Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Говорете за мен като за лоша, мислете за мен като за зло

Защо напуснах Клуба на българските писателки

Снимка: Емил Георгиев - Говорете за мен като за лоша, мислете за мен като за зло

Снимка: Емил Георгиев

Поводът за този текст изглежда много личен, но не е. Ще ви обясня защо – важно е да получите обратна реакция, защото така работи Вселената. Нищо не остава без последици. Искам да застанете срещу отражението си. И да се почувствате преследвани от сянката си.

Наскоро бях поканена от Илиян Любомиров да се срещна със студентите от новооснованата от него „Академия Валери Петров“ в НДК. Щяхме да си говорим за писането на романи, сценарии и всичко останало. Истории за разказване имам за 1001 нощи, така че приех с удоволствие. И срещата беше много приятна, дойдоха доста хора, предимно млади, някои близо до средната възраст. Когато застанеш пред непознати, никога не знаеш какво се крие зад безизразните им лица. Разговорът тръгна и стана забавно. Едно момиче поиска думата. Призна защо е дошла на тази среща.

„За вас съм чувала само лоши неща и дойдох от любопитство. Исках да видя дали сте такава, каквато ви описват.“

Стана ми смешно, но и не съвсем.

„Е? Такава ли съм?“

„Не, не сте. Извинявам се за откровеността, но не очаквах…“

Уау, както казват американците. Тя е очаквала чудовище. Чудовището, което са й описвали всякакви непознати за мен хора. Хора, които не познавам, но явно те ме познават. Интересно е как българите разделят в главите си злословието срещу непознати от тяхната лична доброта. Каква телена ограда, по която тече ток, разделя в душите им отровата им към друго човешко същество от тези мили, добри и благородни създания, които са те. Казвам „българите“, защото не съм попадала в подобна ситуация с американци или французи.

Проблемите ми с „българите“ съм описала тук-там автобиографично в „Сексът и комунизмът“. Някога родители, верни на Партията, нападаха майка ми на родителски срещи, че развращавам децата им със западно влияние, докато най-накрая не ме изключиха от Френската. Винаги съм имала проблем с обществото тук. Мислех, че този проблем е по-скоро идеологически, но се оказа, че идеологията умря, а подлостта и омразата към всичко различно остана.

Да, аз съм различна. Говоря открито това, което ми е на езика. Той може да бъде много остър, може да бъде меч, може да бъде ласо, може да бъде въже за обесване. Обичам езика си, моят личен, конкретен език – не „българския“, защото няма причина да обичам език на омразата, разпространявана като в хибридна война срещу мен. Той е български, но и не е. Той е много лично принадлежащ на хората, които го използват. Език, навит в душите им като пиявица, излизащ от устите им като слузестите чудовища в „Пришълецът“ на Ридли Скот, с желанието да пие моята кръв. Колкото и да съм израснала в тази среда на скрита и явна омраза към мен и семейството ми, толкова и никога няма да свикна с мерзостта й.

С удивление мога да кажа, че се оказах един от най-мразените хора в България. Мразят ме хора, на които не съм причинила абсолютно нищо, освен правото си да се изразявам свободно. Да, аз съм много лоша. Във времена, в които всеки гледа да „кяри“ от държавата, а и изобщо, аз предпочетох да си броя стотинките, отколкото да стана шеф на фондация „1300 години България“. Напуснах заместник-председателската си позиция в Клуба на писателките при първите ясни сигнали за разминаване в принципите ми с тези на останалите съучредителки. Напуснах консултативния съвет към Центъра за книгата, защото не смятах, че името ми трябва да стои някъде незаслужено. Казах на управата на Софийска градска библиотека, че никой не ме е питал дали искам да съм в съвета към фондацията „Глобални библиотеки“. Ще помагам с пиар винаги когато имат нужда, но не искам да съм член на нищо. Преди 3 години напуснах един сериал, в който Бареков искаше да диктува какво да пишем.

Единственото, което се излъгах да направя, и то защото Леа Коен ме беше пратила при Вежди Рашидов да говоря за гостуване на Клуба на писателките в Берлин, беше, че благодарение на разговора си с министъра, аз, Леа Коен и Амелия Личева, се озовахме в Париж. Като се върнах, Слави Минеков се държа с мен като някакво гнусно ченге, което искаше да изтръгне от мен признание в продажност, задавайки ми във Фейсбук маниакално въпроса:

„Продаде ли се, ти, Милена, за 35 евро на ден? Продаде се.“

Ми не, не се продадох, Минеков.

Разбирам болката на всеки син на продажник на властта, но аз не съм се продавала никога, въпреки че съдбата винаги е била благосклонна към мен откъм неприлични предложения. След връщането си от Париж за тези два отровни дни от по 35 евро, напуснах и Клуб, и всичко, защото това просто не се търпеше. Някаква тълпа от истерясали малоумници-интелектуалци, журналисти и „вся остальная сволоч“, бяха готови да ме линчуват за това, че Вежди Рашидов покани Клуба на писателките в Париж. Задаваха се въпроси коя е ТАЯ, че да ходи, правеха се заключения, че ТАЗИ е опасна, продажна, подмолна, отвратителна и т.н. Вие, читателите на този текст, сами помните, нали бяхте част от този линч?

Напуснах Клуба на писателките, защото беше казано на мой познат, който пък го каза на мен, че всъщност никой няма намерение да се занимава сериозно с този клуб – той е за престиж и личен пиар. Опитах се да въвлека Миглена Николчина, Кристин Димитрова, Леа Коен и Светлана Дичева в моя инициатива, която да стане наша. Вярвах, че когато възстановяваме нещо толкова престижно, то и имената ни трябва да бъдат използвани за доброто на обществото не само с говорене за литература. Току-що се бях върнала от бедстваща след наводненията Мизия. Бяха ме изпратили от списание „Биограф“ да ги отразя. Видях мизерия и безнадеждност. Обърнах се – наивно и тъпо – към моите колежки с предложение да направим благотворително събитие, за да съберем пари за пострадалите хора, останали без дом и покъщнина. Глупаво, разбира се, може ли да бъде умно подобно предложение! Все си мислех, че не сме толкова цинични. Но Миглена ме отряза с изречението: „Няма да се занимаваме с черпаци, а с литература“, а Кристин добави, че аз явно мисля като американка, а тук тези неща много не вървят.

Това остана у мен завинаги.

Аз съм един много лош човек – и тъп, признавам. Не влизам в безпринципни комбинации. Бракът по сметка ми е невъзможен, защото винаги се озовавам булка-беглец, дори когато за момент съм излъгала себе си, че съм способна на подобни отношения. Лоша съм и затова, че не си държа езика зад зъбите и пиша такива текстове. Лоша съм, защото не целувам ничии задници. Лоша съм, защото не желая да се подчинявам, не подлежа на манипулиране, защото съм искрена и съм отворена книга.

Четете ме и ме мразете. Това, което виждате е това, което е. Знам, че е необичайно, знам, че е дразнещо, защото напомня за онова, което вие не сте, но друга няма да стана, за да ви се харесам. Винаги ще бъда лоша. Много по-лоша от вас. Най-лошата. За мен това е въпрос на чест.

Щях да напиша, че „добрината“ ви ме плаши, и щях да излъжа в името на метафората. Не, не ме плаши, а ме отвращава. С една шепа приятели тук и в Америка делим общи ценности и начин на възприемане на света, и сме станали част от един наш общ, жив, независещ от граници, организъм. Разказах им за момичето, дошло да види „Тази, за която е чувало само лоши неща“. Те много се смяха, но и ми съчувстваха, защото почти всичките не живеят в България. Чудеха ми се как издържам. Аз не се чудя, защото имам мои мисии – възможни или невъзможни – които изпълнявам една по една.

Най-невъзможната мисия е да не съм „лоша“ сред толкова много „добри“ хора тук. Няма да стане. Никога няма да стана „добър човек като вас“. Говорете за мен като за лоша, мислете за мен като за зло. За мен това е най-голямото признание и награда. Харесвам пътя си, благодарение на който не съм се превърнала в една от вас, „добрите“ хора. И ако мислите, че сте осенени и озарени с култура, и тя е извън това ви поведение, дълбоко се лъжете. Всъщност вие сте най-обикновени български простаци. И заслужавате всяка мутра и всички политици от миналото, настоящето и бъдещето.


Милена Фучеджиева е писател, драматург, създател и водещ на „Провокативно“ по Bulgaria ON AIR.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах