Горчиво е, но в България е така

Горчиво ни е едно такова. На всички. Оптимистичната приказка за благородния болен човек, който отстъпва реда си за трансплантация на бъбрек на четиринадесетгодишно дете, нуждаещо се също от нея, за да живее, се оказа измислена. Няма такава приказка. Няма дете, чакащо за бъбрек, няма подходящ донор, няма планирана никаква операция.

Потвърди го официално Изпълнителната агенция по трансплантациите, като обясни, че подобен жест няма и как да бъде направен, тъй като по закон орган за трансплантиране се предоставя първо на нуждаещо се от него дете, а ако няма такова – на възрастен пациент. От всичко, разказано в телевизионните репортажи, реално съществуващ се оказа само болният мъж. Видяхме лицето му, знаем и името му – Ахмед Моллов. И той наистина се нуждае от животоспасяващата трансплантация. И наистина в рамките на два дни събра цялата необходима сума за нея. Благодарение точно на тази несъществуваща приказка, в която един застанал на ръба на смъртта човек подарява правото си на живот на едно несъществуващо умиращо дете.

Сигурна съм, че в тази история всички, които по един или друг начин бяхме съпричастни, изпитваме едно и също трудно обяснимо разочарование. Този път не знаем докъде да му позволим да стигне. Няма как да го оставим да избие в обичайната омраза, защото в края на краищата става дума за един ежедневно борещ се със смъртта човек. Както той самият казва в репортажа за себе си, „гаснещ с всеки ден“. Не можем да се изправим и с пълно гърло да обвиним някого за подвеждането (дори не знам как да го нарека правилно), защото сме сигурни, че всеки в тази ситуация е подходил с добри намерения. Ако тук невярващо повдигате вежди, нека направим така, както в добрите училища по журналистика учат студентите си. Да си представим цялата случка като на филм – с хората, обстановката, детайлите, разговорите. И нека се опитаме да влезем в ролите на всеки персонаж, появяващ се в разказа.

И така.

Едно средностатистическо българско семейство, което живее в провинцията. Животът им тече по обичайния ред – деца, труд, дом, щастливи снимки от семейни събития, малки ежедневни битки. Един ден обаче битката се оказва по-сериозна – мъжът е болен, а за да оцелее, трябва да му се трансплантира бъбрек.

Операцията не се прави у нас, трябва и подходящ донор. Мъжът влиза в листата на чакащите. Ходи редовно на хемодиализа, която го изтощава до смърт. С всеки изминал ден линее, а очите зад очилата му стават все по-ужасени от ясно очертаващия се близък край. До него обаче е най-близкият му човек – съпругата му. Тя е поела онази еуфорична роля на бодрия духом, на доброто ченге, на тоталния оптимист, на инатливия борец, който ще държи в ръцете си духа и живота на умиращия и ще ги носи толкова високо над всичко, че нищо няма да може да ги достигне и да им навреди. Когато такъв човек води битката ти за живот, и реална, макар и трудно достижима възможност тя да се случи, ти остава само едно – да превърнеш шанса в конкретика. В случая на семейство Моллови това означава нещо много ясно – Ахмед, който чака ред за трансплантация от шест години и в това време не е имал късмета да му се намери подходящ донор, да замине да се трансплантира в Турция. Това вече не е приказка – то е самата възможна, бъдеща реалност. Самотният лъч светлина в тъмния коридор към иначе неизбежната, видимо очертана в края му смърт. И единствената пречка по пътя към тази спасителна реалност, е банална до болка – пари. Едни, оказва се, 80 000 лева, които трябва да бъдат събрани възможно най-бързо…

Останалото го видяхме с очите си.

Репортажът беше направен по обичайния сценарий за затрогваща, човешка журналистика. В него, разбира се, има доста пропуски, които професионалното око отчита. В нито един момент например не беше упомената законовата уредба при установяване на реда за трансплантиране на органи. Не беше цитиран нито един медицински факт, свързан с конкретно действие по този случай – насрочена операция, наличие на подходящ трупен донор, заключение на отговорна по тези казуси институция. Като зрител на мен ми липсваше другата история – тази на детето, което евентуално ще живее, благодарение на добрия жест. Сама и си дадох обяснение за това и то вероятно е същото, което всеки друг зрител би имал – че вероятно семейството на това дете не е искало публичност.

