Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Големият глад за динозаври

Тази седмица предстои разчупването на мезозойската чудовищна история отвъд най-смелите мечти - излиза филмът „Джурасик свят“

В „Джурасик свят“ мосазавър поглъща на една хапка бяла акула. - Големият глад за динозаври

В „Джурасик свят“ мосазавър поглъща на една хапка бяла акула.

Дълбоко в недрата на най-големия палеонтологически музей в света непознат досега вид динозавър чака да бъде показан. Скрит зад плътно черно платнище, той е прекарал последния месец в дъното на огромно помещение, изпълнено с вкаменелости. Някои лежат в затворени дървени сандъци, други – по-деликатните, са подредени върху открити рафтове. Рогати и бронирани черепи се редуват в цялото разнообразие на фауната на късната Креда, пише в пространна статия Том ХОЛАНД в „Гардиън“.

Кралският музей Тирел е открит преди 30 години, за да служи за монумент на чудесата, сред които се издига. В късната мезозойска ера прериите в канадската провинция Албърта изглеждат по много различен начин – избуяла тучна растителност, пара, издигаща се от плитки морета, гори, напълно подходящи за развитието на огромно разнообразие от динозаври. И в добавка – кал и пясъци, достатъчни, за да фосилизират останките им. Когато в последната ледникова епоха огромен ледник се врязва в прерията, той оставя след себе си тези вкаменелости консервирани и неподатливи на атмосферните въздействия като вятър и дъжд. Онова, което е Долината на царете за египтологията, това е Албърта за палеонтологията.

Разликата е, че в Канада запасът от подземни съкровища изглежда безкраен – с всяка следваща година познанията ни за мезозоя се подобряват експоненциално, много загадки от миналото около динозаврите вече не съществуват, много погрешни схващания са отхвърлени. Това е като подвиг на пресъздаването, ослепителен като нищо друго в историята на науката.

Освен, разбира се, за много от нас, за които това не е достатъчно. Тази седмица предстои разчупването на мезозойската чудовищна история отвъд най-смелите мечти на музея Тирел – „Джурасик свят“ нахлува по кината в целия свят. Филмът обещава нещо наистина масивно (както личи и от трейлъра, в който мосазавър поглъща на една хапка бяла акула). Той стъпва върху универсалния копнеж, върху който Майкъл Крайтън изгражда романа си от 1990 г. – „Джурасик парк“: да се видят тиранозаври или стегозаври, но не като вкаменелости, а от плът и кръв. Геният Крайтън направи нещо, което научната фантастика досега не посмя – обясни как това може да се случи по начин, звучащ почти правдоподобно. Да получиш ДНК на динозавър от комар, консервиран в кехлибар, е в сферата на измислицата, но учени по цял свят подложиха възможността на сериозно обсъждане. А това за милиони зрители от цялата планета е повече от достатъчно.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Ще направим цяло състояние с това място“, казва адвокатът в екранизацията на Стивън Спилбърг по романа на Крайтън, докато гледа със смесица от изумление и алчност брахиозавър, похапващ листа от върха на дърво. Благоговението на героите от филма на Спилбърг се споделя и от всички, които са го гледали – „Джурасик парк“ е първият филм в историята, където чрез компютърна анимация се представят динозаври, движещи се свободно, без по-ранни неуредици в киноекранизации от този тип. В резултат, всеки замесен в направата на лентата, наистина натрупва състояние.

Мегалозавър – първият назован динозавър.

Мегалозавър – първият назован динозавър.

Това, че „Джурасик свят“ се нарежда като четвъртия филм от изключително успешния франчайз, предполага, че все още има огромен глад за динозаври на екрана. За мнозина, разбира се, точно това е масовата популярност – че отдавна поредицата изглежда като на „повикване“, детинщина, поставена редом до заглавията за супергерои. Динозаврите, все пак, никога не са били само за деца. От времето, когато за пръв път са класифицирани (по времето на Наполеоновите войни), до днес те са служили като фокус на тежки теми като индустриализацията, съперничеството между народите, както и оцеляването и изчезването. В действителност очарованието им стига много дълбоко.

