разкриват в развитието на текста. Макар че е видял две и двеста от началото на 90-те години, когато започва професионалното му присъствие в българския театър.

Макар и бавно, моноспектаклите се роят по нашите сцени, предимно в столицата и големите градове, където играят артистите, които зрителите харесват от тв сериалите. Публиката пълни моноспектаклите, защото може да огледа изпълнителите в 3D формата на социалното и вътрешното им поведение. Захари Бахаров в „Чамкория“ и Иван Юруков в „Пилето, което казва ку“ са драстичните примери. Прибавяме новоизгрялата самотница на сцената на Театър „199“ Ива Тодорова от моноспектакъла „Приятно ми е, Ива“. Но и самият Ники Урумов излизаше дълго време на сцената в „Армията“, за да показва моноспектакъла си „Лалугер“. Много гледан и харесван.

Друга, по-скрита причина за успеха на моноспектаклите е, че зрителят гледа себе си в тази форма на изповед – детството си, родителите, приятелите, любовните си връзки. Това е като четене на майсторски написана изповедна поезия.

Във всеки случай тандемът от автора Стефан Цанев и актьора Николай Урумов е пълен с оптимистични очаквания и се обзалагам, че спектакълът ще екзалтира публиката и ще носи награди.

Опит за летене на Стоян Радев

Народният театър тръгва с „Опит за летене“ от Радичков в режисурата на Стоян Радев. Силно любопитен проект, който поддържа интереса към българския тип абсурди – смешни и жалки, патетични и за окайване, непотребни и задължителни. Абсурдът в театъра е сложен ребус. Как се играе така, че да изглежда абсурдно? Сиреч нелепо, неадекватно.

Спомням си как на първата защита на проекта „В очакване на Годо“ на Леон Даниел от името на Театъра на армията критичката Севелина Гьорова изтъкна съображения, които целяха да отклонят режисьора и театъра от този непрокопсаник Бекет. Най-общо атаката беше по тезата, че българинът бил усъвършенстван социалистически човек, развиващ се сред оптимистичен колектив, приятелска природа и идеология с бъдеще. Той нямало да проумее, пък и не му трябва да проумява схващането на Бекет за безизходицата в човешкото пребиваване на този свят. Екипът на театъра се предвождаше от директора Стефан Тамахкяров, интелигентен и дипломатичен човек, врял и кипял в ходовете на партийната бюрокрация, несломим защитник на театралните интереси. Той изслуша обвиненията, дръпна проекта си за „Годо“ и на следващата година пак го предложи. Спектакълът излезе през 1988 г., а през това време духът на Горбачов се вихреше из партийните канцеларии. На сцената излязоха Йоско Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Мирослав Косев и Веселин Ранков.

В. „Антени“, който имаше много профи културен отдел, направи анкета, рядка практика тогава. Оказа се, че 49 на сто зрители са гледали спектакъла поради интерес към театъра на абсурда и Бекет. 27 процента са станали публика след препоръка на познати. 67 на сто от зрителите смятаха постановката за постижениe на Театъра на армията, а 60 на сто – за постижение въобще на българския театър. Ето, самата нападка на партийните театрални рецензенти (те бяха трима, всички ги знаем) срещу „Годо“ е пример за абсурдност. Защото нищо не е вярно във формулата ѝ. Тя е изпаднала от скудоумни партийни доклади и измамни отчети, които бърбореха едни и същи трафарети, приспиващи публиката.

Днешният българин, слава Богу, не е социалистически човек. Той е най-разнообразен. Ако е наследил нещо от соцепохата, това са липсата на отговорност към последствията от работата му; нихилизъм към историята на семейството, мястото, властта; отсъствие на вяра в някакъв духовен ориентир – било Бог, индивидуална воля, усещане за съчувстваща енергия. Доколко природата ни е приятелска, може да каже и малко дете сред новините за потопи, земетресения, циклони и пр. Нито комунистическата идеология доказа бъдещето си у нас и по света, нито българинът гледа на живота си с измамни розови очила. Както доказват различни автори, българинът е по-скоро черноглед.