Като постоянно попиващи различни информации ние сме станали толкова чувствителни към всяка новина, че според самата нея сме склонни да оправдаваме или не пропуски и неточности. В този случай добродетелността на обявения публично жест е толкова затрогваща, че вглеждането в детайли за доказване на достоверност ни се струва почти кощунствено. Така го усещаме по човешки – той, умиращият, прави такова голямо добро на едно четиринадесетгодишно (забележете – има упомената точна възраст, което още повече работи в името на достоверността на информацията) дете, а ние сега да седнем да ровим има ли това право и кое точно е детето! В името на трогателния разказ журналистите добре са си свършили работата –просторно се запознаваме с основните герои. Знаем имената им – болният Ахмед и неговата съпруга Кери. Виждаме ги в ежедневието им, чуваме гласовете им, през субективното око на камерата се вглеждаме в детайли – очи, усмивки, погледи, жестове. И им съчувстваме, разбира се. Та нали и ние имаме близки на тази възраст, познаваме хора с подобни проблеми, а може би дори самите ние лично се борим с някакъв. Нали сме хора, все още…

После дойде истината.

Лично аз предпочитам да не подозирам Ахмед и семейството му във фабрикуване на подобен сюжет. Въпреки че изшлайфаното ми с годините шесто чувство някак ми подсказа някаква неискреност още докато гледах репортажа – нещо в пресилената позитивност на съпругата, нещо в оплакващия се (съвсем нормално) тон на мъжа, който изобщо никъде и дума не обели за саможертвата, която прави, ме притесни… И не му повярвах, че лично е взел такова решение. Но и отново вътрешно го оправдах – нали цяла сериозна медия обявява подвига му, може би просто се е притеснил. Не знам и дали зад целия публично представен сюжет не стои съвет или режисура на някой по-оправен от семейство Моллови, а и това не е най-важното. Дори и да е така, нямам очи да обвиня създателят на подобна ПР стратегия, след като в крайна сметка от нея никой реално не е пострадал, а парите за спасяването на един човешки живот са събрани.

Ако пък идеята за предизвиканото публично масово състрадание е на самото семейство Моллови и е част от план да се събере по-бързо сумата за операцията, също няма да ги посоча с пръст и да ги нарека манипулатори. Защото знам, че в България е така – всички рано или късно трябва да се спасяваме поединично. Напатила съм се от държавни обещания и като всеки българин съм усещала на гърба си, че моята държава е плътно зад мен само, когато трябва да ѝ платя данъците си, не и когато очаквам тя да се погрижи за мен. Убедена съм, че Ахмед и Кери дори и не са извървяли всички възможни регламентирани у нас пътища за решаване на подобни лични казуси. И не са го направили по една причина – като мен и вас са били сигурни, че няма никакъв смисъл.

Това е всъщност големият проблем!

Сега нека продължим онова журналистическо упражнение. И нека си представим как щеше да реагира държавата, за да спаси живота на Ахмед. Ами нямаше да реагира! Нали и вие като мен сте сигурни, че щяха да го подбутват от документ на документ и от врата на врата и зад гърба му цинично щяха да определят живота му като достатъчен. Щяха да пресмятат набързо годините, които е изживял и евентуалната цена на тези след трансплантацията. И щяха някъде там дълбоко и недоизказано да се надяват човекът по-бързо да си отиде, че да се спестят едни държавни пари, защото „вложението“ нямаше да си струва. Знам, цинична съм, но нека наречем нещата с истинските им имена! Никой българин не се осланя на държавата България! Затова и е склонен да измисля или участва в известни неморални сюжети, дори когато става дума за манипулация на тема здраве. Иначе просто е подложен на изпипан, утвърден и добре прикрит под закони и наредби държавен геноцид. Това е положението.

Най-сложното нещо в историята за несъществуващото добро дело на един обречен към друг обречен е, че няма кого да обвиним за измислянето ѝ. Няма на кого да се разсърдим и от кого да поискаме извинение. Горчилката от неискреността обаче остава. Остава и усещането, че едни други се правим на измамени камилчета, защото това е единственият начин да се спасяваме, когато е на живот и смърт. Затова и искрено се надявам Ахмед Моллов да се излекува с парите, които добрите хора му събраха за два дни. От цялото си сърце се възхищавам на всеки един от тях, защото е дарил частица надежда за живот на един обречен. Надявам се още журналистите по-добре да изпипват репортажите си, преди да си играят на колекциониране на съчувствие. И мечтая от всичко това един ден просто да няма нужда, защото държавата ще си е на мястото, когато я потърсим в нужда.

А що се отнася до горчилката… там си е, в гърлото…