Със сигурност няма нищо ново около инстинкта да се дивим на гигантските фосили, както и да мечтаем за изграждането им отново от плът. Във възхода на Римската империя, по време на управлението на Тиберий, опустошително земетресение (според Плиний Стари – най-лошото в човешката памет) изважда на показ поредица от колосални скелети. Местните хора, убедени, че това са останки от древни герои, са склонни да осквернят гробовете, но знаейки интереса на императора по тези въпроси, почтително му изпращат един-единствен, масивен зъб. Тиберий, нетърпелив да види със собствените си очи колко голям би бил човекът, от когото произлиза, нарежда на математик да изчисли пропорциите на героя, а след това той бъде издигнат в реален размер. Зъбът, доколкото е известно днес – дълъг около 30 сантиметра, разбира се, не е от човек, а най-вероятно от мастодонт.

В други краища на света, където са откривани вкаменелости на динозаври, древните народи са били все пак в състояние да ги разпознават като останки от нечовешки същества. В Китай те били идентифицирани като драконови кости, докато в Северна Америка и до днес коренното население пее песни за Буреносната птица, навярно вдъхновена от скелет на птерозавър. Никога не е имало време, в нито една култура мистериозните кости да не са впечатлявали онези, които ги наблюдават.

Дори в началото на ХIХ век във Великобритания, когато динозаврите за първи път са правилно класифицирани, полетът на мисълта за тях е бил най-малко толкова важен, колкото и анатомичното им изследване. Скалите на Англия не са това, което са в Албърта – богати дори на съчленени скелети. Когато през 1824 г. асортимент от фосилизирани кости и зъби, открити на различни дълбочини и местонахождения в Окфордшир, са събрани на едно място, не е станало напълно ясно от какво животно произлизат.

Уилям Бъкланд, свещеник, но и професор по геология в Оксфордския университет, установил, че те са принадлежали на масивен гущер, откъдето дошло и названието от гръцки – мегалозавър. Междувременно, други не по-малко любопитни находки били намерени по южното крайбрежие на Острова. В Съсекс местен лекер се натъкнал на два вида огромни и вече изчезнали сухоземни рептили – игуанодон и хилеозавър, както били наречени. Професионалният ловец на изкопаеми Мери Анинг пък по същото време изследвала, че моретата и небето на Англия също са били населени със забележителни чудовища – редом с блатата.

Трудно е за езика на науката и за дори най-брилянтните натуралисти по онова време да си дадат сметки какви гигантски влечуги са ревяли по тези земи милиони години по-рано. През 1842 възниква терминът „динозавър“ – от гръцките думи за „ужасяващ гущер“. През 1854 г. пък за първи път са представени пред публика кости от мегалозавъра. Това е първият „Джурасик парк“, а хората моментално осъзнават – зъбите и челюстите му са пригодени за извършване на светкавични убийства.

Неслучайно след това динозаврите плавно започват да излизат от ограниченията на фосилните колекции и скулптурните паркове. В „Студеният дом“ Чарлз Дикенс изобразява мегалозавър скитащ се по Холбърн Хил. Викторианската наука е помогнала за съхраняването на Лондон като най-модерния град в света – именно той отваря британската общественост за гламозамайващите находки на геоложкото време, като динозаврите тогава. И действително – фантазията, че те биха могли да се върнат към живота, всъщност е по-стара от наименованието „динозавър“.

Скелет на ихтиозавър.

Фосил на ихтиозавър.

През 1830 г. Чарлз Лайъл в първия том на новаторския си труд „Принципи на геологията“ твърди, че ритмите на изменение на климата в историята на Земята са циклични и че това, което е било, може да дойде отново. „Огромният игуанодон – пише Лайъл, – може да се появи отново в гората, а ихтиозавърът – в морето, докато птеродактилът може да полети пак през докачливите горички от дървесни папрати.“ По-малко от десетилетие след като Бъкланд назовава мегалозавъра, динозаврите вече са лице на футуризма в областта на науката.

С нарастването на мощта на Съединените щати в началото на ХХ век очаквано потенциалът на динозаврите приел още по-титанични пропорции, а метафората за тях се превърнала в такава за статуса на суперсилите на страната. През 1902 г. палеонтолог от името на Барнъм Бонъм, известен с вкуса си към пищност и дълги кожени палта, открил първите документирани останки от решаващия сухоземен хищник – Тиранозавър Рекс.

Браун също е и човекът, разкрил на света богатствата на вкаменелости в Албърта… но пропуснал детайлът, че те са всъщност в Канада, докато не се възползвал максимално от пълната им стойност. До 1930 г., благодарение основно на него и екипа му, Американският музей по естествена история в Ню Йорк вече има най-голямата част от кости на динозаври на планетата, значителна част от които теглени по целия път от Албърта. Финансирането на тези експедиции идва от неговата „Синклер Ойл Къмпани“, от което прозира и личният корпоративен интерес на Браун през най-големите му открития. Рекламите на горивото на компанията, с намигане към уиски индустрията, го описват като „отлежавало 80 милиона години“. А логото е бронтозавър.