Като силно интуитивен човек, а и писател извън кохортата подмазвачи, в пиесите си Радичков превръща персонажи и действия в домашни суеверия и селски митове, но винаги оставя пространство за различаващи се гледни точки към ставащото. Интересно е как режисьорът Стоян Радев ще покаже на сцената типичната радичковска двойнственост – мисли и действия на персонажи, които са битови по съдържание, но значими като пародия на колективни схващания и позиции. Ще дам само един пример от „Опит за летене“. В сюблимния момент на всеобщо вдъхновение от полета с балона, когато всеки от селяните се чувства умен и креативен, та се въодушевява, хвали, вдига лозунги и пр., Матей Нищото си разкопчава панталона, за да се облекчи. Даскал Киро избухва с възмущение и го спира:

„Мигар искаш ти да препикаеш отвисоко Аврамови махали?“.

Писателят поддържа единия план на сюжетиране, който показва персонажите като селяни, споразумяващи се да се хванат за балона, да ударят кьоравото, така да се каже. Но като имаме опит с неговия любим уклон към ирония, тази история може да се разглежда като пародия на традиционен сюжет на приключението-възпитание с избавяне от илюзиите и придобиване на ново знание за живота.

Навремето Младен Киселов направи на същата сцена „Опит за летене“ с похватите на миметическия театър. Предполагам, че е бил озадачен така, както Леон Даниел на прага на „Годо“. И Ивайло, и Наско Атанасов си спомнят как Даниел започнал репетициите с признанието, че не знае как се прави такъв текст. Избирайки пиеса, която директно се занимава с непозволени дотогава за открито изговаряне теми като ирационалността на човешкия живот, сизифовската обреченост на усилията, самотата и абсурда на съществуването, режисьорът и екипът му попадат и на съвършено нов, непознат като материал за игра драматургичен текст. Те се сблъскват с „яркия, парадоксално интензивен физически театър на Бекет“, както го определя един английски изследовател, и трябва сами, без предварителни умения и средства да се ориентират и включат в него. Тази среща се оказва особено решаваща за тях. Създателите на представлението по собствен път достигат до сценичната естетика на абсурдизма, отнасяйки се към пиесата на Бекет така, както правят първите режисьори и актьори негови тълкуватели.

За ентусиазирана група, репетираща необичайния текст в свободното си от други ангажименти в театъра време (следобедите и през лятната ваканция преди новия сезон), „Годо“ е мощно увличаща драматургична материя, съдържаща в себе си и новия, непознат сценичен език, на който да бъде изговорена. Репетициите се превръщат в интензивно търсене на този език. Ивайло Христов споделя:

„Това бяха невероятни месеци, най-щастливите в творческия ми живот“.

В определен смисъл в края на 80-те години пиесата на Бекет (и въобще абсурдистката драматургия) изиграва за българската постановъчна и изпълнителска практика същата роля, както и при появата ѝ на европейската сцена в началото на 50-те. Тя предизвиква интензивен процес на обновление и промени, който се осъществява през следващите години. Колкото и да е странно на пръв поглед, срещата на нашия театър и публика в самия край на 80-те със знаменитата пиеса 35 години след премиерата ѝ в малкия театър „Вавилон“ в Париж минава по-скоро безшумно. Представлението отива най-напред в Созопол на „Аполония 88“. Но почти липсват отзиви. Самият Леон Даниел казва по-късно:

„Доста български изтъкнати интелектуалци не харесаха нашия „Годо“. Гледат ни вече шеста година главно тийнейджъри“.

Това не е малко, откъде Леон Даниел да е знаел, че тези тийнейджъри ще станат самостоятелно мислещи хора, залог за бъдещето – за разлика от хунвейбините на Корнелия Нинова, която на „Бузлуджа“ посочи насядалите пред нея хора и гордо каза, че това са млади социалисти, които нищо от случилото се през годините в България не знаят и не помнят. Табула раза, мечтата на всеки диктатор. Една от причините за липсата на критическа реакция към „Годо“ през 1988 г. е неумението на пишещия човек да се произнася открито за екзистенциални въпроси на човека и неговото съществуване. Класово-партийната резачка е подравнявала всякакъв опит за индивидуално мислене, различно от тезисите на БКП. Липсата на контакти на българските театрали със знакови драматурзи и нашумели етапни спектакли по света е като липса на години в образованието на един човек.

