Гордост и предразсъдъци по български

Преди няколко дни Самуел Финци беше подканен от Ангел Джамбазки да си вземе „чемодана“, да си върне паспорта и да ходи в Москва. Други също смятат, че Санчо трябва да се откаже от българското си гражданство заради изказването си, че не се гордее със състоянието на българската политика. А дали живеещите в България българи си дават сметка, че децата им, които учат, работят и живеят извън България, никой никога не ги е питал гордеят ли се, че са българи?

Това е опасен въпрос, чийто отговор родителите може би няма да искат да чуят. Да не говорим, че едва ли има интелигентни хора, горди със собствената си националност където и да е по света – именно поради световната политика. Също така веднъж бил ли си емигрант, ти оставаш човек на два свята.

България е в Европа, тя полага сериозни усилия да е част от европейските ценности и обменът на туристи между Европа и България е доказателство, че сме европейци. Да питаме ли американците дали се гордеят, че са американци в момента? А англичаните гордеят ли се, че са англичани? Гордостта да си част от националност не е нищо пред това да се стремиш да си най-добрият гражданин на обществото, в което плащаш данъци, и към което демонстрираш отговорност чрез отношението си към хората, работата си, постиженията си. Това трябва да са очакванията ни към нас самите, за да можем поне малко да се гордеем със себе си.

Има един английски израз за ситуации, в които човек полага изключителна грижа, помага, извършва най-добрата услуга – to go out of your way – да излезеш от пътя си. Човек върви, запътил се нанякъде, но вижда някой, който има нужда от помощ или грижа, и „излиза от пътя си“, за да му помогне. Използва се и в контекста на извършване на чисто търговска услуга.

В Уайт Плейнс, Ню Йорк, връщахме кола, която бяхме взели под наем. Момче на не повече от 21-22 години, хубаво, умно, пое колата от нас и ни засипа с въпроси дали сме доволни от услугата. Поне 5 въпроса, зададени любезно, без грам нетърпение, от човек, който си знае работата, знае изискванията ѝ, както и златното американско правило „клиентът е над всичко“.

Вероятно това не е мечтаната му работа. И може би не му плащат много. Изглежда образован, учил е или учи нещо в момента. Със сигурност иска да живее добре. Да прави пари. Да има. Не е ясно дали се гордее, че е американец, но със сигурност знае, че за да се случи това, и ти трябва да свършиш нещо – да излезеш от пътя си за клиента. Така ще получиш от шефа си препоръката, която е част от цялостния ти житейски път, и която всеки следващ работодател ще иска да види, за да те наеме. Така ставаш част от успеха на обществото, в което живееш.

Това момче е научено да си изкарва хляба от малко. Възпитан е в уважение и отговорност. Вкъщи не са го подценили или надценили – защото е безмилостно ясно, че никой не може да ти даде това, което сам трябва да откриеш в себе си. Какво виждат родителите като способности в едно дете е важно, но по-важно е детето да открие тези способности само. Правилата се научават по прост начин: който няма чувство за отговорност и не ги спазва, бива наказван.

За Деня на благодарността бяхме на вечеря у приятели на дъщеря ми. Майката на Стивън беше сготвила всички ястия от типичното празнично меню. Синтия има малък френски булдог, който изпада в бурна радост щом види куче по телевизията. В жилищния им комплекс имало хора, които не събирали екскрементите на домашните си любимци и управата взела решение, че единственият начин да се справят с този проблем е да въведат задължителен ДНК тест. Всеки собственик трябва да предостави ДНК на животното си и когато някой остави „съкровишето“ неприбрано, управата взима проба и разпознава #КОЙ не спазва правилата. Следва глоба от $300. Звучи леко налудно и страшно, но защо не, ако това е единственият начин да принудиш невъзпитаните да бъдат възпитани, щом всички други средства са изчерпани.