Динозаврите вече се възприемат масово не толкова с размерите си, колкото като изчезнали – осъдени от същите процеси на дарвинизма, които по онова време капитализмът и империализмът използват, за да оправдаят съществуването си. Когато вълнението при първата по-голяма вълна на открития избледнява, публичното възприятие към динозаврите все повече се превръща в презрение. Завроподите, дългошийни и дългоопашати чудовища, експлоатирани като символи от „Карнеги“ и „Синклер Ойл“, стават символи на Америка, провалила се и затънала в Голямата депресия, със сивия си цвят, влачеща се опашка и мозък колкото грахово зърно.

Думата „динозавър“ сама по себе си става термин за злоупотреба. Въпреки че Теодор Адорно идентифицира понятието с тоталитаризма и обявява, че общественият интерес към динозаврите, също както към смехотворната мания по чудовището от Лох Нес и Кинг Конг, са колективната прогноза за тоталитарната власт. Съществата, които карали викторианците да треперят в страхопочитание, в консуматорския свят на следвоенния запад се превърнали в тотеми на детския апетит за кич, в нарицателни едновременно за свирепост и еволюционен провал. Идеални за детски играчки. Така и тираничният Крал на влечугите става прочутия анимационен герой Барни.

Нищо около динозаврите вече не изглежда насериозно. През 1985 г. Гари Ларсън прави остроумна пиеса с провалящата им се репутация, като ги окарикатурява в антре, пълно с отчаяни влечуги. „Картината е доста мрачна, господа – казва един стегозавър от задната част на подиума. – Кмитът в света се променя, бозайниците вземат властта, а всички ние имаме мозък колкото орех.“

Само пет години по-рано баща и син учени, Луис и Уолтър Алварес, публикуват труд, в който защитават тезата, че динозаврите са заслужили изчезването си. Това идва няколко десетилетия, след като е било допуснато, че огромен астероид се е разбил в Земята в края на мезозойската ера, а цялата планета е била обвита в пламъци и пепел в продължение на години. Въпреки че палеонтолозите остават разделени дали астероидът е бил единственият палач на динозаврите, малцина се съмняват за неговото влияние в най-опустошителното масово измиране на нашата планета. Съществата, станали негова жертва и далеч от това сами да се погубят, придобиват осанката на такива, които са намерили най-добрата адаптация към света ни. Динозаврите се озовават в позиция да са жертва на собствения си успех.

Със сигурност и това е основната теза, от която зависи сюжетът на „Джурасик парк“. Сред масовата публика най-непосредственият ефект от дебата могат ли да бъдат съживени динозаврите, е да бъдат те възродени от чудото и терора – свирепи, бързи, дори интелигентни. За първи път от десетилетия общественият интерес към тях не е независимо от изследванията на учените, а благодарение на тях. Прахът от палеонтоложките музеи бива избърсан, опашките на моделите динозаври биват вдигнати, вместо да лежат по пода, зверовете в илюстрациите стават полихромни и активни.

Сцена от „Джурасик парк“ (1993)

Сцена от „Джурасик парк“ (1993)

„Джурасик парк“ е от редките научнофантастични филми, които имат огромно влияние върху науката. Това е най-доброто, което може да се направи в момента, по мнението на Франсоа Терие, куратор в Кралския музей Тирел. Въздействието на филма обаче не е краткотрайно – освен че вдъхновява академичен бум с безпрецедентно голям брой нови докторанти палеонтолози, редица солидни изследователи се захващат да развиват свои теории за живота и поведението на динозаврите.

Днес обаче вече не е. „Динозаврите, които срещаме като деца, не се навъртат дълго“, казва документалистът Брайън Свитек. Все по-често палеонтолозите правят нови открития за праисторическия живот, скелетни реконструкции и реставрации често се приемат за последната дума, въпреки че са работни хипотези. През последното десетилетие музеи, някога служили като трофейни шкафове за Браун, отдавна са забравени.

И може би това е, което създателите на „Джурасик свят“ са приели като покана за действие. Дали ще успеят да повторят онзи бум, който завладя света след „Джурасик парк“, дали ще покажат нещо ново, невиждано, стряскащо или удивително, или ще претърпят тежък неуспех? Любителите на динозаври тръпнат да разберат отговора…


Бел. ред. – публикуваме материала от „Гардиън“ със съкращения.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах