Говори с Патрашкова

Продължение от стр. 1

– А именно?

– Ами наличието на кандидати. Както чувам, у нас има поне дузина автори, подготвени за номиниране и представяни от доста време вече като живи класици.

– Какво не ви харесва в това определение?

– Нищо. Звучи чудесно. Вярно, че в миналото подобно определение се полагаше само за покойници, издържали проверката на времето. Но нали сега и самото време е друго – живеем бързо, тъй че не е зле да раздаваме отрано оценки, особено ако не сме сигурни дали те ще се окажат потвърдени от бъдещето. Исках да кажа само, че тия наши високи домашни оценки са без особено значение за постигане на международно признание. А международното признание едва ли е постижимо, когато си международно неизвестен.

– Каква е според вас причината нашите днешни автори да не са особено популярни зад граница?

– Причини много. Върху тях може да се изпише цял трактат. Но една от тях, струва ми се, произтича от характера и качествата на самите произведения. Ако те не са особено интересни дори за българския читател, как можем да очакваме, че ще привлекат англичанина или французина.

– Някои наблюдатели намират причината в традиционно регионалната особеност на литературата ни.

– Това навярно също е от значение. Макар че в литературата проблемът за регионалността едва ли е дотам фатален. Латиноамериканската литература е определено регионална. Което не ù попречи да се утвърди като световно явление. Дон Кихот на Сервантес се движи сред типично испанска действителност, но трагизмът на визионерството му е универсален.

– Все пак не смятате ли, че интересът към глобалните проблеми е особено характерен за съвременното изкуство и че тъкмо той определя до голяма степен международната популярност на бестселърите?

– Разбира се. Особено ако прибавим и ролята на международната реклама. Но това са процеси, свързани с пазарната икономика на „световното село“, където сезонните успехи не всякога зависят от естетическите качества на произведенията. Суперпродукции от рода на „Армагедон“, „Смъртоносно влияние“ или „Краят на дните“ са посветени привидно на съдбоносни за планетата проблеми. На практика обаче те едва ли са нещо повече от поредните ефектно поднесени ужаси, завършващи с някакъв успокоителен епилог. Действителните успехи на Холивуд през тези години бяха свързани с всекидневието на американското общество, другояче казано, с вечната тема за човешката участ, както е в ленти като „Вътрешен човек“ на Майкъл Ман, „Последният замък“ на Род Люри, „Да разлаем кучетата“ на Бари Левинсън или „Американски прелести“ на Сам Мендес.

– Преди време издадохте мемоарна книга за Людмила Живкова, предизвикала голям интерес. Не смятате ли да продължите със спомените?

– Ами продължавам, макар и между другото. Засега това са само никому ненужни машинописни страници, а за по-нататък не знам. „Спомени прежни, милувки нежни…“ Имаше някога такъв блудкав романс. В собствените ми спомени, уви, милувките и нежностите са твърде дефицитни. Напират съвсем други неща. Фройд беше казал, че невротиците страдат от спомените като от непреодолимо минало. А в наши дни колцина са тези, дето не са невротици, та и аз да съм в ред. Но какъв смисъл да го възкресявам това непреодолимо минало, особено откъм сенчестите му страни? Не ми се иска да последвам примера на някои хора от по-старото поколение и да си отида с тежки думи по адрес на изживяното.

– Най-радикалното решение не е ли в това да се каже направо истината?

– Но и най-рискованото. Понеже, както знаете, истината има лице и опако. Да лъжеш, да преиначаваш, да се саморекламираш не дразни никого. Не че ти вярват, но са свикнали – всички го правят. Но да твърдиш, че ще кажеш истината, само истината и цялата истина, това значи тутакси да те обвинят, че насаждаш демагогия или провеждаш активно мероприятие.

– По повод на демагогията какво бихте казали за днешните политици?

– Не бих правил претенциозни обобщения по темата. Но за преобладаващата част от онези, които се изредиха във властта от 1990 г. насам, бих казал, че те самоотвержено се състезават за титлата магистър по демагогия. Включително и онзи, дето, като връх на демагогията, обещаваше да затвори фабриката за илюзии*. На туй отгоре тия лицемери си въобразяваха, че лъжите им са образец на голяма политика, бъркайки я с въжеиграчество. Когато през 1940 г. Уинстън Чърчил пое властта във Великобритания в един съдбоносен момент, той знаеше, че хората очакват от него думи на упование и надежда. Това не му попречи да оповести: „Не мога да ви обещая нищо освен кръв, труд, сълзи и пот!“. И народът тръгна след него по страшния път през жестоки изпитания към победата.

