Господинов в „Гардиън“: България е на ръба на тиха гражданска война

Путин не иска войната да свършва, целта му е да ни върне в 40-те години на съветската ера, казва Георги Господинов в коментар за „Гардиън“. Българският писател, номиниран за „Букър“ за романа си „Времеубежище“, говори пред британското издание за дефицита на бъдеще – централна тема в романа му, за опасната носталгия по едно неосъзнато минало, за поляризацията на българското общество, за надигането на популизма и национализма.

Статията на Господинов всъщност е адаптация на думите му, отправени по време на „Debates on Europe 2023“, поредица от събития в София, организирани от „S. Fischer Foundation“ и Германската академия за езика и литературата. Преводът на английски е на Анджела Родел, с която писателят работи и за превода на романите си.

„Българското общество е дивашки разцепено на две – пише Господинов. – Страната от години не е виждала подобни разпад и поляризация, влошени допълнително от социалните мрежи и публични фигури. Може би звучи твърде крайно, но понякога имам усещането, че се намираме на ръба на тиха гражданска война.“

От началото на инвазията в Украйна, започнала през февруари миналата година, разбирането за носталгия изглежда променено – чувството вече не се фокусира около място или дом, а около време, казва писателят. В този ред на мисли войните, които водим днес, са битки за миналото – наратив, който силно наподобява сюжета на „Времеубежище“, където европейските нации се затварят в границите си и провеждат референдуми за връщане в най-добрата епоха от миналото си.

„Когато излезе „Времеубежище“, публиката ме попита на едно четене: „Добре, кой период би избрала Русия?“. Тогава не бях сигурен. Ще ми се да мисля, че ще бъдат годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът дойде на 24 февруари миналата година. В този невидим референдум за миналото Русия избра годините на Втората световна война, последния път, когато руснаците са се радвали на признание от света, готов да забрави Сталин, лагерите, Гладомора и жестокостите на съветската система. Разбираемо, Путин е избрал да се върне в началото на 40-те. Настоящото страдание на Русия и нейната изолация я накараха да се върне към „щастливите“ и мощни времена на Съветския съюз.“

Тъкмо тази среда, в която миналото е оставено неосъзнато, забравено или се пренаписва, създава благоприятни условия за надигането на популизма и национализма, отбелязва писателят и дава за пример президентския мандат на Тръмп отвъд океана и много по-близкия до нас режим на Путин.

„Паметта и културата са част от имунната система на Европа – посочва Господинов. – Тя трябва да осъзнае и разоръжи вирусите на колективната слепота, липсата на разум, националистическата лудост и раждането на нови диктатори. […] Надявам се, че не вървим към някакъв странен колективен Алцхаймер. Защото когато пламъкът на паметта изгасне, чудовищата на миналото затварят кръга около нас. Колкото по-малко памет, толкова повече минало. Помним, за да държим миналото настрана – в миналото.“

Но въпросът не е само в това какво помним, но и с какво чувство ни е оставило. Паметта постепенно се превръща в оръжие на популизма и национализма, отбелязва писателят, които се опитват да създадат своя версия на миналото. Господинов споделя тезата, изразена от десетки интелектуалци – Русия не е положила усилие да осмисли паметта за Втората световна война, така както го е направила Германия например, „болезнен процес, който обхваща всички слоеве на обществото“. Точно поради тази липса на осъзнатост на миналото Русия поддържа жив статута си на жертва – „алиби за нови жертви, които смята, че заслужава“.

Притеснително за писателя е и размиването на границите между истина и лъжа.

„Този фалш не само пренаписва миналото, но предопределя бъдещето. Корени се в едно преработено минало, тъкмо за да оправдае настоящите агресия и позорни действия.

[…] По време на детството и младостта ми в България в училищата се преподаваше, че Русия е нашият голям брат, без който не можем да се справим (като всички големи братя, и този може да натупа лошите деца от квартала, които ни тормозят). Разбира се, моето поколение тайно мечтаеше за другите нации, за онези желани чужди страни на запад от нас. И това е една малка справедливост – СССР никога не се превърна в мечтана дестинация, въпреки пропагандата.“

Независимо от причините, проруската пропаганда днес работи активно в България. Преобладава чувството на благодарност към двукратните ни освободители (и както се оказва, двукратни поробители, отбелязва Господинов), но се наблюдава и нежелание от страна на високопоставени политици категорично да заемат страната на жертвата: Украйна.

Няма яснота как ще приключи войната, но вероятно това ще се случи много след като и последният куршум бъде изстрелян.

„Но литературата има своята роля: най-малкото може да ни научи на устойчивост и емпатия; да ни предложи инструментите, с които да разпознаем пропагандните лъжи; да запази личните истории от епицентъра на болката; да създаде памет, която няма да бъде опетнена и ако е възможно, да ни утеши. Нито една пропаганда не може да бъде по-силна от паметта за малкото момче, бягащо от войната с телефонен номер, надраскан на ръката си.“