Говори Бог: Ти, подобие мое, виж се в огледалото

Има книги, за които може би не би трябвало да пиша, защото съм много свързана с тях. На тази съм редактор, а и обичам дълбоко автора от 51 години, когато се роди. Аз съм му сестра.

Радослав Бимбалов, моят малък брат, не започна да пише рано, като изключим един терапевтичен роман, който се появи, когато той беше едва на 25. Написа го, докато лекуваше житейски рани. За разлика от повечето писатели, той не изпадна в словесен патос и повествователни страдания, а извади скалпела на хумора. „Аз, Маниака“ беше първата му книга.

Най-новата също започва с местоимение – Ти. „Ти, подобие мое“. Съвсем символично това отбелязва порастването на Радо от себепознанието до опознаването на хората и света. Път, който малко хора изминават през живота си така целенасочено. От смеха в първия му роман са останали най-вече сарказмът и чувството за самоирония, изпилено до смъртоносно острие. Фриволността се е превърнала в свобода. Проницателността е пораснала до дълбоко разбиране. Присмехът е станал болка.

В „Ти, подобие мое“ говори Бог. Фундаменталистите от всички деноминации ще бъдат разтърсени от тази проява на богохулство, от тази писателска „арогантност“. Само че Радо Бимбалов е открил гласа на Универсалния Бог, който всъщност е най-личният от всички. Той не общува чрез догми, наказания, горящи храсти и молитви. Човекът сам си причинява трагедиите, Бог страда за него. Единствената емпатия в този роман е в сърцето и словото на Наблюдателя.

Читателят има избор с кого да се идентифицира. Няма недостъпни територии, няма наложена гледна точка, няма размахан пръст, издърпани уши и клади. На брилянтен език Бог разказва историята на човека, като проследява историята на човечеството.

Антиутопичната нишка също е необичайна. Страшните и невъобразими неща не се случват утре, а днес, в днешния ден, в нашето си време. Липсва успокоението на отложения ужас. Бог може да си позволи да бъде безпощаден поне в това – да насочи огледалото към нас. И ако се отвратим от образа си, да не виним Оня, който само ни го е посочил.

Смелостта на Радо да превърне Бог в разказвач на собствения му роман е самоубийствена, като знаем колко бързо ще се плъзнат по повърхността недоброжелателни читатели и колко мощна ще бъде богобоязливата им омраза. Страхът от това да погледнем Бог в очите, да чуем гласа му, който е вътре в нас, е превърнал вярата в религия. А Радо Бимбалов ни връща обратно при корените на вярата.

Като редактор самоуверено и убедено твърдя, че работих върху книга, която надскача границите на обичайната българска литература. Тази книга може да бъде четена с еднакъв трепет и на Запад, и на Изток, и дори в Африка, където Бог разказвачът открива първите следи от присъствието си. Това е историята на един човек, за когото никой в небето няма планове. Защото Бог не си прави планове за нас. Той е в нас.