Гордостта и нейният брат, предателството

Тази година през февруари, когато обичайно говорим за нашето национално Разпятие – обесването на Левски, дебатът се оформи около темата за предателството. Не само речта на Здравка Евтимова пред паметника на Апостола даде посоката. Много от събитията покрай нас повеждат натам, а темата е болезнена за всички – и в личен, и в обществен план.

Старата българска нихилистична шега гласи, че двама са чета, а трима – чета с предател. Познаваме се добре, предателството не е чуждо на народопсихологията ни от стари времена. Още пазим в генетичната си памет спомена за падането на Търновград заради предател, чието име вече не помним, ако изобщо сме го знаели някога.

Най-ярката характеристика на предателството е точно това – дори предателят не иска да остане в историята с името си. Дори той го мрази. Но това не означава, че ние трябва да го забравяме. Дори да лишим подлеца от безсмъртие, като изтрием името му, актът на предателство трябва да бъде помнен винаги.

Понякога е по-добре, ако не персонализираме вината. Понякога е по-правилно да мразим безликото и безименно престъпление, което всеки може да извърши. Да се идентифицираме с героя, да помним името му и да лишим предателя от правото да се съизмерва с него. Този тип частична забрава трябва всъщност да ни напомня, че не всеки има силата да бъде герой, но всеки може да стане предател. Трябва да се боим от риска да се поддадем на изкушението.

Но преди всичко трябва да сме наясно какво е предателството. Защото е лесно да посочиш и заклеймиш. Трудно е да вникнеш в идеята за предателство, да осъзнаеш кога прекрачваш границата. Морално оправдание винаги може да се намери, предателите нерядко имат изградена аргументационна система, с която демонстрират моралното и етическото си превъзходство. Понякога (много често даже) предателите заклеймяват другите като предатели.

В този ред на мисли се питам дали не е предателство да се гордееш с разрушеното си битие, с болезненото си минало и безрадостното си бъдеще? Когато се вкопчиш с безпочвена гордост в тези неща, губиш шанса да промениш нещо. „Гордея се с родината си“, казват мнозина. Но се гордеят само с идеята за нея, с някаква фикция. Това е все едно родените в гетото да се гордеят с него, защото там е бащиният им дом. Така гетото ще остане завинаги тъмно и бедно място, защото сляпата гордост няма да им позволи да го преобразят.

Това е непростимо предателство към бъдещето, защото никой не се стреми да промени онова, с което се „гордее“. Нарекоха Самуел Финци „предател“, защото обяви честно и открито, че декларативната гордост от произхода не е ценност. Само декларация е, фалшива фасада. Мисля, че предателите са тези, които не минават отвъд нея. Предателите често се гордеят с делото си, с принадлежността си към някаква безобразна идея, място, род. Левски не се е „гордеел“, че е българин. Май дори обратното – да си спомним онова „Народе????“. Но се е борил за България далеч от всяка гордост и суета.

Гордостта и предателството са роднини. Гордостта е смъртен грях според Библията. Предателството е братоубийствен грях. Предателство също е да разчиташ на фалшиви и манипулативни новини, за да наложиш каузата си. Предателство към истината. Предателство е да увлечеш след себе си хора, като си ги накарал да повярват в лъжливи думи. Тези предатели също се гордеят със себе си.

Много видове предателство има – към здравия разум, към справедливостта, към мира. Предателство е да не се погрижиш за тези, които са поверили власт в ръцете ти, да пренебрегнеш нуждите им, за да задоволиш своите амбиции или алчност. Предателство е да лишиш децата от болница или да накараш хората да вярват, че съществува някакъв имагинерен враг, срещу когото трябва да се борят – норвежци, НПО или подобни.

Тънка материя е предателството и никога не трябва да забравяме, че съществува. Ако забравим, че има предатели, рискуваме да забравим, че има и герои. Вече сме близо до тази критична точка, защото се отучихме да разпознаваме предателя. Все по-често го обявяваме за месия. И дори сме склонни да изпратим поредния герой на бесилото, защото сме заслепени от сиянието на предателя.

Левски е написал в своето тефтерче:

„Кажи ти на издайниците ни, че знаем делата им, които те извършват, за да трепят войните ни…“.

Мисля, че е достатъчно ясно. Трябва да знаем делата на предателите, дори да изтрием имената им от историята. Това е най-важният урок.