За изкуството на Иван Газдов сякаш важи законът на херменевтиката, според който правилно разбиране не съществува, но всяко следващо криворазбиране поправя предишното. И художникът, изложба след изложба (над 50), ни изправя пред въпроса кой е Иван Газдов, колкото да се убедим, че отговорите, които вече сме дали, не стигат.
Въпреки че през немалкото си творчески години той създаде своя публика с устойчиви очаквания, все някак успява да се изплъзне от тях и да предизвика учудване, подсещайки ни, че изкуството, както казваше Шкловски, очуднява света в отглас от религиозното чудо.
Сега, в галерия „Сан Стефано“, артистична изненада е цикъл графикатури, току-що излязъл под ръката му и съвсем по Газдовски наречен „Cum grano salis“ („С щипка сол“). Изненадата е в самото му връщане към графикатурата, която изглеждаше завършен период в собственото му творчество – с начало и край и със запазено място в музея. При това Газдов не просто се завръща към нея, но я развива и трансформира – графикатурата и през 2018-а се появява, както и досега, на границата между графиката и карикатурата, но вече не се мами толкова от парадокса и каламбура, повече звучи като притча „в картинки“, вгледана в човешкото битие, колкото със Сартрова меланхолия да подскаже, че то извира от нищото.
Може да се предположи, че в този цикъл Газдов е дал право и на възрастта да се включи в авторовия му „аз“, но не и да го превземе. Художникът от днес рисува върху нарисуваното от художника от вчера, за да демонстрира, че творческата идентичност се гради по формулата на палимпсеста и нито можеш да се избавиш от това, което си правил, нито то може да се избави от това, което ще направиш. Така че оправданието „Такова беше времето” е повече от неубедително и никога не съм чул Газдов да го използва, въпреки че се е формирал като художник в тоталитарно общество.

Иван Газдов изобразява себе си като човек, който не е на мястото си сред другите и затова винаги е „на тръни“, влиза в различни роли, за да избяга от себе си. Снимка: Румен Байков
Впрочем, и в новия цикъл е търсен парадокс, но не във визуалния му наратив, а в начина му на поднасяне – графикатурите, които са създадени, за да бъдат тиражирани, са представени в оригинал, настояват на своята невъзможна неповторимост, като разкриват интимната природа на раждането си върху белия лист. Така художникът, освен че задочно спори с попартовия култ към тиража, прибавя към готовия резултат и усещането за неговото ставане, „разказва“ в образи биографията на своите образи.

„Автопортрет“
Иван Газдов е влязъл в автотематичен/автобиографичен период, в чийто фокус попада и сътвореното от него, и собствената му персона. Последното намира потвърждение в излязлата от печат рисувана биография „Графичествен“ със 111 илюстрирани моменти от живота на артиста и съпътстващи текстове (влечението му към писаното слово – остроумно и умерено поетично – никога не го напуска), която е подкупващо забавна за четене/разглеждане, защото той самият се е забавлявал с живота си, живял го е не на „принципа на реалността“, но не и на „принципа на удоволствието“, а на достъпния само за артиста принцип на свободата (нищо, че Фройд не говори за такъв).

Рисуваната биография „Графичествен“. Снимка: Румен Байков
В изложбата автобиографична функция имат и рисунките от 60-те до 80-те години на миналия век, които показват какво е правил художникът преди графикатурата и как е стигнал до нея. Те са ръкавица, хвърлена към изследователите – да открият генеалогията на едно естетическо откритие, на един уникален авторски почерк, който и досега не малко е коментиран. Възможни са различни интерпретации – моята следва гледната точка на еротиката, която се съдържа още в рисунките на младия Газдов. Тялото за него се оказва форма, от която произтичат всички форми, каквото и да рисува – от чадър до мравка, то носи архетипно заложена телесност с присъщите ѝ земни страсти и страхове. Графикатурата е съвременен Еротикон, чиято културна перспектива е дотолкова разширена, че да може да побере всичко… Така Газдов се включва в един процес в евро-атлантическата култура от 60-те години насам, особено видим в изкуството, рекламата, шоуто, модата и пр., който можем да наречем еротизация на света. Благодарение на него, човешките желания най-после са официално амнистирани и превърнати в човешко право.

Из цикъла „С щипка сол“

Из цикъла „Човешка комедия“
Третият пласт в изложбата – след новите графикатури и старите рисунки, е на автопортретите, които безспорно са най-прекият израз на автобиографично мислене от страна на художниците, възможност да изпреварят останалите в оценката на себе си. Газдов не се щади, изобразява се като човек, който не е на мястото си сред другите и затова винаги е „на тръни“, влиза в различни роли, за да избяга от себе си – неуспешно, разбира се. Но точно в стремежа си сам да се подцени, сам се спасява, защото попада под закрилата на самоиронията (художникът я владее в тънкости), а тя е единственият шанс да свалиш бремето на свят, в който си захвърлен не по своя воля и не по своя воля трябва да напуснеш. Иронията на Газдов е екзистенциална и той самият е най-желаният ѝ обект. Което не значи, че останалите са пощадени…
Изложбата „С щипка сол“ може да бъде разгледана в галерия „Сан Стефано“ до 13 декември.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение