Големият сняг

Деветнайсти февруари е – някъде в средата на 60-те години на миналия век. Снегът е по-голям от мене и стъпалата към паметника на Левски в Ловеч нямат свършване. Вечер е и факлата, която едва държа, също е по-голяма от мене. И снегът, и факлата са по-големи от мене.

Вечер е – затова паметникът на Васил Левски не се вижда. Но виждам хората. Повече са от стъпалата. Стъпалата са изчезнали и има само хора, които се движат нагоре.

Встрани от паметника е Вароша. Старият квартал на Ловеч. Най-важната къща за Левски е зад гърба му – пази му гърба. Хората са в подножието, а една къща и една минала жена му пазят гърба. Левски е на хълма и разполовява Ловеч на две. На живи хора, които вървят към очите му, и на мъртви – които му пазят гърба. Толкова много факли, че светлината ни топли. Отмалявам и не помня нищо повече.

Помня само, че месец по-рано снегът бе още по-голям и аз плачех, че не са ме взели в Къкрина, където е плетът. Най-високият плет.

Гледам през прозореца и виждам една кола варшава, която пълзи между преспите. Цачо – шофьорът на варшавата, сякаш е чул, че плача и идва да ме вземе. Чул е, че плача, и идва. После с него сме снимани в Къкринското ханче до плета. Аз – с бяло палтенце и плетът – с черни пръти. Черно и бяло. Факлите ми тежат още. Плетът ми тежи още. Светло ми е и ми е високо. Добре, че плаках на 26 декември. И добре, че беше вечер на 19 февруари.