Големият режисьор най-сетне с голям филм (видео)

Два нови американски филма (единият е по френска история, снимана от французин, а другият представя епизод от британската история и е сниман от британец) тръгват по кината тази седмица. И двата са много силни визуално, но само единият има и много други качества.

Валериан и градът на хилядите планети

Действието във „Валериан и градът на хилядите планети“ се развива в далечния XXVIII век, а мястото е Алфа или Градът на хилядите планети. От стотици години тук всеки вид споделя с всички оставали своите знания и опит – същински рай. Но както във всеки рай, и в тази дом на стотици хиляди същества от всички краища на Галактиката изглежда се е промъкнала змия. След векове на мир и просперитет, неизвестна сила иска да унищожи всичко създадено.

Агентите Валериан и Лорелин (Дейн Дехаан и Кара Девелин), които изглеждат като десетокласници, потеглят към Алфа с важна задача. Те разполагат само с десет часа, за да открият заплахата и „да строшат главата на змията“, образно казано. През това време цялата вселена е по петите им (това последното е художествено преувеличение).

Ако се чудите защо все пак важна задача като спасяването на Вселената не е поверена на някой с повече опит от Валериан и Лорелин, то е защото този филм (както и повечето други) търси вниманието на точно тази възрастова група. А може би в бъдещето всеки ще може да изглежда както си иска и героите са избрали да си останат в горния край на детството. Но това не е избор на Люк Бесон – Валериан и Лорелин си изглеждат така и в едноименния френски комикс. Освен това те са обявени като „агенти във времето и пространство“, от което следва, че възрастта им е доста относителна.

Люк Бесон рядко прави добри филми, но когато успее, понякога стават много добри. „Валериан и градът на хилядите планети“ не би бил нещо по-различно от повечето тийн-фантастики на средно ниво, ако не изглеждаше така, както изглежда – красив по един странен начин или може би странен по много красив начин. Важното е, че доставя истинска наслада за очите, а понякога и за слуха. Достатъчно е да чуем Because на „Бийтълс“ в трейлъра, а в самия филм звучат още Дейвид Боуи и Боб Марли.

И все пак визуалният разкош на филма е главната причина, която оправдава и омаловажава всичките му останали недостатъци, толкова характерни за холивудското детско-юношеско кино и не само за него. „Валериан…“ може да е по френски комикс, със френски сценарист и режисьор, но все пак е американски филм.

Дюнкерк

„Дюнкерк“ разказва за един важен епизод от Втората световна война – „трагична катастрофа“ и последвалото „чудодейно избавление“ (по думите на Уинстън Чърчил), за които доскоро (а вероятно и сега) нямаше много място в българските учебници. Казвам го, защото за хората, които не са запознати със случилото се в най-северозападния ъгъл на Франция между 26 май и 4 юни 1940 г., финалът на филма може да изглежда изненадващ, а хепиендът – изкуствен.

Това е историята на операция „Динамо“, както са били наречени усилията по евакуацията на почти 400 хиляди британски и френски войници от пристанището и плажовете на френския град Дюнкерк, обградени от германската армия. В първия ден успяват да се евакуират само 7669. Но на осмия ден, когато на плажа остават само убитите от бомбите и картечниците на Луфтвафе, броят на спасените достига 338 226 войника.

Те отплават за Ангпия с 39 бойни, няколко търговски кораба и набързо събрана флотилия от близо 700 рибарски, спасителни лодки, спортни яхти и всякакви други моторници, платноходки, влекачи – частни, цивилни плавателни съдове, чиито собственици се притичват на помощ на обкръжените съюзнически войски.

Малка част в началото филма се случва в самия Дюнкерк, през останалото време камерата проследява основно събитията на вълнолома и плажа, в морето и в небето. Имаме няколко групи герои – част  от тях чакат спасението на плажа, други сами търсят начин да се измъкнат, трети потеглят от английския бряг, за да спасят когото успеят с малката семейна яхта, четвърти патрулират в небето, за да пазят евакуационните лодки и кораби от постоянно атакуващите немски бомбардировачи и изтребители.

https://youtu.be/xJLJUqNnLcY

За тази война са правени много филми, на рядко някой от тях е представял толкова точно ужаса в момента, когато вражески бомбардировач лети право към теб, а ти няма къде да се скриеш. Единственото, което можеш да направиш, е да клекнеш и да си затвориш очите с надеждата, че така ще увеличиш шанса си да оцелееш с 1-2 процента.

Картечниците стрелят в скупчените войници, бомбите падат, но режисьорът Кристофър Нолан нито веднъж не стига до „военното порно“ и гледките на гирлянди от черва, фонтани от кръв и хвърчащи откъснати глави (както направи Мел Гибсън във „Възражение по съвест“, а много по-рано и Спилбърг в прочутата плажна сцена от десанта в Нормандия в „Спасяването на редник Райън“ – не че има нещо лошо, но отблъсква част от зрителите). Филмът не губи нищо от това. Грохотът на експлозиите, писъкът на куршумите и огънят контрастират със спокойната, чиста пастелна красота на плажа, океана и небето, които образуват едно прекрасно, но безразлично цяло – и всичко това въздейства ужасяващо, като пряк участник в събитията.

Страх и усещане за безизходица – това внушава филмът през по-голяма си част (преди лека-полека надеждата да започне да си проправя пътечка през талазите на ужаса). Нолан постига това чрез постоянно редуващи се епизоди на нарастващо до непоносимост напрежение, в което освен операторската работа на Хойт ван Хойтема, огромен принос има и предимно минималистичната музика на Ханс Цимер. Сякаш за първи път този композитор работи изцяло за филма и то по изумително ефективен начин, без да се опитва да напише нещо „красиво“ там, където няма нужда. Актьорите (Марк Райлънс, Кенет Брана, Килиън Мърфи, Джеймс Д’Арси, Том Харди) също са тотално безкористни органични – не се забелязва и следа от следа от опити за „актьорствяне“ и ефектни отигравания.

Кристофър Нолан и досега си беше голям режисьор – предполагам, че малко хора са се съмнявали. В една или друга степен това си личеше в почти всичките му филми, въпреки несъвършенствата им. Само дето още не беше направил своя голям филм. С новия „Дюнкерк“ и това е факт. Големият режисьор вече има и своя (най)-голям филм.