– Има ли въпрос, чийто отговор все още не сте открили?

– Има, естествено. И не един. Въпросите са неизчерпаеми, понеже всеки отговор води към следващ въпрос. Най-важното е, струва ми се, човек да е наясно с проблемите на собствената си човешка съдба. И не само в теоретичен план. На известна възраст, след като животът достатъчно те е шамаросвал, не е трудно да съзнаваш как трябва да постъпваш. Важното е наистина да постъпваш така, както трябва.

– Какво означава това за хората на изкуството?

– За хората на изкуството не мога да се произнасям. Но в личен план ми се струва, че трябва просто да си гледаш работата. Своята работа. Не тази, която ти осигурява хляба. А онази, която ти осмисля съществуването.

– Даже тогава ли, когато времето не е никак подходящо за спокойна работа?

– Най-вече тогава. Също като безименните музиканти в онзи легендарен оркестър на „Титаник“, които дори сред паниката, ужаса и отчаянието на катастрофата продължават да свирят.

– Успявате ли вие да го направите? Скоро станахте на 85, как се чувствате?

– Не се оплаквам. Стигнеш ли дотук, не е прилично да се оплакваш.

– Не твърде отдавна издадохте мемоарни книги за майка си и баща си. А за себе си?

– Готвя се, и то от толкова време, че вече се отегчих. Белята е, че като пишеш за себе си, няма начин да не пишеш и за хората, с които си другарувал и враждувал.

– Защо белята?

– Ами като пишеш за ония, дето са си отишли, желателно е да съблюдаваш правилото „за мъртвия – или добро, или нищо“. Което води до премълчаване на важни неща. Същото правило следва да съблюдаваш и спрямо живите, ако не искаш да увеличиш броя на неприятелите си.

– Това опасение чак толкова ли ви тревожи?

– Не, разбира се. Известно е, че спадам към категорията „мокър от дъжд не се бои“. Не бива обаче да прекалявам, за да не кажат утре, че съм си тръгнал с хула на уста. На всичко отгоре налага се да правя някаква равносметка и на собствената си дейност.

– И от себе си ли се опасявате?

– Че как не? Равносметките, особено в периода на заника, са невесела работа. Нещо като да броиш грънците, след като са вече изпотрошени. Или както е казал Пруст – „В търсене на изгубеното време“.

– Но ако равносметката е невесела работа, не означава ли това, че и целият изтекъл живот е невесела работа?

– Боя се, че да… Говоря за своя живот, естествено, въпреки че едва ли съм единствен случай. На пръв поглед самото раждане на човека е сякаш едно освобождение от теснотията на майчината утроба и порив към свободата на широкия свят. Един американски поет обаче не се беше посвенил да напише: „От утробата на майката аз паднах в държавата“. Вероятно затуй, предчувствайки нещо недобро, новороденото още при първото вдишване на вледеняващия земен въздух заплаква.

– Картината, която рисувате, е доста потискаща…

– Това е само встъплението. От тук насетне крехкото човече ще бъде обречено да се търкаля като някакво рохко яйце по жестокия каменист път на принудата. Навярно в търсене на изход. Само че резултатът ще бъде счупването. Така стигаме до равносметката, до въпроса какво сме правили между тия две злополуки – онази на раждането и тази на смъртта. Добре че, наближи ли втората, въпросът става излишен.

– Затова ли го отбягвате?

– Съвсем не. Задавам си го понякога, но съвсем машинално, додето се въртя в леглото в очакване на съня. Питам се за какво е трябвала на младини да прахосвам толкова нощи в гуляи и шляене насам-натам. „Опознавал си живота“ – казвам успокоително. А за какво са ми били толкова познанства с най-различни хора, особено през годините, прекарани в чужбина? „Такава ти е била работата“ – забелязвам пак сам на себе си. А за какъв дявол я правеше тази колекция от картини, по която харчеше предвидените за семейството пари?. „Абе нали човек има нужда и от някаква страст“ – отбелязвам дребнавия укор. За жените не става дума, те не са чак толкова много в живота ми. Книгите обаче са много. Не само прочетените, но и ония, които съм имал нахалството сам да напиша. „И какво, като ги написа? Забрави ли думите на Проповедника: „Пази се, синко, от това да съставяш много книги – то няма край“. На този упрек вече не се сещам как да отвърна и постепенно сънят ме унася.