Синтия има още един син, четиринайсетгодишния Дейвид. Той излезе насила от стаята си, гледайки ни с едва скрито презрение. Типично за годините си, Дейвид смята възрастните за тъпи, не му се общува, не му се учи и не се отлепя от видеоигрите. Иска суичъри за по $500, както и дизайнерски колан, който трябвало да е „Луи Вюитон“. Синтия му предложила да му купи „Луи Вюитон“ менте, но той я отсякъл, че не носи ментета. И сега се е видяла в чудо с господин Мързеливец, който няма грам идея как се изкарва и един долар, но познава всички дизайнери. Коланите на богатите деца в училището не били ментета. Синтия му е поставила условие, че за да получава от родителите си неща, той трябва да започне да работи в „Старбъкс“. Да се учиш как се изкарват пари, след като завършиш висше, е късно. Мечтаейки за „Луи Вюитон“, вече си осъзнал, че не можеш да си го набавиш сам, и най-лесното е да намразиш родителите си, че не са ти го дали. Синтия се съгласи с тезата ми, че „това с дизайнерските лейбъли си го направихме сами“. Живеем във време, в което имаме повече от всякога, но не сме по-щастливи, нито горди, че сме българи или американци. А статистките показват, че милениълите масово живеят в тежка заблуда, че ще са богати.

Също така за пореден път прекарахме няколко часа с Ричард Отинджър, легендарно име в американското право на околната среда. Намерихме деведесетгодишният Дик както винаги зад бюрото му в основания от него Център за енергия и право към университета „Пейс“ в Ню Йорк. Освен, че създава най-добрата програма в Америка по енергийно право, Дик е и сенаторът, който стои зад историческия проект по прочистването на река Хъдзън. На стената в офиса му висят снимки, на които той е с Кенеди и Линдън Джонсън. Дик е и един от създателите на „Peace Corps“. Поговорихме за политика и той сподели ужаса си от Тръмп. Никой не е очаквал да го изберат. Убедена в победата си, Хилъри Клинтън прави фаталната грешка да не води кампания в щатите, в които Тръмп неочаквано я бие. Коментирахме кандидатурата на Майкъл Блумбърг, който няма много шансове да бъде избран, защото е евреин. До този момент Америка не е имала президент от еврейски произход. Всички американски президенти са протестанти с едно-единствено изключение – католикът Кенеди.

Приятелка на дъщеря ми, също адвокат, мечтае като Франсис Фукуяма за социализъм. Обясних ѝ някои неща за „напредналия социализъм“, но тя е убедена, че социализмът все пак би бил добро решение, въпреки че вероятно не би бил възможен в Америка, защото не е страна с хомогенно население като скандинавските страни. Младите демократи мечтаят за скандинавски социализъм. Попитах я доколко е наясно с промяната на хомогенността на населението в Скандинавия и не мисли ли, че това ще развали и техния социализъм. Кимна в съгласие, но това не ѝ се обсъждаше.

В Америка има ужасяваща бедност като в страна от Третия свят. На много места хората живеят без ток и вода, с тоалетни в двора. Не че американците не са с различни възгледи за какво ли не, не че са една раса, не че черните не са били малтретирани до твърде скоро, не че индианските жени не са били насилствено стерилизирани през 70-те години, не че нямат огромни проблеми. И въпреки всичко, от малки ги възпитават да виждат чашата наполовина пълна. А България тъне в балкански песимизъм, беззаконие, в което участваме всички групово, както и в отблъскваща омраза към всеки чужд успех – но очаква да се гордеем, че сме българи.

Абсолютно сигурно е, че можем да сме и по-добри, по-работливи, по-толерантни, да се научим на уважение един към друг. Въпросите в какво бъркаме и как да го поправим, без да търсим фалшива, неподплатена гордост, трябва да са основно към нас самите. А това са мечти за промяна, които ще останат мечти, докато не вземат ДНК-то на всички ни в България и не започнат да ни глобяват за всеки метафоричен екскремент, оставен там, където не му е мястото. Това няма да е диктатура, а върховенство на закона, което може пък някой ден да ни направи и горди, че сме българи.

Вижте още: САМУЕЛ ФИНЦИ: АЗ НЕ СЪМ БЪЛГАРСКИ АКТЬОР