Искам една сутрин да се събудя и да нямам никакви основания да пиша статии в защита на жените. Искам да не трябва да обяснявам на разни човекоподобни защо е важно да се говори за равенство между половете и какъв е смисълът от различните физически устройства на човека, съществуващ, според логиката на природата, като жена и като мъж. Мечтая си да не ми се налага за хиляден път спокойно и мотивирано да обяснявам на разни уютно потънали в средновековните си схващания мъже и жени какво означава феминизъм и защо не е нужно някакви неориентирани още в правата и отговорностите си момичета да започват речи за равноправието с „аз не съм феминистка, но…“.
Сякаш ако се заявиш като феминистка, мигом ще ти порасне мъжки полов орган, гърдите ти ще се стопят в мачовско окосмение, а онези мотаещи се наоколо ти ухажори ще побягнат през глава, защото някак изведнъж ще им се размиеш като образ на жена с ютия, жена с черпак, жена с пухени пантофки и вирнати към тавана дълги крака. Освен всичко това съвсем наивно се надявам един ден тази тема толкова да не е адекватна, че на хората да им се струва напълно несъстоятелно изобщо да я подхващаш. Както на мъжете, които ще са се успокоили, че равната им по права жена няма да ги похити, убие или кастрира, така и на жените, които ще са спрели да мислят, че равнопоставеността и човешкото отношение към тях като към човеци ще им отнеме майчинството, женската красота и удоволствието от секса и съблазняването.
До този ден обаче ни делят много дни. Стотици хиляди дни. Дни, в които поредният изсмукан от егото и комплексите си „мъжкар“ ще застрелва бившата си жена ей така, на публично място, назидателно. А после ще става ясно, че тя често се е жалвала пред полицията, ама нали и там все мъже работят, дето и те жени си „отглеждат“ вкъщи, та не ѝ били взели насериозно опасенията – „женски работи“, лигави, преувеличени… Дни, в които друг ще заколва приятелката си като обредна кокошка, защото „нещо май не ѝ е чиста работата“, прекалено се е гримирала, роклята ѝ е твърде къса, деколтето ѝ – разтворено или някой ѝ е написал в чата zdr. Дни и нощи, пълни с женски страх и ужас, защото някой екс, настоящ, законен, „на семейни начала“, брат или баща ще му е кеф да си отпусне десницата, че после да я свие в юмрук и да го изпробва върху тялото ѝ, докато се увери, че издържа. Не тялото ѝ – юмрукът му. Или друго – ще концентрира цялата си естествена мъжка сила в слабините си, за да изнасили с тях нейните слабини. Защото слабините ѝ са по-слаби от слабините му…
Преди години, когато за първи път признах публично, че съм била жертва на домашно насилие, ме попитаха две неща – с какво съм го била предизвикала и не ме ли е срам да разкавам за него. Попитаха ме жени, не мъже. С което като по учебник демонстрираха най-плашещия факт – че в тяхното собствено съзнание те СА по-долна категория хора. Робини, които носят вина винаги и за всичко и непрекъснато трябва да я изкупуват пред господарите си, внимавайки да не им настъпят територията, гордостта и достойнството. Наритан домашен инвентар, който предпочита да си гледа ужасяващите спомени от боя и униженията вътрешно, насън, тихичко, като наказано дете в тъмен килер. И за когото един шамар, едно скубане, един ритник, едно „курво мръсна“, едно „я си е… майката, ма“, едно конфискуване на ключовете от колата, отмъкване на децата, смяна на бравата на външната врата и накрая изстрел в главата или нож в гърлото е доказателство за обич, особеност на характера, необходима дресировка или обяснимо отпушване на напрежението. И е важно само за всичко това да не се разчуе, да не разберат децата, да не ме ожалват съседите, да не ми отмъсти с нов бой…
В последните десетина години жените загубихме много от това, което бяхме доказали, че ни принадлежи по човешко право. Колкото и да се говори за равни граждански права и пропукване на „стъкления таван“, на нас заплатите ни продължават да са „по женски“ по-ниски, а в офисите повсеместно ни третират като същества, подвластни единствено на месечния си цикъл и интензивността на русото в боите ни за коса. С бежанската криза и масовите призиви за защита на културата ни удобно се прокраднаха и вопли „да не ги оставяме да НИ е…т жените“. Демек да не ни взимат това, което си е наше. Което си ни принадлежи и си го ползваме. Защото само ние имаме право да си ги е…м „нашите жени“.