– Все пак едва ли ще може да се измъкнете без отговор. Нали става въпрос за цялото ви творчество?

– Знам, но тъпо ще е да се самовъзхваляваш и адски мъчително – да се самобичуваш. А на Проповедника бих казал нещо по-средно. Например, че цялото ми досегашно писане е било само проба на перото по израза на Чехов, докато сериозното дело ще бъде една-единствена книга, за която тепърва се подготвям.

– Ще ни кажете ли каква книга?

– Следващата. Именно за нея съм си мечтал през всичките години, додето съм писал разни други неща. Но понеже винаги е била следващата, затова си остана и ненаписана. „Лесна работа, има време“, казваш си, докато заспиваш. Уви, такава е цялата ни човешка участ: утешаваме се с това, че „има време“, докле заспиваме и накрая си отиваме при пълна неразбория.

– За края едва ли още можете да говорите?

– Мога, мога. Преживял съм го вече…

– Кога?

– В различни моменти. Още някога, докато пишех онази история „Пътища за никъде“.

– Но това беше краят на героя, не вашият.

– А за какво ми е такъв герой, ако не мога да му прехвърля на гърба личните си дертове.

– Да разбираме ли, че в образа на Александров сте портретували себе си?

– Може и да има такъв елемент. Нали даже Флобер бе казал по повод на героинята си: „Мадам Бовари – това съм аз“.

– В такъв случай ще излезе, че често сте умирали: Александров, Захари от предпоследния ви роман. Емил Боев – от последния…

– Някой на ваше място би се изразил по-грубичко. В смисъл, че съм оставил доста трупове подире си.

– Защо го правите?

– Не смятам, че го правя аз. Правят го убийците, обстоятелствата, конфликтите.

– Нима не е възможен и щастлив край?

– И това се случва. Най-вече в литературата и сапунените сериали. Сама знаете, че продукцията на щастливия край сега е огромна. Не твърдя, че всичко, съчинено по формулата на хепиенда, обезателно е боклук. С тази формула са си служили дори големи писатели като Дикенс. Но аз не съм Дикенс и като дребосък в занаята, предпочитам да се осланям на житейски факти или на други именити творци. Толстой негодуваше, че романите обикновено завършват с церемонията на венчавката. Това означава – твърдеше Толстой – да зарежеш героя си тъкмо в мига, когато го нападат разбойници.

– Такава ли е причината да предпочитате катастрофата пред щастливия финал?

– Бих казал – една от причините. Другата е чисто житейска. Не съм забравил, че отдавна вече не е на мода някогашната аксиома за битието, което определя съзнанието. Но когато неотдавна подготвих мемоарната книга за баща си, отново се върнах към спомените на детството и младините. Не го направих от старческа сантименталност, а от стремежа да бъда верен на фактите. Знаете, че напоследък мемоаристиката у нас нерядко се съчетава с фантастиката. И отново установих колко много събития и преживелици отрано са ме насочвали сякаш програмирано към тъмните страни на битието, към неуспехите, нещастията, провалите – не моите, а онези, възникващи в света, който ме заобикаля.

– Но това е бил и тихият свят на бащиния ви кабинет и на бащините ви приятели.

– Само отчасти. Първите сведения за живота ги получавах главно на улицата. Не казвам, че картините на страдания и насилия бяха тук всекидневие. Но именно те се врязваха най-силно в детското ми съзнание. Конят, препускащ леко с каручката си, едва ли ти прави впечатление. Обаче как да забравиш мършавото конче, паднало върху калния паваж и безмилостно налагано с камшик от каруцаря, освирепял в мизерията и отчаянието си? Побоищата по време на избори и пиянските свади, сиромашките погребални шествия, към които се присъединявахме, без да знаем кой е покойникът, но с надеждата, че ще раздават варено жито за Бог да прости, зидарят, сринал се от високото скеле и издъхнал на тротоара, прегазената от трамвая хазяйка, разстрела на вуйчо Коен, убийството на Васил Пундев и на брат му Михаил. Вуйчо Коен не ми беше никакъв вуйчо, а само близък на татко по теософска линия. Произвеждаше хубав хляб, та го убиха конкуренти от бранша. Васил Пундев пък го застреляха почти пред очите ни македонци на Ванче Михайлов.

– Нямаше ли по-ведри неща на тази ваша улица?

–Имаше. Нали ви казах: при някои погребения раздаваха жито. Имало е бездруго и сватби. На сватби не помня да сме ходили. Ако се изтърсиш неканен на сватбата, вероятно ще те изгонят. При погребенията не гонеха. Знаете, че скръбта прави хората по-добри. Мисля, че много от тия неща – и глупавите, и скръбните, упражниха някакво неуловимо въздействие върху по-нататъшните ми разбирания, включително и писателските. Понеже писателят, грубо казано, рядко се навърта около сватбите. По-често ще го откриете да витае като някаква тъжна птица на мястото на злополуката. Нали такава му е работата – да отразява хорските драми.

– Ако се прехвърлим от мемоаристиката към днешния ден, как оценявате ролята на нашите интелектуалци? Помагат ли да се решават важните ни проблеми?

– Несъмнено. Но не е без значение за какви интелектуалци говорим. Дали са действителни, или мними. Нямам предвид дипломите. Дипломи, както разправят клюкарите, в наши дни понякога се купуват. Друго: от какъв политически цвят са въпросните интелектуалци или са верни просто на онази партия, която в момента е на власт. И трето: продажни ли са или неподкупни и каква е тарифата на тяхната неподкупност. Асортиментът, както знаете, е достатъчно богат. Особено ако прибавим малобройната, но речовита групичка на специалистите по всичко, които за нищо на света не са готови поне за малко да млъкнат, та публиката да си почине от тях.

– Знаете, че имам предвид компетентните и почтени хора.

– Разбира се. Само че към тях по-рядко се обръщат за мнение. Имали манията да възразяват. Каквото и да кажеш, все намират причина да възразят. А нали администрацията затова е създадена, та да отбива критиката.

– Все пак живеем в демократична страна.

– То и спирачките на критиката са демократични… Все пак права сте. Демокрацията въпреки явните и скрити манипулации си остава демокрация. Може да е калпава, както казваше Чърчил, но нищо по-добро от нея не е измислено. Тъй че, колкото и да се правят на разсеяни големците, истината трудно може да бъде заглушена въпреки нестихващите мероприятия в тази посока. Знаете как невъздържаните интерпелации** се затлачват уж в името на правдата с всевъзможни фиктивни проучвания и с парализиращи всяко разумно действие комисии. Грубите обвинения в корупция или некомпетентност се обезсилват с лицемерни полупризнания и мъгляви обещания с краен срок сияйното бъдеще. Самозабравилите се критикари не са застраховани от някои педагогически понижения или уволнения, но затова пък какъв урожай от повишения, назначения, отморяващи командировки, отличия и награди към онези щастливци, които дори да не прекаляват с похвалите към властимащите, поне са възприели полезната практика да си траят, когато не ги питат. Пред това изобилие на интелектуални десерти как да не изпиташ патриотична гордост, че старата, тъй дълго осмивана практика на фаворизация чрез масово раздаване на почетни звания отново се възражда. Кой не е петимен за малко уважение и кой не би оценил връчения му почетен знак като покъртителен символ на смисъла на служебния му възход?

– А сам вие къде го виждате смисъла?

– Ще се въздържа да изтърся някоя баналност като „служа на обществото“ или нещо подобно. Едно време направо си го казвахме: „Служа на партията“. Но сега станахме по-прикрити и взехме да заместваме думата „партия“ с по-тържествени названия – обществото, отечеството, народа.

– Добре, кажете го недотам тържествено: къде го виждате смисъла?

– Не знам как да ви отговоря. Откровено казано, все още търся отговора. На такава възраст, представете си! За какво ли са ми били всички тези бележници и тетрадки, дето съм записвал хрумвания или впечатления от всевъзможни разговори, от всякакви човешки истории, образци на триумфа или катастрофата, на непоносимото страдание или на краткото вегетиране, на примирението, озлоблението или отчаянието? За какво е била цялата тази тягостна борба с непрестанно изплъзващото се слово, всички тези наброски на смътни видения, разтапящи се в белотата на нищото при всеки опит да ги изразиш, на странни сънища и прозаични реалности, на мъчителни угризения и болезнено изживени заблуди, на илюзорни надежди, на разочарования и отчаяния, на гневни изблици и проклятия, на наивни мечти и разяждащи страсти, всичко това, цялата тази объркана и вероятно ненужна стенограма на човешките пулсации, която в последна сметка може би е само един друг начин да си кажеш молитвата.

* Бившият президент Петър Стоянов – Бел. авт.

** Форма на парламентарен контрол – Бел. авт.