Говори с Патрашкова

Един от най-трудните жанрове в журналистиката, интервюто, е все по-рядко срещано в българските медии. Не става дума за конструкцията въпрос-отговор, използвана за събиране на факти, или за клишетата тип лексикон. А за интервю, цел на което е да представи цялостно една личност чрез диалектиката. Това изкуство не се преподава някъде, няма как да се научи в готов вид, за него е необходим богат журналистически опит, а и житейски, нужна е висока и широка култура, която е въпрос на лични усилия и интереси.

Професионалната кариера на Кристина Патрашкова е в корелация с най-ярките имена в културата още в първите ù години като журналист във в. „Отечествен фронт“. Става изключително популярна най-вече след 1989 г. във в. „24 часа“, работила е още във в. „Сега“ и „Монитор“. Създава в. „Галерия“ през 2009 г., но го напуска. През 2022 г. създава в. „Филтър“. Във всичките ù години като журналист пред нея са излагали мислите си големите български интелектуалци, включително и някои спорни образи на прехода, включително от политиката и спорта. Нейните начетеност и стил са отличителни не само в „писмената журналистика“, а в телевизионните предавания, в които се появява и до днес.

Новата ù книга „Въпреки всичко“ събира разговорите на Кристина Патрашкова с 16 писатели с митичен статут в българската литература, 14 от които вече не са сред нас. Някои от тях тя среща още като репортер в Писателския клуб на ул. „Ангел Кънчев“ № 5, където – както описва – величията в социалистическите години са във ВИП-зоната, наричана Тихия кът (където са сядали Богомил Райнов, Тончо Жечев, Николай Хайтов и любимецът на Живков Георги Джагаров, председател на Съюза на писателите), а останалите – в Сивото поточе („иронична заигравка с идиома, че голяма част от тогавашните литературни творби нямат особена стойност и могат да бъдат определени като сиво поточе“, обяснява тя).

„Обществото, което се събира в кафенето на „Ангел Кънчев“ 5, е микромодел, показателен за сложните отношения власт – талант – опозиция, който във всички времена е в прекрасна кондиция – пише Кристина Патрашкова. – От векове изкуството се възприема като емоционално-философски контрапункт на управляващите. Неслучайно повечето властници ухажват интелектуалния елит, който традиционно се възприема като гласа на духовната извисеност и непримиримост. Ходовете на властта са различни – меценатство, раздаване на ордени, държавни награди и други привилегии. Който приласкае интелигенцията, той си гарантира коз срещу народното недоволство, защото има рамото на мъдрите, които сочат пътя. Флиртувайки с хората на изкуството, управниците запушват устите на писатели, артисти, художници и скулптори. Някак си не е удобно да критикуваш някого, който признава таланта ти, а и може да помогне в труден момент.“

Малцина автори от активната журналистика днес са имали късмета да интервюират писателя Богомил Райнов по време на професионалния си път. Предлагаме ви спомените на Кристина Патрашкова от срещите ù с него и части от разговорите ù с Райнов, публикувани на 30 октомври 2003 г. и 19 юни 2004 г. в „24 часа“.

Откъсът от „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“ е предоставен от изд. „Престиж“.

Богомил Райнов – мистичният ерудит

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога – пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и – според собствения ми девиз – да умираме само в краен случай.

Това е прочутият цитат от един от популярните шпионски романи на Богомил Райнов „Умирай само в краен случай“. Те са цяла поредица и с тях той става масово известен, може би защото повечето са екранизирани. Главният герой е интелигентният български шпионин Емил Боев, който в годините на социализма се възприема като контрапункт на Джеймс Бонд. Действието в повечето от творбите се развива на Запад, героите попадат в скъпи курорти, в лъскави ресторанти, завъртат интриги и флиртове с изкусителни красавици. Тази действителност е непозната и особено привлекателна за повечето българи преди 1989 година, когато можеш да заминеш за капиталистическа страна само със специално разрешение, след проучване и с не повече от 100 долара в джоба.

Приживе Богомил Райнов разказва, че прословутият му герой Емил Боев се появява на този свят като подхвърлено дете, израснало в сиропиталище. Пък и не му провървяло по-късно, когато занесъл първия роман в едно издателство. Редакторът, макар че му бил приятел, казал: „Абе ти акъл имаш ли? Кой ще ти разреши да пишеш за разузнаване“. Налага се Райнов да митарства по разни инстанции и тъкмо там, където най-малко очаква да чуе окончателното „да“, това се случва. Кое е това място, писателят не обяснява.