Покрай всеобщото омекотяване на тона на говорене, свързано не толкова с политкоректността, колкото с масовия страх да не се настъпят нечии интереси, за жените отново се заговори като за нещо отделно, почти предметно, като за някаква придобивка на „човека“ (разбирай само мъжа), някакво необходимо присъствие. Ние сме нещо като говорещ домашен любимец, който трябва да бъде отглеждан, възпитаван и показван. Затова е нормално да му определят менюто, да му избират дрехите и аксесоарите, да го разхождат и от време на време да му изритват един в задника, ако много започне да си вре носа, да се вдига на задни лапи или пък, не дай си боже, да лае. А вземе ли да говори, направо му се тегли куршума – къде се е чуло и видяло домашен любимец да нарежда на този, който му е подсигурил дом, където да си го „люби“ както намери за добре?!
В тази обществена ситуация започна отново да се затвърждава (че дори и да им изглежда секси) образът на пичагата, който укротява жени. Слага ги на място, един вид. Един такъв (полският депутат Януш Корвин-Микке) преди време изплю в Европейския парламент обобщението, че жените са тъпи и втора ръка хора. Друг реши боят над съпругата да не се криминализира (в Русия), защото домашното нанасяне на удари си е „семейна работа“. Трети опитва да превърне светската турска жена в пингвин, надявайки ѝ ислямски скафандър, докато публично затвърждава абсурдното ултрамюсюлманско вярване, че женското тяло и коса могат да разколебаят верските устои на мъжа. Ми егати алахопомазаните мъже, бих казала аз, ако една развята женска коса, гол лакът или коляно могат да им разклатят мюсюлманството! Че ако слабостта във вярата си е у тях, не е ли по-добре да се самозавържат някъде, да си монтират железни гащи и по-активно да си повтарят божествените закони наум, за да не се поддават на изкушения, вместо да изтриват жените от картинката?!
Публичните образи на някои от съвременните политически лидери също работят усилено в посока на мизогинията. Безгласната, славянска съпруга на Доналд Тръмп буди симпатии и съжаление, защото послушно седи в сянката на развихрилия се свой мъж президент. Но и пълното ѝ видимо покорство и липса на всякаква социална активност и ангажираност с граждански каузи (за разлика от Мишел Обама) уплътнява устойчиво образа на съпругата адютант. На жената, чиято единствена мисия е чрез цялата себе си да доукрасява образа на мъжа си, да го омекотява и очовечава, но не и да гради свой самостоятелен лик. Липсата на жени до други лидери пък (Путин, Борисов, преди – Берлускони), вместо изобщо да не бъде отчитана като значим за управлението им факт, често дори от самите тях косвено се изтъква като вид предимство, като компромис в името на държавническите дела. Един вид държавата е по-важна от жената, нищо че и двете са от женски род. И мъжът, изкачващ стълбицата на управлението, се лишава от по-долното стъпало – жената, в името на по-горното – държавата.
„Да не се занимава с жени“ за един мъж отново стана критерий за неговата сериозност и стабилност, превърна се в причина да му вярваме повече, че ще управлява по-добре (компания, партия, държава или света), защото няма да се разсейва покрай нечия пола. Заедно с това обаче хората си искат зрелищата, затова и им е слюноотделящо да коментират възрастта на първата дама на Франция, тоалетите на Мелания, тайнствения любовен живот на Путин (с все заточената бивша жена и слуховете за извънбрачни деца от гимнастички) и откровението, че не е важно дали си дядо, по-важно е да не спиш с баби, както мъдро отсече един път нашият министър председател, царство му мъжествено!
В същия боен антиженски тон, за съжаление, маршируват и много журналисти у нас. Мине не мине месец-два и от някой „напредничав“ сайт изскочи претендираща за високо чувство за хумор статия „гъзар“, в която известен или по-малко известен колега мъж обяснява трябва ли да се бият жените (има текст с точно такова име и илюстрация на свит като на комунист юмрук), защо женКите не стават за лидери, как момичетата си прекарват времето в мола, търсят си „спонсор“ или се целуват по тоалетните, когато не са нервни от ПМС, разбира се. Балканската отвесна йерархия толкова е затиснала тези неосъществени момчета мирогледно, че им е адски важно да си бъбрят по мъжки колко са зле жените, та белким усещането за превъзходство поне над тях им донесе подобаваща душевна акустика и публични аплодисменти от силните мъже и подопечните им жени. За тях вината на жената априори си върви още от сътворяването на света и изкушението с ябълката. Нищо, че това си е същото като в ултраисляма – толкоз ли му е лабава вярата на Адам, че едната Ева с нейната ябълка (всъщност в библията оригинално се казва „плод“, те тези мъже едва ли са я чели, но пък я цитират) ще го накара да наруши повелята на другия, по-високопоставен от него мъж, бога?!
И такива жени има, разбира се. Когато се опитах да намеря онлайн каквато и да информация за жените, които бият жени, екранът ми се напълни с предложения за видеоклипове, в които да си „доставя удоволствието“ да погледам как някакви се дърпат за косите, удрят си крошета по начервените устни, псуват се на воля, а отстрани ги насъскват други жени и мъже. На мен обаче не само женският бой ми е отвратителен – от мъжкия ми се гади съвсем по същия начин. Защото най-големият проблем е, че агресията толкова силно навлезе в бита ни, че да замахнеш, вместо да обясниш, вече се приема за по-нормалната реакция. И така правят всички – както мъжете, така и жените. Жените бият децата или се бият една друга, мъжете ги бият тях всички. Пък понеже в боя побеждава по-силният, в женското съзнание се настани убеждението, че да бъде набита ,за една жена трябва да е просто естествен и заслужен резултат от един напълно социално приемлив мъжко-женски боксов мач. Всички и навсякъде се бием – защо в семейството да не е така?! Има дори и такива мъже, които доволно потриват ръце – „като ще сме равни, айде излез ми на бой!“. Което изявление мигновено ни приравнява до нивото оня лоботомизиран арабин, който отрязва главата на жена си пред подредената в ескорт полиция в едно зловещо, популярно и много разпространявано като „поучително“ видео в социалните мрежи.
Знаете ли какво е фемицид? Това е умишленото убиване, малтретиране или унижаване на едно човешко същество по една единствена причина – че е жена. Струва ми се, че все по-често ще ни се налага да използваме тази дума, защото у нас фемицидът придобива най-злокобните размери – тези на домашното огнище. Да биеш или мъчиш жена (си) все още не е новата нормалност, но все повече от тази идея у нас никой не се стряска. Даже не ми се говори за коментарите от типа „тя си го е заслужила“ или „един шамар – какво толкова“. Уморих се да обяснявам на патрЕотично настроените „истински“ българи например защо реакцията „а насилието над мъже?!“ също е проява на сексизъм, тъй като необосновано стъпва на противопоставяне (факт е, че насилието над жени от мъже е средно три до пет пъти по-често срещано от насилието над мъже от жени), вместо да опита да потърси решение. Думите не ми стигат да убеждавам жените, вживяли се в ролята на царицата майка, че никой не иска зорлем да им отнеме печката, пералнята и бърсането на детски дупета – целта е просто да знаят, че никой няма право да им го вменява като вродено задължение или да ги репресира заради него. И че никой не иска да няма повече мъже и жени – просто тези две думи трябва да обясняват единствено и само различното ни физическо устройство.
Бившият ми мъж, този, на когото дължа поредица скубания, десетки шамари, няколко ритници в краката, стотици извивания на ръце и щипания, както и квалификации, които като човек, боравещ с езика, ми е неудобно да споделя, един път ме изненада със следното изявление:
„Добре ли се държи с теб новият ти мъж? Щото ако само нещо посмее да ти направи… (свива юмрук и го размахва пред носа си), ще му спукам главата!“…
Този човек не само не беше осъзнал кое беше неправилното в неговото отношение към мен, но и първо, предполагаше, че и другият след него има същото поведение (защото то си е нормално да си тормозиш половинката) и второ, изживяваше се като негов коректив! В съзнанието му аз все още продължавах да съм някакъв вид негова собственост, която той почти е „преотстъпил“ за ползване на друг и затова е в правото си да коригира и напътства „начина на ползване“. Хем някак вътрешно беше осъзнал, че да се насилва жена е грешно, хем дори не допускаше, че нормалното е това да не се случва.
Знаете ли какво му отговорих? Ето това:
„Понеже, когато ти посмяваше „нещо да ми направиш“, не разполагах с такъв „защитник“ като теб сега, се наложи сама да се защитавам. И знаеш ли какво?! Защитих се!“.
Затова да си приберем юмруците и да си ползваме мозъците! Не сте ли забелязали, че в тази сива, набраздена маса, която носим в главите си, няма видими полови разлики? И още нещо – че този орган поразително много прилича на стиснат юмрук? Та ако ще водим битки помежду си, нека е с мозъците ни, не с ръцете или половите ни органи.
Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение