Господинов за Валери Петров: Лек път, ние тук ще четем

Виолета Станичич предизвика голяма дискусия около „кънтящата тишина“ във фейсбук профилите на някои от най-търсените съвременни писатели в деня, когато си отиде рицарят без броня Валери Петров. Читателите на „Площад Славейков“ също си зададоха въпроса защо писателите мълчат, други възразиха, че не е нужно да споделяш публично скръбта си по отлетелия „хвърчащ човек“ (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

Часове по-късно думи за сбогом с големия поет все пак се появиха в социалната мрежа. Двайсетина дни по-късно Георги Господинов проговори за Загубата на страниците на в. „Култура“.

Думи за Валери Петров

Георги ГОСПОДИНОВ

Те вече всички са там, поетите от 40-те. Там са Вутимски, Вапцаров, Ханчев, младият Райнов, Александър Геров. Сега си отиде последният от тях, Валери Петров. Българският лирически канон се е завършил вече там горе. Или поне една цяла епоха от него.

Да, Валери Петров идва от онова време. Едни от най-важните му поеми, като „Палечко”, Juvenes dum sumus, „На път”, „Тавански спомен”, „Край синьото море” и др., са публикувани из страниците на тогавашната периодика през 1941-1943. Четени редом със стиховете на другите поети от онези далечни години, български и европейски, ще се види колко в синхрон с онова време е той. По тези ранни поеми може да се възстанови най-невъзстановимото – цялото всекидневие на 40-те години на ХХ век с всичките му популярни филми, марки, неони и реклами. Ами радиовълните в най-ранната книжка „Птици към Север. Полетът Шмид”, подписана с името Асен Раковски. После „Фадинги на сърцето”. Всичко това няколко години по-късно ще бъде вече немислимо.

Обичам тази поезия на Валери Петров. Тя е като да се качиш на тавана, да пуснеш радиото, да влезеш тайно в киносалона на друго време. Помня колко бях изумен, като попаднах за първи път на стихове като:

С циферблати зелени и снимки на артистки

свети кабината на камиона „Рено”

и смесват бръмчащите две дъждочистки

небесни и филмови звезди в едно.

С цялата популярна култура и митология оттогава и леката умора от нея, с преразказани филми дори – вижте пак „Катастрофа пред гаража”. И тук „Лъвът от Метро се прозява от скука” като в стиховете на Вапцаров. Ровил съм се в тогавашните вестници и мога да кажа, че тази поезия на 40-те е чиста памет за едно много силно и късо десетилетие, по нея някога ще го възстановяваме до детайл. До избелялата табелка на шивача Хри-100 и афишите с отлетяло вече „Днес”. Или до шизофренията на вестникарската страница:

Да. А днес: Два бореца с награда.

Хитлер дири напредък и мир.

300 танка и 10 парада.

„Капилатор” против косопада

Със две снимки „преди” и „подир”.

Всичко това го имаме в таванската стая на онова време, оставено ни от Валери Петров. И едно златно ключе.

Не съм бил близък през годините с него, не съм се решавал да го притеснявам, макар че ми се щеше, докато пишех за поетите на 40-те. Нека други разкажат лични истории, аз имам само спомена от една първа среща. Някъде в самото начало на 90-е се случи така, че го срещнах на едно студентско четене в аулата на Софийския университет. Бях в средните курсове и като ми дойде редът, прочетох нещо мрачно и младежко за луната, която се отдалечава от земята с около три сантиметра на година (беше се появило такова съобщение из вестниците). „И една нощ тя ще си отиде от нас, сантиметър по сантиметър…” След края на тържеството Валери Петров дойде бързо при мен и ми каза с онзи глас, който всички разпознаваме: „Не се притеснявайте за луната, ще я вържем с конец и ще си я придърпваме сантиметър по сантиметър…”

Лек път, ние тук ще четем и ще държим луната, докато можем.

Източник: „Култура“