Творбите печелят огромна популярност сред читателите, но критиката не ги аплодира. Укорява Райнов, че нито един роман няма оптимистичен край, че в един от тях Емил Боев дори спасява противника си. В онези години това е недопустимо. Как така ще спасяваш враг, който утре може да стреля срещу теб? Какви са тези женски истории в разказите и разпивки с идеологически врагове? Това не създава ли впечатление, че самият Боев се обуржоазява?
Все пак творбите излизат, макар и с някои корекции и забележки, а хората се редят на опашки пред книжарниците, за да си ги купят. Несправедливо е обаче Богомил Райнов да е познат и до днес най-вече с криминалните си романи, а не със забележителните си изкуствоведски изследвания, книги за световните художници, мемоарната си изповед „В името на отца“ и спомените за баща си „Тютюневият човек“. И до днес той остава най-мистериозният български интелектуалец – харесван, критикуван, обвиняван, че се е отказал от баща си Николай Райнов – нещо, което се оказва градска лъжа. Мнозина го упрекват, че заради авторитета си е съсипал писателски кариери, публикувал е разгромяващи критики срещу писатели и художници, които кривват от социалистическия реализъм. Огромната част от обвиненията са пресилени. Съществува обаче един критерий, от който писателят не отстъпва – не понася бездарието и не мълчи, когато се сблъска с него.

Запознах се с Богомил Райнов през 2000 година, срещала съм се с него многократно след това до смъртта му през 2007 г. И досега той остава човекът, който ми е внушавал най-голям респект. Беше изключителен ерудит с енциклопедични познания, строг и въздържан в поведението си. В края на живота си се бе преместил в жилище на една от най-хубавите софийски улици – „Елин Пелин“ в „Лозенец”. Пишеше по цели нощи и се срещаше с хора след обяд. Пердетата в апартамента през деня винаги бяха спуснати, обстановката бе сумрачна, а той сядаше задължително на един и същи фотьойл с гръб към прозореца. През този период вече не пиеше, съпругата му Соня черпеше гостите със сок и сладкиши.

Високият му ръст и побелялата коса излъчваха достолепие. Когато говореше, нито мускул от лицето му не трепваше – човек трудно можеше да се ориентира какво мисли, още по-малко какво чувства в този момент. Вече рядко излизаше от дома си, но бе информиран за абсолютно всичко, което се случва не само у нас. Говореше убедително както за Ван Гог, Майстора и Достоевски, така и за Мадона и Шон Пен. И не спираше да се диви как този талантлив актьор е бил съпруг на Материалното момиче, категорично не ценеше певицата.

Имаше специален ритуал, когато даваше интервюта. Държеше на всяка своя дума и отказваше да говори пред микрофон. Първоначално дълго обсъждахме въпросите за интервюто, а след това отговаряше писмено. По-интересното бе, когато се виждахме, за да получа текста. Оставяше ме да чета ръкописа, задължително на пишеща машина, и се оттегляше в кабинета си, който отделяше хола с плъзгаща се врата. С периферното си зрение забелязвах, че докато чета отговорите му, той наблюдава през малка цепнатина на вратата, за да улови от реакциите по лицето ми дали харесвам написаното. Може би защото знаеше, че ще чуе ласкателни думи, които бяха заслужени, но държеше да ги подложи на съмнение, като сам прецени дали разказът му предизвиква интерес.

В множеството ни срещи някак си все избягваше темата за сложните отношения с баща си Николай Райнов, макар че разказа подробно за тях в прелюбопитните мемоари „В името на отца“. В тях е описан случаят, за който Богомил Райнов получава критики и до днес. През 1951 г. той издава учебник по естетика. В него твърди, че „социалистическият реализъм е не само качествено нов етап в развитието на изкуството, но отразява и борбата за ликвидиране не само на капиталистическото общество“.

По това време ръководител на катедрата в Художествената академия е баща му Николай Райнов, а Богомил е преподавател в нея. В изследването си той подчертава, че „извънредно важният предмет по история на изкуствата се преподава още по стария буржоазно-обективистичен метод, а историята на руското класическо и съветско изкуство се изучава съвършено недостатъчно и не като отделен предмет с решаващо значение…“. Според познавачите на историята на изкуството това са камъни в градината на преподавателя проф. Николай Райнов. Това обаче се оказва добре режисиран случай. Нещо, което само голям играч като Богомил може да направи.

В този период ситуацията в семейство Райнови е изключително сложна. Братът на Богомил – Боян, който става впоследствие известен скулптор, заминава за Франция през 1946 година и повече не се връща. Това е страшен удар за фамилията, а както се разбира от разказа на Богомил, единственият шанс тя да не бъде съкрушена, а връзката с Боян да не бъде загубена, е да бъде показана благосклонност към тогавашната власт. Според думите на Райнов това е причината за публичния сблъсък баща-син, който всъщност не усложнил отношенията им драматично, както масово се твърди.
Богомил често описва баща си – изключителен писател, философ и художник, който всъщност пръв заговаря за учението Агни йога и дори Българската православна църква го отлъчва заради романа му за Христос „Между пустинята и живота“. Николай Райнов е първият преводач на „Тъй рече Заратустра“ на Ницше, сътрудничи на Гео Милев, като пише статии в списанието му „Везни“. Той е и основателят на асоциация „Рьорих“ у нас и говори за Пакта Рьорих и за мир в годините, в които Европа се готви за война. Самият той казва за себе си: „Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на Семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека“.

Богомил Райнов нарече баща си тютюневия човек, както кръсти и книгата си за него, а начинът, по който го описва, е забележителен:

„В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена престилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между пожълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наведен от заран до вечер над бюрото и зает с писане… Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност. Изобщо представите ми за тоя човек неведнъж се изменяха с течение на годините. Единствено непроменено остана впечатлението за тая постоянна, всекидневна, вглъбена работа на мъжа, наведен над бюрото и нижещ равномерно върху хартията дума след дума и ред подир ред с молива или с вечното лилаво мастило. Той не се разхождаше из стаята. Не се обтягаше на леглото и не остреше без нужда молива в очакване да събере мислите си. Той седеше като закован до масата, облечен в дочената си престилка, и правеше книга, така както други правят сечива или мебели. В случай че нямаше кой да го извика за обяд, денят минаваше и без обяд. Всъщност мъжът едва ли би забелязал и това, че денят е минал, ако по силата на природния закон не възникваше необходимост да се запали лампата“.

Общуването с ренесансова личност като Николай Райнов не е лесно, пък и майката на Богомил и Боян Райнови Диана си отива, когато те са деца. Две години след излизането на прословутия учебник на Богомил Райнов „Естетика“ той е изпратен като културен аташе в Париж и там има една-единствена среща с брат си. При това не е сам, а придружен от военния аташе в посолството. Боян категорично отказва да се върне. Така връзката между двамата приключва завинаги…

За разлика от деликатната тема за отношенията с баща си Богомил Райнов бе по-склонен да говори за близостта си с Людмила Живкова. Той е човекът, който я запалва по Агни йога – философско и етично учение, което обхваща всички страни на битието – от космологични проблеми до ежедневния човешки живот. Залага на духовното усъвършенстване и се основава на книгите, написани от Елена и Николай Рьорих през първата половина на ХХ век. Когато го питах дали е вярно, че е запознал Живкова с учението, отговаряше:

„Онези, които разчитат да ме злепоставят с подобни обвинения, дори не подозират, че всъщност ме ласкаят. Кой да им каже, че в самото Учение е зелегнал принципът да не вербуваме съмишленици. Случайно или не, аз просто я срещнах по Пътя, който тя сама избра“.

Богомил Райнов често повтаряше, че Людмила е била в Политбюро по силата на парадокса на времето – няма как да спечелиш борбата срещу номенклатурата, ако сам не заемеш влиятелно място в нея. Казваше го с убеждение и очевидно вярваше в тезата. Разказваше, че мрачините около нея в последните месеци от живота ù особено се сгъстили. Тогава се разделила с красивите илюзии и стигнала до горчиви прозрения, че е била заобиколена от лицемери и откровени крадци, ласкатели, които не са харесвали идеите ù, но са търсели лична изгода от близостта с дъщерята на Първия. Докато накрая чашата преляла – както се случва и с най-голямата чаша. Веднъж ми каза:

„Малцината, които ù съчувстваха, нямаха власт да ù помогнат. А за онези, които нямаха власт, тя бе само едно бреме – объркваше „целевите“ им програми, усложняваше отношенията ни с братята. Имам усещането, че подир нейната кончина си отдъхнаха. Погребаха я великодушно, с протоколни речи и ритуален плач. Някои от обикновените хора също плачеха. Това си е наша национална черта – да си поплакваме на погребенията – веднъж за Борис III, друг път – за Георги Димитров. Скърбим за Сталин, скърбим за Гунди… Здравословно е, скръбта сближава хората“.

Въобще Богомил Райнов обичаше да прокарва язвителна ирония, когато говореше за хора и събития. Не криеше, че притежава интелектуално високомерие, и открито презираше глупави, необразовани хора, както и нагаждачи. В последните години от живота си бе ограничил контактите си, почти не излизаше от дома си и трудно можеше да се говори за негов приятелски кръг, част от който навремето са Светлин Русев, Тончо Жечев, Йордан Радичков и Николай Хайтов. Единственият човек, за когото не пестеше негативни оценки, бе Любомир Левчев, с когото навремето са първи приятели, а Левчев дори посвещава стихотворението си „Покриви“ на Райнов. Мнозина през годините са подозирали, че враждата им е на база кой е по-близък с Людмила Живкова, макар версията на Богомил Райнов да беше по-различна. Той твърдеше, че Левчев е конформист, способен на унизяващи достойнството постъпки, за да се сближи с бившия Първи. За таланта му обаче не отваряше дума.

Богомил Райнов бе наистина сложна, многопластова, противоречива личност. Правеше впечатление на човек, у когото бушуват емоции, на които обаче той не даваше външен израз. Беше наясно с демоните в душата си, вероятно е прекарал куп безсънни нощи заради свои грехове, но като цяло смяташе, че в повечето случаи е постъпвал правилно.

Последната му съпруга Соня Райнова сподели с мен, че докато са били заедно, нито веднъж не е чула от него признанието „Обичам те“. Райнов бил много привързан към куче, което имали тогава. Веднъж тя направила експеримент, пуснала кучето в кабинета му и се оттеглила наблизо. Богомил започнал да му се радва и му казал „Обичам те“. Това бил единственият път, когато Соня Райнова чула мъжа си как произнася тази мечтана от всеки човек фраза.
Въпреки противоречивото отношение към Богомил Райнов той остава един от най-големите ерудити в културата ни – философ, естет, писател, изкуствовед. Притежаваше удивителната дарба да казва сложни неща цветисто и понятно. А оценките му бяха безпощадно точни. Разговорите с него бяха върховно удоволствие – висш пилотаж в общуването със събеседник, от когото можеш да научиш много, да те накара да се замислиш, дори да преосмислиш нещата от живота. Дефицитна и все по-рядко срещаща се днес личност, която приживе ни предупреди в „Денят не си личи по заранта“:

„Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит. Колкото повече се трупат годините, толкова повече се убеждаваш, че ведрата заран не предвещава непременно хубав ден“.

* * *

Мога да говоря за края,
защото съм го преживял

До последно не открих къде е смисълът на живота, но се уверих, че той е невесела работа

Снимка: „Площад Славейков“

(…)

– Наскоро африканският писател Джон Кутси стана Нобелов лауреат. Запознат ли сте с творчеството му?

– Съвсем не.

– А на какво според вас се дължат тези чести реакции на недоумение или неодобрение от страна на различни среди при поредното обявяване на наградите?

– Вероятно на това, че наред с малцината наградени, има и мнозина пренебрегнати.

– Само това ли?

– Е, не аз съм човекът, който може да даде най-точния отговор, но в тия премии открай време се проявяват известни парадокси. Макар да са учредени в името на най-благородни човешки идеали, те се финансират с богатство, което Алфред Нобел е натрупал чрез колосално производство на оръжия и взривни вещества – динамит, нитроглицерин или бездимен барут. Колкото до подбора на лауреатите, от началото на миналия век, та до днес напразно ще търсите между тях колоси като Лев Толстой, Антон Чехов или Максим Горки. За сметка на туй ще откриете твърде скромни фигури като Грация Деледа, Карл Гелеруп или Франс Силанпя. Въпрос на вкус, разбира се. Но според злите езици изборът в Нобеловия комитет не всякога се определя от чисто литературни съображения. Понякога спорни като естетическа оценка, решенията на комисията все пак остават верни към демократичните завети на Нобел. Включително в предизвикалите остри реакции случаи с награждаването на Пастернак, Солженицин или на Жан-Пол Сартр, отказал да получи отличието.

– Има ли шанс наш автор да се окичи някога с тази награда?

– Това не бих могъл да предскажа. Във всеки случай едно от главните условия вече е осигурено.