Така че новото приключение в текста на Радичков още отсега се чака с любопитството накъде ще тръгне режисьорът Стоян Радев. Освен всичко друго, групата на сцената събира актьори, които зрителите следят където и да отидат – единствената жена там, Мария Каварджикова, Мамалев, Вальо Танев, Марин Янев, Ники Урумов, Валери Йорданов, Дарин Ангелов, Христо Петков.

Анатомия на попфолка Зад канала

В МГТ „Зад канала“ режисьорката Неда Соколовска ще работи над собствения сценарий „Анатомия на попфолка“, прикачващ наукообразен термин към явление от масовата култура. В това вече има ирония.

Соколовска е пионер в т.нар. вербатим театър, където автентично записани интервюта, обикновено от малки групи хора (безработни, сираци, полицаи, монаси, затворници и пр.) се произнасят на сцената от актьори, така че публиката да придобие представа за позитивите и негативите на тези хора в контакт със социалната среда. Попфолкът, колкото и да се въргаля във всекидневните ни разговори и опит, носи някаква тайнственост в изпълнението му и полярност в приемането му от публиката.

Неда Соколовска досега се задоволяваше с пространствата на Червената къща, но не получаваше достатъчно разгласа заради уединението на това място. Апетитът идва с яденето и очевидно тя вече иска място в официалната листа на столичните режисьори. Този спектакъл ще се превърне в хит на сезона и не знам какво ще стане, когато му отеснее клубът на театъра, закъдето скромно е планиран.

Белла фигура и Пера в „Армията“

Стопроцентови касоразбивачи са две от новите заглавия на Театъра на армията. С любовни колизии от модата на ситкомите стартира „Белла фигура“, но постепенно те се превръщат в сериозна трагикомедия. Пиесата е на французойката със сложна източна кръв на родителите евреи Ясмин Реза, имала на армейската сцена зашеметяващ успех с „Изкуство“ на Леон Даниел. Тъкмо сега театърът ще може да покани авторката да гледа думите си. Примамки може да са фактите, че нейни пиеси се играят и в Народния („Богът на касапницата“, работа на Антон Угринов, който ще режисира и „Белла фигура“), и на сатиричната сцена като домакин (частната продукция „Арт“, което си е познатата ни „Изкуство“, с Бахаров, Карамазов и Вергов). Тази покана може да се кооперира с еврейски организации у нас, изяснявайки на г-жа Реза българския принос за оцеляването на сънародниците ѝ през Втората световната война.

Другата постановка, която ще се гледа хищно от зрителите, е „Пера“ от американския автор Дъг Райт, носител на „Пулицър“ и „Оби“. Режисьор е Иван Урумов, който още се колебае кой актьор да покани за ролята на легендарния маркиз Дьо Сад, централен персонаж там. Иван Урумов прави умен, интелигентен и леко загадъчен театър. Сега е напипал златната жилка с този текст и остава да не сгреши с актьора си. Австралийският актьор Джефри Ръш е изиграл ролята във филмовата версия на „Пера“, партньорка му е била Кейт Уинслет. Но „Армията“ разполага с качествени актриси и режисьорът не ще има нужда дълго да мисли.

Като касови хитове през идващия сезон ще останат много от спектаклите, които са били на върха и през миналия – „Калигула“, издигнал като знаме мантрата „Деян Донков“, „Контрабасът“ с Вальо Ганев, „Лисичета“ на Бина Хрлампиева, „Почивен ден“ на Камен Донев, който може би ще отстъпи пред новата продукция по негова пиеса и режисура, но чак към следващото лято, „Козата, или коя е Силвия“ с Бойка Велкова и Михаил Билалов, „Две“ с Мария Каварджикова и Бойка Велкова, „Животът е прекрасен“, евъргрийн на Александър Морфов.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg